Да поискам пари

Трудно ми е да поискам и да получавам пари за извършена работа. Под „пари” имам предвид над някакво равнище, което на мен ми е в главата, като праг. Във времето установих, че имам притеснение, спирачка. Склонна съм да правя неща, първо без пари, когато на мое място други хора биха поискали пари за това и второ, установих, че не мога да си представя, как аз получавам някакви много големи суми. Т.е. винаги се вкарвам в това, което винаги досега съм правила. Например досега съм получавала ХХХХ на месец за заплата и за мен е било някакъв таван. На последното място на което работих реших да експериментирам и да кажа „Аз искам повече”, защото не ми пукаше тогава дали ще приемат това или не. Този експеримент донякъде счупи нещо в мен. Само че след това установих две неща. Първо че хората, които са били преди и след мен на това място са вземали доста повече от тия пари, които аз си поисках и се почувствах прецакана. От друга страна установих, че явно аз не се оценявам достатъчно високо и това, което за мен е „високо” всъщност е „нормално”, т.е. установих, че се подценявам.

Правя някаква връзка между оценка, която получавам в пари и стойността ми, с което не съм ок, но ще видим това!!!  В главата ми „аз правя нещата доста добре” (работа, отношения и т.н.), а през годините не съм получавала почти никаква положителна оценка от моите ръководители. Т.е. съм работила с хора, които или се правят, че не забелязват, когато съм направила нещо готино, или даже са ми демонстрирали, че все едно аз нищо не съм направила. Това е супер гадно и аз си негодувам от това откакто съм започнала да работя.

Дълго време търсех човек, с когото да работя, който да е тотална противоположност на този тип хора. Човек, който да ме оценява, да ме подкрепя, да ме поощрява. В един момент реших, че трябва или аз да съм си шеф, за да получа това от себе си или просто няма как да го получавам от другите хора.

Генерално, никога не ми е липсвало нещо. Т.е. аз не съм имала периоди, или поне не съм забелязала да имам периоди, в които да нямам. Майка ми ми е разказвала, че в началото, когато и двамата с баща ми са работили, е имало периоди, в които са нямали… Говорейки за тях, това ме разстройва. Не ми е приятно да си мисля, че на тях им е било трудно по някакъв начин!

Тук клиентката ми се пропуква и разплаква горчиво, провокирана от натежалите в нея  потискани емоции. Посочва ми челюстите си, като място на усещане на тези емоции. Явно толкова силно е стискала зъби си в усилието вместо тях и техните трудности! Едва изрича думите от съпреживяване и болка за тях. Досеща се, че за първи път се е усетила, как стиска зъби, когато е била на 13 години.

В училище съм, на двора, стоя си, има някакви деца отстрани, но аз съм си сама. Стискам зъби. Няма с кого да си играя, толкова ми е тъжно!

Тупкаме за тъжното ѝ и самотно преживяване, докато с лека усмивка ми съобщава:

Някак ми е нереално и даже смешно вече, сякаш нещо се изпарява. Дори образът се изпарява.

Спокойно ми е.

Бърше сълзите си, отпива вода и забелязва, че вече не съпреживява усещането „трудно” за майка си и баща си. Сега се присеща, че е разбрала за трудностите на родителите си, когато е търсила подкрепа от майка си за своите трудности, но не я е получила по търсения начин.

Към 26 годишна съм. Седим с мама в кухнята и аз ѝ разказвам. Разочарована съм. Пари ми в стомаха, като при гастрит. Ядосана съм, защото имам нужда от подкрепа и да чуя нещо друго, не това, което мама ми предлага.

С потупването се успокоява и разбира, че:

Аз сама си правя тези разочарования. Иска ми се да ги изхвърля на едно голямо бунище!

Потупваме още. Точно толкова, че да се почувства:

Свободна и щастлива.

Хванати сме с мама за ръце, разказвам ѝ надълго, а тя ми отговаря: „Много интересно, но това е само в твоята глава. На средностатистическите хора им е нормално да правят такива неща”. Това отново ме разгневява, обидена съм, неразбрана съм, различна.

Продължаваме  в тази посока нашата работа.

Аз имам нужда от подкрепа!

Успява да заяви клиентката ми, докато подсмърча от вълнението да се престраши да го изрече открито. В представите си забелязва

Стандартната реакция на мама е, да се разплаче и някой друг да я утешава нея.

Продължаваме с потупването, а през това време клиентката ми продължава да забелязва нездравите закономерности в отношенията в семейството си, чиито последствия плаща с проблемите в собствения си живот.

Все още не мога да си представя, да оставя майка си, да се справи с нейните си проблеми.

