Болни родители
Болни родители
Мислех известно време, как да започна, но ще импровизирам, защото са много нещата.
От около десет години се занимавам с болните ми родители. Първо татко, сега майка. Майка има деменция и общо взето целия ми живот се върти около това, въпреки, че аз искам да постигна други неща. Обаче това е на първо място. Някак си всичките ми усилия и енергия са насочени към нея, да ѝ помогна. И точно сега дойде момента да Ви помоля за среща, защото преди една седмица тя получи припадък и по спешност отидохме в болница, стояхме четири-пет дни там, колкото да ни стабилизират и ни върнаха. В момента сме в къщи, обаче стресът все още стои в мен. Майка се възстановява. Аз също, но все още съм доста стресирана. Все нещо ме притеснява – да не би да има нещо. Не знам как да обясня всичките ми емоции!? Стресирана съм доста. Натоварено ми е доста. Понякога съм много отчаяна. ТЕС използвам спорадично, така да притъпя някоя по-силна емоция, но не съм постигала съществен успех – някаква промяна в личния ми живот или в това на околните…
Клиентката говори напрегнато, бърка изрази, поправя се, спира думите си. Сякаш се върти в себе си и търси мястото си. За да ѝ помогна още в разговора, я питам, какво иска да постигне. Започва да пуфти, да се чуди, да мънка и накрая изрича:
Не знам. Може би да третираме последните емоции, които покрай…
Но това не е цел, не е нещо конкретно по което да отчетем, че е постигнат резултат. За това отново я питам. Ето какво ми отговори втория път:
Да, искам някак си да стъпя на по-горно стъпало. Повече да си повярвам, като че ли ли!? Че мога да променя и своя живот, и на майка. Да не спирам да вярвам в чудеса. Да имам повече енергия в себе си.
С леко замисляне и треперещ към плач глас несигурно добави:
Да направя живота си по-щастлив, по-спокоен, по-смислен. Защото всъщност, все едно всичките ми усилия и енергия, която влагам, сякаш не водят до абсолютно нищо. Само се изцеждам все повече и повече. Отчайвам се. Същевременно не постигам нищо в живота си и… и не знам как да го формулирам…
Вече имам достатъчно ясна картина за ситуацията на клиентката ми, затова организираме информацията и пристъпваме към работа стъпка след стъпка към излязлата наяве, с малко помощ, цел.
Безнадеждността и отчаянието ѝ десет години да се занимава с болни родители са на предела си. Безсмислието и безперспективността ѝ също. Състоянието ѝ хич не изглежда добре, направо като да е в задънена улица без указания накъде и как би могла да намери изход и лично бъдеще.
Започваме с потупването. Повтаряме всичко изречено от нея. Гласът ѝ започва да засича от едва удържимото усилие да продължи да потиска емоциите си. Овладява се и ги затиска, сякаш да не рухне. Опитва се да е делова и да ги прикрие. Защитният механизъм сработва, но не я притискам, давам ѝ възможност прилагайки тактики за работа да ѝ съдействам в освобождаването на преживяванията. Получава се. Постепенно се успокоява, защото усеща че процесът е щадящ, подходът ми с уважение и внимание към личността ѝ и чувствата ѝ. Иначе ми дава чудесна обратна връзка за сетивните си реакции и това много помага! Доверява се на процеса и печели! Отчаянието вече е спаднало на 50%!
Това я окуражава, като лична непредубедена констатация, и продължаваме. Дори започва да изпитва удоволствие от процеса, увлечена от лекотата с която протича и интересните картини, които изникват в съзнанието ѝ. Процес приличащ на игра, а толкова резултатен.
Добре е!
Казва го дори с усмивка и потвърждава:
Усмихнато ми е отвътре.
Не усещам да има отчаяние вече.
Чувството за безнадеждност също е отпаднало. Усещането за изтичане на енергия също. А как се чувства тогава?
Спокойна, облекчена.
Нещата сега изглеждат като част от някакъв път.
Констатацията на този резултат за минути работа, влива още повече ентусиазъм и ищах да продължим, затова го правим, като изследваме и другите пътечки очертани в разговора ни. Заемаме се с остатъка от усещането за стрес от случката преди седмица. Справяме се успешно.
Много е добре, пулса ми се успокои тотално.
Дори изчистваме целия спомен за преживяването, така че и помен да няма за станалото.
Сега на преден план излиза да се справим с мъката по гледането на болните родители цели десет години. В основата ѝ лежи загубата на бащата.
Татко ми дава любов, плаче ми се.
Очите ѝ се насълзяват, притихва, гласът ѝ спада. Но казва:
Като светлинни потоци получавам.
Проверявам, как се чувства след този цикъл от потупвания.
Силна, като че ли с всичко мога да се справя.
Това ми светва с червената лампичка на опитния консултант и го разработваме, за да може и тя да разбере, защо не е съвсем добре. Историята скрита в този отговор се разплита, а резултатът е:
Доста облекчена!
Когато пак проверяваме тежестта на тези десет години от живота ѝ, ми казва:
Сега изглежда малко преувеличено, май мрънкам прекалено много.
Но този начин на мислене, също е модел, който несъзнателно обслужва и притегля в живота си причини, каращи я да мрънка. Разплитаме плетката на подсъзнанието и веднага има промяна.
По-стабилна и по-спокойна съм.
А онова, което сега съзира в тези десет години е:
Любов.
Но… все още ме е страх за майка ми, като си помисля за нея, че е безпомощна.
Тук имаме явно нарушаване на потока на грижи и отговорности от родител към дете и когато разглеждаме темата, стигаме до майката на майката, която явно не е успяла да даде очакваната грижа и внимание на дъщеря си и тя на свой ред на своята. Така е поставила в недобра позиция клиентката ми, като очаква и получава майчина грижа от нея. „Лекуваме” тези очаквания на „болната” връзка с внимание и нежност.
Майка е спокойна и усмихната. И аз съм по-спокойна и облекчена.
Точно тогава се случи нещо интересно, в съседната стая (сесията бе през интернет), майката «тупва» и клиентката ми отива да ѝ съдейства. Това отново показва колко силна е проявата на обратна зависимост на родителя от детето, като негов родител, и че има още много да се работи. Все пак, клиентката ми отнася в душата си облекчението и прозрението, кое е здравото, градивното и лечебното в отношенията им и нейното собствено към себе си и ситуацията. Далеч по-спокойна и стабилна в душата и мислите си ми казва:
Далече съм от целта си, пък и тя е много обща, но вече знам над какво да работя и ще продължа.
Умислена е, хем по-спокойна, хем на прага на една реалност съпротивляваща се на вътрешния ѝ стремеж кам изцеляване и на естествения и здрав ред на отношения в семейството.
Давам ѝ още насоки за самостоятелна работа, а как тя ги е приложила и каква полза още е имала, засега остава неизвестно за мен. Уви така стоят нещата понякога, оставам без обратна връзка, но с доверието, че клиентите ми са направили най-доброто за себе си към даден момент и след моята подкрепа. Че са продължили да работят самостоятелно до постигане и на неосъзнатите си цели, а те винаги са продиктувани от обич и зачитане на собствената ценност.
Дарина Гаврилова вашият консултант Енергийна психология и специалист Неврографика