Искам да имам партньор… и дете!
Искам да имам партньор… и дете! И не просто дете, а партньор от когото да имам дете. Не просто връзка с партньор, а и духовна близост с него и дете, и то не едно.
Това е вътрешният стремеж на жена на 38 г. – Т., която си дава сметка, че ѝ е време да осъществи желаното, но…то не се случва!
Имам усещане, че ако имам дете ще го задуша, както майка ми ме задушава.
Т. чувства това задушаване силно осезаемо в гърдите си. Описва го подробно и живо, а през това време с помощта на ЕП то бива трансформирано и освободено.
Тогава в нея изплува спомен, когато е на 3 годишна възраст, стресната е и плаче уплашена. Детенцето Т. се чувства само, предадено и вярва, че „трябва да се оправям сама“. Чувства се безпомощно и че „няма на кого да разчитам“. Всичко това, защото майка ѝ е родила сестричката ѝ. Детето вярва: „мама е враг, тя ме предаде“ и вижда как „мама изглежда страшно“. Това е съпроводено от усещане за слабост и треперене от коленете надолу, стягане в корема и гърдите. С освобождаването им детенцето Т. приема бебенцето, но при мисълта за мама заявява: „аз винаги съм сама“ и чувства силно задушаване в гърдите, яд, безпомощност. Със сваляне заряда на тези чувства и усещания Т. осъзнава, сякаш тя е родител на родителите си и че иска да предпази майка си и баща си от самотата. Най-вече баща си, защото долавя колко той се чувства сам и безпомощен.
С техники от ЕП Т. работи с „баща си“ и проблемите, които той е имал в родното му семейство. Излиза информация за унаследена вина от неговия баща, заради не поета отговорност към съпругата му заради няколко починали техни деца. Когато в съзнанието на Т. дядо ѝ осъзнава своята отговорност на съпруг и родител и я приема, баща ѝ с облекчение приема своето място на живо дете, оцеляло сред няколкото починали негови братя и сестри. Празнотата в сърцето му заради тяхната загуба и „вината, че е жив, а те не“, бива изцелена.
От своя страна три годишната Т. бива облекчена от грижата да спасява татко си, поемайки неговата болка.
Остава вида на „страшната мама“, а това обърква Т. и тя изпитва страх.
Това отвежда Т. в спомен от двегодишната ѝ възраст. Там тя се вижда стресната, ужасена, объркана, защото „мама вика и гледа страшно“. Детето е толкова ужасено, че е физически вцепенено. След работа с него, то успява да реагира започвайки бързо да върти глава, нахлуват и силни емоции на мъка и отчаяние.
Водена от тези емоции Т. се усеща в палатка, нощ е. Разбира, че е индианка и неутешимо и дълбоко скърби за загубата едновременно на детето и мъжа си, покосени от болест, като чума. Чувства се много самотна и изолирана, защото майка ѝ я упреква, а баща ѝ, шаман на племето, я гледа високомерно и даже с насмешка, чувствайки се сякаш божество.
Т. работи с покрусената и отчаяна индианка и нейните родители. Успява да намери пътя към приемането на ситуацията – вижда как индианката се прощава с душите на починалите мъж и дете и това я утешава. Успява да внесе разбиране и прошка в отношенията с родителите ѝ. Накрая, за щастлива нейна изненада, Т. вижда как индианката допуска отново идеята за живот и любов в живота си – създава ново семейство с дечица.
Когато поглежда назад, Т. вече вижда двегодишното си Аз, весело седнало на пода, а мама да изглежда „добре“.
Тригодишното ѝ Аз – как играе с татко.
А голямата Т. е спокойна, уверена и усмихната също.
При поглед напред в бъдещето, Т. първо вижда бяла светлина – знак за нещо хубаво, а после и: „скоро бебе“, тъмнокос и синеок татко до нея…но се прокрадва идеята: „Странно ми е да се чувствам щастлива!“. С още малко прилагане на техниките от енергийната психология, щастието вече не е странно преживяване за нея.