За пореден път

За пореден път

За пореден път попадам на диалог, в група за хора със сериозни диагнози, но и не само там, във Фб, от типа на: „Това помага ли?” – „Разпни го!”  – „Долу!” – „Мошеници, шарлатани, обирджии…” и т.н.

За пореден път, силно огорчени и скършени в безизходицата си хора, нямащи сили, време, средства, а явно и работещи варианти, опитали какво ли не, за да се „преборят” със състоянието си или това на близките им. Но влезе ли се в такъв „диалог” успяват ревностно и с все последни сили да защитят идеята – ”Те такова животно нема!!!”, колчем някой каже – „Успях”, „Може”, „Помогна ми”, „Може и без пари”.

Аз също не съм безкритична или сляпо вярваща и приемаща всичко. Даже може би прекалявам с подозрителността си и то не само по здравни въпроси (за това стигнах до методите „помогни си сам”), но не си позволявам никога да кажа на някого, който се е справил по начин противоречащ на моите разбирания, знания и опитност, че методите които ползва са „тъпи”, „шарлатански”, „сляпа вяра”, „чиста манипулация”, „източване на пари” и какво ли още не.

Смятам, че щом нещо работи за някого, каквото и да е то, значи е добро за него. Този човек е намерил, улучил, имал късмета или здравия разум, поетата лична отговорност, осъзнато или интуитивно, да се справи. А това е достойно само и единствено за уважение. И мълчание, ако не съгласие.

Да, някой не успяват. Болката им е голяма, ако са живи и все още на себе си, за да осъзнават положението си. Ако са близки на страдащите. Но това повод ли е да мразят, обиждат, ругателстват, нападат, обвиняват, че и клеветят справящите се, вярващите, оздравелите, търсещите, учещите, поемащите реално отговорност за собственото си реализиране (като здрави, самостойни, радостни, вдъхновяващи, споделящи, даряващи…) личности!?

Защо, някои сякаш не допускат, че в нещо привидно лошо, страшно, криво, грозно, болно, формално, религиозно, идеологично, превратно, аморално, просто различно, глупаво или какво да е друго, наричано за кратко „зло”, може да има достатъчния заряд да доведе до точно обратното някой ден  или поне да има зрънце „добро” в него още сега? Че това може да е пътят на някого до нещо и то за него да е правилното и в такъв смисъл доброто за него?

Ами ако проблемът е в очите на гледащия!?

Колко от вас са си задали въпроса, гледайки нещо „зло”, то такова ли е, или „Аз само това мога да видя в момента”?

Да, „в момента”! Защото аз знам, че бидейки средностатистически определима, като нормално човешко същество, има моменти в които „светът ми е черен” и тогава гледам и на доброто с „черни очи” и виждам „черното”. Също така знам, че когато ми е „светло на душата” виждам „потенциала”, „урока”, „възможността” в черните ситуации. И кавичките не са защото мисля обратното на написаното, а защото това са често употребявани напоследък думички в „духовното” писмено и звуково пространства.

Да, когато аз съм си в моето черно или бяло състояние, може да не видя чуждата болка или радост, но съм се научила и продължавам да уча, да си задавам по-скоро въпроса „А дали е така?” и да се опитвам да разбера, евентуално видя и приема и друг вариант, различен от този „в момента”. Моя „момент”.

Знаете ли какво скрито богатство е това!?

Вие учите ли се на „А дали е така?”

Представете си, колкото и утопично, идеалистично или наивно да прозвучи на поне половината позволили си лукса да прочетат толкова много текст за интернет пространството и времето си, какво точно ще произтече в човешките отношения, начин на мислене, действия, резултати от задаването само на този простичък и кратък въпрос???

Стиска ли ви да опитате? Хайде, поспорете със себе си прави ли сте или грешите, когато давате автоматично някъде някаква оценка, за някого или нещо! Но го направете със същата стръв, ожесточеност, безжалостност, праволинейност, ругателство и безкомпромисност!

Как се чувствате насаме със себе си? Драго ли ви е? Оздравяхте ли от този „здрав реализъм”?

Но да обърна палачинката!

Сега поговорете със себе си, попитайте се, потърсете обяснение като от добър приятел, вижте вариантите да се изразите с меки  думи, като с болното ви дете, погледнете с желание за разбиране и приемане, дори и да не разбирате и да не приемате, сякаш сте любящия родител!

А сега как се чувствате насаме със себе си? Драго ли ви е? Оздравяхте ли от тази „шарлатанска добронамереност”?

Кое е „измамата”?

Кой е „измамникът”?

Кой е „измаменият”?

Не е ли време да стъпите на душата си, де се вземете в сърце и да приемете, че сте добър в своята същност?

Да трудно е, особено за научените и свикналите да се самооценяват, като продукт на времето, обстоятелствата, външното. Трудно е дори да се прочете написаното, то е толкова чуждо, че погледът се приплъзва и потъва в пустосване… за пореден път.

Все пак, за пореден път, виждам, срещам, общувам с все повече личности, потръпнали от собствена или чужда болка и прескочили прага на инстинктивния страх от промяна на статуквото си и дръзнали да поемат грижата за собствените си мисли, чувства и действия. Да ги почистят от общоприетото, инертното, редното, научно доказаното, боязливото. При това сами, вглеждайки се дълбоко в себе си, чувайки собствения си глас, а не този на учебниците, книгите, писанията и клиповете, пък били те и от велик и общопризнат мислител, езотерик или бутиков IT философ. Постигащи онова състояние на ум, дух и физическо състояние, което да съответства на идеята – здрав, щастлив, с ума си, добронамерен.

Сполай ви за вниманието! За пореден път.

Ще се радвам все повече хорица да се спрем, когато ни боли и да поговорим с болката си много честно и открито, преди да се нагълтаме с готови рецепти за „стопиране” на естествените ни реакции; преди да вземем препоръчителните мерки за потискане на вътрешния крясък за обич, внимание и приемане;  преди да изплескаме дежурни и безкритично подемани и припявани тежки и черногледи определения, към нещо или някого, от позицията на всезнаещи и всеразбиращи вся и всьо.

Дарина Гаврилова


Вашият коментар