Умислено споделя клиентката ми, но продължаваме  процеса. Подкрепям я в усилието ѝ да преодолее нездравословните си навици да е родител и потърпевша заради проблемите на майка си. И на двамата си родители.

Не успявам да приема идеята, че аз съм детето, а не те.

Спъва се в себе си клиентката ми. Толкова е свикнала и приела ролята на силната и отговорната.

Чувствам се донякъде виновна, защото не обичам на хората да им се случват някакви гадни неща. Чувствам се виновна за нейните проблеми.

Отново горко се разплаква. Борбата в нея е много силна. Все пак стигаме до момент, в който се поуспокоява и вижда майка си в мислите си, как става по-силна. После как и баба ѝ поема своята отговорност, а после спонтанно вижда и други предци, като всеки взима своя дял отговорност.

Почвам да навързвам някакви истории, обяснявам си откъде идва. Отказвам се да очаквам от майка ми да се държи по някакъв различен начин. Това е Ок! Тя си е такава, аз съм си такава… Отказвам се да ѝ внушавам как тя да се държи по различен начин към мен.

Междувременно излиза на яве и че баба не е дала нужната любов на дъщеря си, майка на клиентката ми. Работим за това докато не става промяната в душата ѝ. Това предизвиква разплакване този път от:

Толкова любов получавам от тях, на приливи, на вълни. Това да го видя, няма да го повярвам, а го чувствам! Като тийнейджърка се чувствам, по-щастлива отпреди!

Виждам майка си по-отворена и отговорна към мен, по-топла.

Сега се чувствам по-сигурна, по-обичана, по-подкрепена.

Мисля, че трябва да погледнем и с татко какво се случва.

Пожелава тя, усетила важността и на неговата роля в проблема си.

Виждам го по-млад и как се хващаме за ръце. Като приятели сме по-скоро, а искам той да ме учи на разни неща, да ми е родител.

Имам нужда той да проявява емоциите си. Но разбирам, че не знае как да го направи.

Объркана открива тя. Продължаваме работа със същото темпо и откриваме още от миналото на татко ѝ и как той не е получил нужната подкрепа и урок от неговия баща, как да се прояви и изрази себе си, като мъж и баща.

Виждам татко, тепърва започва да усеща как се чувства и с любопитство започва да изследва себе си.

Смутено и с леко задоволство споделя клиентката ми.

Замаян е от подкрепата на неговата майка и от тръпката на всичко хубаво, което му се случва.

Смее се развълнувана и преживяваща тази щастлива промяна в усещанията си за него.

Имам едно топло и приятно усещане за подкрепа от негова страна. Мога да се обърна и тръгна по пътя си.

Сега имам усещането за родителите си и мен, че сме равностойни възрастни. Ако имам нужда от подкрепа, то е по-скоро като фонова подкрепа.

Толкова ѝ харесва това, че ми казва:

Бих искала да усетя този поток на подкрепа и любов още по-силно.

Правим го заедно, за да може да преживее още по-плътно постигнатото здраво свързване с родители и предци и извлече силата, която ѝ е липсвала.

Очаквах, че ще изпитам по-голямо въодушевление, но сякаш стигнах до максимума който може да се зареди.

Сега ми е жълто-розово – радостно усещане без очаквания. Генерално се чувствам подкрепена, в частност няма особено значение. Вече нямам нужда да споделям работни теми, те е добре да си останат там където са, в работата. Нямам нужда да ги дискутирам с нея и да натоварвам обстановката. Сега си говорим за любовни неща.

След като насочвам вниманието на клиентката си отново към работата ѝ, тя ми казва настоящите си усещания:

Сега имам чувството, че мога да се справя с всичко, но точно с това не ми се занимава. Не виждам смисъл. Т.е. не виждам как. Конфликтът е прекалено дълбоко в ценностите, моите и на другите хора.

Подканвам я да продължим работата ни в тази посока, звучи прекалено категорично и дори безнадеждно едно такова изказване.

М, има някакво освобождаване, някаква лекота. Интуитивно ми е много ясно. Хората пак са същите, правят нещата по същия начин, само че аз не принадлежа там. Има някакво спокойствие. Нормално е някак.

Има ли обида, разочарование, липса на подкрепа, ядосване? – проверявам състоянието на клиентката ми.

В момента, не. Но има усещане за некоректност. Специално в единия колега. Празна обвивка е.

Тупкаме и тя осъзнава, че :

Той е един тъжен човек.

Продължаваме и тя подсмърча, вживяна в ставащото в съзнанието ѝ.

Обвивка пълна с въздух, кожа и въздух!

Тя започва да се смее на това свое виждане и заявка.

