Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.

Първа част

Втора част

Трета част

Четвърта част

Пета част

„Операция“

Появил ми се е възел в жлезата и се чувствам супер гадно. Плаках.

Вече не знам дали да продължаваме да работим.

Но тогава правих ТЕС през нощта и съм заспала. Явно това е моя път и трябва да мина през него!

Убедена съм на 100% , че явно това е моят път и трябва да мина по него!

Какво ли не правя и ето, сега имам и този възел.

Майка говореше така! Точно когато беше болна. Според нея всеки човек има някакъв път, някакви несгоди и просто трябва да мине през него.

Виждам я вкъщи, в кухнята, седнала е. Тя е на този принцип, че Господ ни е отредил някаква съдба и трябва да се премине през нея! Но ме успокоява и ми казва да не обръщам толкова внимание на напрежението, на хора, които ме ядосват, че трябва да бъда малко по-различен човек.

Потупваме за този спомен заедно с Б. за да ѝ помогнем да се справи с всички деструктивни убеждения и негативни емоции, вплетени в него и даващи отражение на нейната действителност.

Майка ѝ се чувства примирена със съдбата си на болна, но разбира, че е могла да разпределя отговорностите между всички и да има повече време за себе си, за да не се стигне до болест. Защото тогава няма да има нужда да се примирява с нищо, защото ще е здрава.

Това ни отвежда към баба ѝ, майката на майка ѝ, която не е съумяла да научи дъщеря си на внимание към себе си, но пък я е натоварила с много отговорности, като за възрастен още докато е била дете.

С помощта на техниките за емоционална свобода  двете с Б. успяваме да освободим и подредим убежденията и емоциите на баба ѝ, с което целият наниз от последващи събития с майка ѝ и нея самата се изменя в полза оздравяването на Б.

Б. разбира, че ако майка ѝ е била здрава, когато тя самата е била на 10 г., е нямало да се налага, бързо да поеме отговорността като възрастен човек  –  да се грижи за болната си майка и семейството вместо нея. Нямало е да изгуби усещането си за свободата да се радва на детството си, като всяко едно дете. Нямало е да бъде тъжна за мама и да я боли душата. Тогава мама ще е мама, а детето  Б. ще е дете.

За Б. се оказва сериозно предизвикателство да приеме факта, че има право да е дете с щастливо „безотговорно” детство и дори не желае да има контакт с онова дете, което е била преди разболяването на мама, но преодолява това предизвикателство, защото имаме техниките, които ни помагат това да стане. Така, след няколко потупвания, Б. се отваря към детето в себе си и отново се свързва с него, което донася една доволна и леко закачлива усмивка в нея.

Доволна и аз от това нейно постижение, отиваме към следващото препятствие за преодоляване – отношенията с татко. Тук отказът ѝ е категоричен :

Не искам с него да работя, просто не искам! Не че не искам да е част от мен, обичам го, имам му доверие, просто не искам да е такъв дразнител. Иска той да контролира нещата… Няма как да му се получи! Това ме дразни. Иска да е осведомен за всяко нещо всеки един момент – какво се случва и как се случва. Казвала съм му много пъти тези неща.

Хайде сега да го направим, докато се тупкаш! – подканям я.

Мога… Ама аз съм му ги казвала! Даже и по-грубо и всякак… Всичко е въпрос на миг,  когато раздразнението ми е на 7, а после ми минава.

Все пак Б. си представя точно онзи миг,  когато раздразнението ѝ е на 7 и се тупка. Представя си как той пак звъни и пак иска да знае всичко в подробности.

Той си няма негов живот и се е увесил на врата на мен и на брат ми. Като камък на шията, като възел в гърлото.

Просто е голям дразнител и за мен, и за майка ми, и за брат ми. Ако бях на мястото на майка щях да се разведа! Просто седи с него само защото ѝ помага и… и няма как… И съм ѝ го казвала! И на него съм му го казвала!

Прекалява! Снощи: „ Защо не си вдигаш телефона?”–  това е досадно, денонощно е! Ако беше мой мъж щях да се разведа, защото е денонощно,  но ми е баща и няма как, търпя го. Той не разбира от дума! За това избягах от него в София. Няма начин да се отърва от него, освен да не ми пука, но не знам как! А го обичам.

Тогава с Б. обръщаме внимание на баща ѝ за да разберем, защо постъпва така.

Б. вижда как баща ѝ има свой проблем. Обръщаме внимание и на него и го освобождаваме, при което Б. вече вижда, как баща ѝ с готовност поема ролята си на съпруг и родител, като зрял и отговорен човек. Иска прошка от близките си за поведението му и в семейството се възцаряват нови отношения на мир и разбирателство. Б. е доволна и удовлетворена, че е поискал извинение, защото никога не го е правил, а е имала нужда точно от това. Благодари му и се чувства свободна да живее, да диша, да е отговорна само за себе си.

Ох, олекна ми! Когато съм много афектирана не знам как да се освободя от негативната енергия.

Сега идва ред и на нещо друго – оказва се, че когато лекарят е преглеждал снимките на щитовидната жлеза на Б. ѝ е казал, че има псевдо възли, а тя е търсила и чела след това, че е „само въпрос на време, тези псевдо възли да станат възли”, не че лекарят го е казал.

