Дали е възможно?
Дали е възможно тероризъм и строителство на нови градове в едно?
Разберете сами от сесията ни с Т. жена на 33 г.
„По-тревожна съм от когато и да било, откакто стана проблема в Хановер (пресата съобщава за предотвратено взривяване на 5 бомби – бел. автора). Сестра ми е там. От вечерта тя ми каза „не се притеснявай”. Аз се успокоих, а после вече, като разбрах, че наистина е имало взривни устройства, директно получих разстройство. Сънувах кошмар и това беше най-страшното. Изпаднах в паника. И така съм вече цяла седмица. Стомахът ме стяга и изпитвам нещо като смразяване, вцепеняване…нещо такова. Паника.“
Активната работа с помощта на техниките за емоционална свобода, довеждат до общо спадане на паниката на 50% и до един спомен:
„Сякаш сънувам кошмар, от който искам да се събудя”. Точно както и с кошмара след „Хановер”. Спомен в който преди три години мъжа ми изведнъж загуби детето, буквално за няколко секунди. Започнахме да тичаме из квартала и да го търсим и в един момент, в снега виждам една бутилка, синя като якето му и си помислих, че се е случило нещо ужасно страшно, че съм го загубила.“
Сцената е наситена с паниката и ужаса на Т., но постепенно настъпва трансформация на паниката в страх и чувство за вина, която се усеща като пробиване в гърдите. Тогава чувството за вина я отвежда към няколко предишни случки от живота ѝ. Едната е от момент в който оставя детето в съседна стая и детето лапа бисквитка и се дави и случка когато детето пада от количката. Но не това е началото на чувството за вина поради безотговорност. Излиза първо случка от 7 г. възраст на Т., когато е наглеждала братовчедка си – бебе в количка. Малката Т. вижда как бебето облизва листо от олеандър което виси над количката, а се сеща, че олеандърът е отровен. Така се изплашва, че не предприема нищо. Не казва на никого и седмици и месеци след това непрекъснато мисли за този момент, измъчвана от страхове и вина. При работата с ТЕС, малката Т. успява да се освободи от страха, да реагира адекватно, като отива и казва на майката на бебето какво е станало, но ѝ остава все още неясно общо усещане за вина. Тогава дълбоко от скритите спомени излиза ситуация от живота на Т., когато е била само на 3 г. и възрастните се карат заради нея.
Тя се чувства уплашена от караницата им и виновна. Мисли си:
„Карат се заради мен. Баба и дядо се карат на татко и мама, заради мен.“
С изцелението на тежките емоции и мисли в душата на малката Т. настъпва и усещането, че вече „всичко е наред, обичана от мама и татко. С мама са защитени от татко, защото те са неговото семейство, а те са най-важните за него”. Усеща разбирането на баба и дядо и тяхното уважение към семейството на татко ѝ. Любовта, уважението и взаимното зачитане, която настъпва в отношенията на голямото семейство, между всичките му членове, я карат да се чувства сигурна, спокойна и обичана.
Това ново отношение, което тя осъзнава се предава и на Т. в случката на 7 г. ѝ възраст и в нея се вижда как бързо и адекватно се справя със ситуацията с бебенцето ближещо олеандър. Няма и следа от повод за вина или страх, кошмари и усещане за пробиване в гърдите.
Ситуацията и в спомена от случките с нейното бебе, вече са съвсем различни, а в ужасният спомен от „изчезването” на детето, Т. вижда как то просто е влязло във входа на блока.
Тази трансформация на преживяванията води и до трансформация на настоящия момент в живота на Т. С още малко работа с конкретната случка от прочитането на новините за събитията в Хановер, притеснението от терористична заплаха за близките ѝ бива освободено и възниква желание, да промени реалността към по-добро.
Т. иска да стигне до сърцата на терористите. Тя вижда един от тях в съзнанието си и как той иска да спре, но не може, защото изпълнява команди от командира си. Това я води до командирите на терористите, после и до началниците на командирите на терористите… и накрая, до само неколцината души от които зависи всичко случващо се. Обгръща ги със светлина и наблюдава трансформацията на енергията им, на мислите и решенията им – нова договореност и разбирателство помежду им, съзидателни и ползотворни, за всички хора, не само за тях. И макар и да вижда още огън и разрушения тя съзира и пречистването и катарзиса в този процес.
Освен освободена от стародавното чувство за вина в този процес, Т. се чувства спокойна, умиротворена, удовлетворена и от личния си човешки принос в „посяване семенцето” на разбирателството, добронамереността и взаимното зачитане. Паниката е минало.
В представите ѝ новините са съвсем различни и тя се сеща, че и в живота си „съм забелязала, че като ситуацията е напрегната и паническа, например в работата, така в следващия момент, като по някакво чудо – хоп и се променят към добро”.
„Дали е възможно и за това да се случи така!? Да започнат да изграждат на ново селата и градовете, да стане зелено и хората да започнат да се завръщат по домовете си!?
Все забравям, че има и други хора като мен, които да мислят доброто и да работят за това!“
Т. е усмихната, спокойна и обнадеждена.
Ако и вие търсите спокойствието, но не успявате да го постигнете сами, потърсете ме!
Дарина Гаврилова – консултант в справянето със стандартни ситуации по нестандартен начин