Защо въобще си хабя времето да се занимавам с него!? Та ние сме от различни светове и нямаме нищо общо един с друг! Защо въобще стоим още на тази тема!?

Безразличието ѝ стана толкова бързо, като обрат в отношението ѝ, като скок! Емоциите ѝ към него изчезнаха. Това направихме и спрямо другия ѝ колега:

Малко смешно човече. Нито ме радва, нито ме натъжава.

Тупкаме това ѝ отношение.

Не чувствам нищо в себе си, празно ми е. Изненадана съм, че нямам емоции към тях. Хубаво ми е от това.

Връщам клиентката си в училищния двор.

Радостно ми е, не мога да кажа щастлива, но има очакване за нещо хубаво, което предстои. Някои деца са в час, други си говорят отвън. По-интересно ми е бъдещето, сякаш съм надраснала това около мен. По-добре ми е. Ок е да имам фонова подкрепа малко повече.

Работим за това. Появява се болка в главата ѝ:

Типична за мен.

Това е ясен сигнал за мен, като консултант, особено когато усеща и странно присъствие. Тук излиза липсата на някого, комуто служи с живота си. Не е ясно, но е отчетливо физически и с потупването ѝ олеква, вътрешното ѝ състояние се донамества и болката си отива. Делово и вече ведро заявява:

Благодаря!

Някаква обвивка, все едно, е паднала. Беше хубаво, като усещане. Почти само положителни емоции, въпреки някои… Аз обичам да си плача, така че .. не че обичам, но това ме освобождава.

Усещам, че ми е достатъчно фоновата подкрепа и единственото, което остава е да правя някакви неща. Работни неща, които биха ме направили по-успешна…

Пф, малко странно би било сега да кажа, че вече си вярвам на 100% , но да, мога да кажа, че вече вървя в посоката да стана по-уверена в себе си!

Тук излиза нейният страх да приема бързо настъпилата промяна в самооценката ѝ поради току що случилата се съвместна работа. Разпитвам я отново по първоначално дадената заявка за проблем. Ето как ми отговори:

Преди време установих, че ми е много трудно да отговарям на прости въпроси.

Все пак настоявам да намери отговорите си.

Не, не ми е трудно.

Вече не ми пука от онези хора.

Имам някаква защита, макар да не съм съвсем имунизирана. Все още ми е малко гадно.

Парите нямат връзка вече с моята реална стойност.

Има усещане за още нещо за доизчистване, някаква бариера.

Склонна съм да пробвам да получавам заслуженото възнаграждение.

Искам направеното да улегне в мен с времето и да се реализира.

Потупваме за тази нейна несигурност, доизчистваме остатъчните негативи, бариерата. Тя леко се разтреперва, защото нещо е заседнало в гърлото ѝ, емоция, неизказаност…

Изчезна!

Наблюдава себе си и ставащото с нея с интерес. Притихва.

Спокойно ми е. Чисто ми е.

В момента се чувствам като светещ таралеж, който е свалил килограми.

Смеем се, а тя наистина свети с поглед и усмивка.

След свалени двеста килограма, вече няма какво да ми тежи. Виждам се като гуру върху лотос. В мир със себе си съм. С много последователи съм, което е най-важното за мен.

Разказва ми виц за психолози и се смеем заедно. Сменила е настроението си.

Връщам я към нашата задача.

Мисля, че ми трябва време. Още не мога да повярвам, че това което направихме може токова бързо да заличи някакъв период в миналото, в който са се наслагвали някакви неща, за да стигна дотук.

Каня я да повтори това, но докато се потупва. Предизвиквам я и излизат предубежденията ѝ:

Поне аз сам убедена, сигурна съм, няма как да бъдат заличени и заменени с други модели. Аз мисля, че друг начин няма. Това е начинът. За мен е така. Знаейки това, което знам и за да сработи това при мен, трябва да мине време. Не очаквам бомбастични промени.

Да, потупваме тази умствена съпротива, а тя е силна! Не че тя не познава себе си, но досега не е опитвала този тип работа и наистина бързата промяна е изненадваща, дори шокираща мнозина.

Накрая ме гледа с очакване и задава въпроси, какво предстои, кога, как, какви са знаците, как те се разпознават. Спокойна, любопитна.

Да имам още да работя по това, че нещата трябва да са мисловни и сложни!

После се заговаряме, като колеги, защото тя вече проектира подобно бъдеще с творческа насоченост и най-хубавото е, че в този разговор, тя започна без да се усети, да говори за своите достойнства и ценни качества, съвсем естествено и как те са толкова ценни и полезни в новата ѝ професионална изява…

Дарина Гаврилова вашият консултант Енергийна психология и специалист Неврографика

jivnali.net

Записване за Индивидуална консултация