Както го прочетох, така и стана! Не съм го изпълнила аз!

А кой? Чие е това тяло?

Ми мое… сигурно аз съм го изпълнила… Каквото прочета и това се случва!?

– осъзнава Б. докато се потупваме.

А ако сега прочетеш, че може с ТЕС да оздравееш, какво ще стане?

Ами аз му вярвах на ТЕС, че може да изчезнат възлите и мога да се оправя, но сега нещо… разколебана съм. Разочарована съм. За някой неща си ми действа, ама баш за жлезата – не! Каквато съм била напрегната и съм ТЕСала, каквото съм чувствала зле и после съм си го ТЕСала и се успокоявам и знам, че добре ми е действало.

Не знам какво пречи!?

Все така потупваме по ТЕС-точките и Б. сама стига до отговора:

– Главата ми. Мозъка. Акъла. Разумът ми пречи.

Този мой разум!

Продължаваме да тупкаме по ТЕС-точките и уравновесяваме взаимодействието между ум, душа и тяло, за да може разумът да си почине малко, а душата и тялото да си свършат работата в посока хармония и оздравяване.

Тупкаме за отношението към самата жлеза и от: „А, да се оправя там по-бързо” стигаме до „Миличката ми тя!”.

Междувременно убеждението „Това е моят път и трябва да мина през него!” от 100 е паднало на 40%.

Тоя ТЕС, като го правя и някак си се успокоявам много, някак си ми се получават нещата!?

Чувствам се 50%  по-добре от когато започнахме в началото (от първата сесия до сега). По принцип не съм зле, но сега съм по-добре, по-спокойна се чувствам. Преди, дето се казва, като излезеш на улицата и… все нещо ще те подразни. Може би  съм била малко по-напрегната, а сега почти нищо. Много малко неща ме напрягат.

Б. Затваря очи и поглежда в съзнанието си:

Виждам два пътя, приличат си. Единият е в една посока, другият в друга посока. Тръгвам по десния път: „Операция”.

Не знам кога съм го решила това нещо, но явно съм го направила.

Тупкаме, за да освободим тази несъзнателно програмирана насока, за да може Б. вече осъзнато да подходи към вземането на решение, за начина ѝ за балансиране на здравето и добрата функция на щитовидната ѝ жлеза, за да може да постигне целта си – второ детенце.

За два дни от три места чух това решение „Операция”. И гинеколога ми каза, че: „не би рискувал с тази болест да износим още едно дете”. Една моя позната, с абсолютно същия проблем, се оперира веднага. Вече е в 9-и месец и я чакаме да роди.

Аз не мога да си клъцна жлезата току-така. Търсила съм начин да се справя. Започнах първо с безглутеново хранене, с палео диети, с хомеопатия, до ТЕС стигнах. Опитвам се по всякакъв начин, каквото мога да правя. Стана една година. Не знам дали не ми омръзна? Обаче, ако се оперирам пак ще съм на лекарства цял живот и проследяване на състоянието, пак на диети и какво ли не.

Всъщност само отлагам, но не решавам проблема. Тъй или иначе вече съм го решила „Операция”…

Подканям Б. да си представи, как вече е опериране и тя казва:

Гадно е, отрязаха част от мен, част от мен вече я няма. Може би не направих достатъчно, трябваше да направя още малко, макар да ми е много трудно. Но ако и за това се постарая, може би няма да ми е толкова трудно.

Трябва още да се постарая!

ТЕСаме и след малко Б. заявява:

Писна ми от лекарите! Имам още време. Имам още сила – духовна сила.

Б. осъзнава и още нещо:

Не знаех, че съм поела такава отговорност върху себе си с болестта на майка ми. Явно много ме е ударило в съзнанието и идеята да не допусна да стана инвалид, като майка ми…

Отново поглеждаме какво има в съзнанието на Б. Този път тя се вижда в бъдещето си, на разходка по непознати места, с каски по скалите… Чувства се добре, не ходи на лекари, защото не изпитва необходимост от това. Тя е тази, която преценява дали да ходи. Решила е, че е правилно да не се оперира, чувства че е здрава, хормоните ѝ са в норма, щастлива е.

Тук и сега, Б. е склонна да допусне това, което се промени на духовен план вследствие на общата ни работа, да се прояви реално в живота ѝ.

Как се чувстваш сега?

Добре!

Благодаря ти! Не беше лесно. Много се чудех дали да дойда и дадох много от себе си, за да се справя.

И аз ти благодаря за доверието, Б.!

P.S. Четири месеца след последната ни среща се чуваме с Б. по телефона. Пътува по света със семейството си, сменила е работата си и се чувства чудесно. Няма нужда от операции.

А днес, точно един ден преди да публикувам тази последна част от ТЕС-историята на Б., получих и това щастливо писмо:

Дари, скоро не съм ти писала. Искам да ти се похваля, че след смяната на работа разбрах, че съм бременна и на 17.07 родих прекрасно момиченце 5 дни преди термин. Благодаря ти на теб и на ТЕС! Сега като нещо ме тревожи или съм изнервена, си правя ТЕС – и на мен, и на децата.

Ако искаш и Ти да превърнеш личното си предизвикателство в ТЕС-история, потърси ме!

Живот За На Пред На Ли!?