Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.

Първа част  Да имаме дете!

Втора част  Раждането като спомен

Трета част

Другите успяват, а аз не. Провалих се.

Катастрофата. Миналата година. Отключи много неща. Една неувереност започнах да имам. От тогава нещата някак си тръгнаха по-надолу.

Аз я направих. Аз шофирах колата. Синът ми беше на задната седалка. Чувствах се много виновна! Треперех. Вече се уморих от това. Не е силно както тогава, по-слабо е, но е силно.

Като се сетя, чувствам притеснение, напрягам се. Притеснението е като тежест в гърлото, стяга ме. Като буца е.

С няколко потупвания според правилата на техниките за емоционална свобода, общото напрежение спада и става възможно да погледнем случката по-отблизо, сякаш сме там. Б. се вижда как цялата трепери от притеснение там до колата, емоцията се насища до максимума си.

Какво стана!?

Има усещане за скованост, шок в тялото.

Шокът отстъпва на притеснението:

Как ще се справя сега, не мога да шофирам!?

А после, не толкова притеснена, казва:

Живи сме, важното е, че всичко е наред! И аз съм жива, и детето е живо, и сме здрави.

Вече е спокойна и иска да се прибере в къщи.

Преди това обаче, се връща в момента преди катастрофата, когато така се обърква от насрещно движещата се кола, че въпреки, че знае какво трябва да направи, не успява да реагира.

Виждам, че идва колата, но не се изтеглих, а тя се движеше точно срещу мен. Не знам защо не натиснах газта и не се изтеглих по-бързо. Объркана съм, знаех какво ще се случи и нищо не направих! Не знам защо! Шокирана съм, объркана съм…

Справяме се и с това, и Б. се възползва от шанса сега да направи в съзнанието си това, което тогава не е успяла да направи. Вижда се как успява да изтегли колата и няма катастрофа. Прибира се в къщи, както обикновено и всичко е наред. Добре ѝ е у дома.

Затвърждаваме способността ѝ съзнателно, навреме и адекватно да решава и  реагира.

Случката до толкова губи емоционален заряд, че сякаш не я е имало. Б. се усмихва спокойна и ведра. Вече не се стъписва от този ефект при работа с техниките от енергийната психология.

Обръщаме внимание и на другия участник в катастрофата – детенцето ѝ, което е било уплашено и не е искало да се качва в колата един месец след катастрофата. Вживявайки се в неговото преживяване излиза въпросът:

Защо мама удари колата? Как ще се приберем?

С няколко потупвания по точките Б. усеща как детенцето ѝ бързо се успокоява, даже развеселява, виждайки се как се возят на буксир.

Пак поглеждаме случката, този път отстрани. Реакцията е ката за нечия друга катастрофа. Освобождаваме и тази гледна точка от емоционалните акценти и обичайни мисли при такава гледка. Споменът до толкова е различен, че вече се вижда в съзнанието  просто едно право свободно кръстовище и… Нищо!

Пристъпваме към следващо притеснение в живота на Б. в стремежа ѝ да постигне справяне с възела в щитовидната ѝ жлеза, пречещ на мечтата ѝ за второ детенце. Това се оказват притесненията ѝ с мъжа ѝ. Спермограмата му, деликатна тема, която:

ме „изправя на нокти” заради липсата му на реакция. Нищо не казва. Нищо не споделя.

Притеснява ме. Не мога нищо да му кажа. Съобразявам се. Но аз си имам план, а това може да ми обърка плановете!

Те в един  сайт са виновни! Чета ги и ми обърква главата! Те всяват смут за всяко нещо! Само ми създават проблеми! Въобще нямаше да ги прочета, защо трябваше да знам? От много акъл си патя, хората които по-незнаят са по-щастливи! Така и за детето – четях и следях за всякакви безумни неща и ги преживявам, но това не значи, че ще ми се случат точно същите! Ох, това стягане и задушаване в гърдите – притеснена съм. Толкова съм притеснена!

Тупкаме, да, и това дава своя ефект. Стягането намалява. Появилата се тежест, породена от въпроса – „Дали детето ми ще се развие нормално?” – също.

Появява се репликата впечатлила по един „гаден” начин Б.: „Може да стане човек, може и да не стане.” – изтърсена от една лекарка за детето ѝ.

Как може да ми каже такова нещо!?

А след малко тупкане:

А, глупости, разбира се, че ще стане!

И за какво ги чета тези в сайта, ъм, разбира се, че трябва да се чете! Трябва да съм информирана. Трябва да знам какво да правя. Ама тези вече какво да им чета, направо са ми досадни вече?

Не ми трябват.

Ама тези медици, толкова съм разочарована. Тази отвратителна система, тези задръстени, неинформирани, нечетящи най-новите неща,  знаещи си нещо отпреди 30 години, такива…

И тук ще премълча конкретните думи.

Такава отврат! Толкова съм разочарована! Толкова са задръстени. Не могат да направят едно нормално раждане като хората! Разочарована съм от всичко, от цялата система – не ти дават да се движиш, като раждаш, не те питат дали имаш кърма, дават му веднага адаптирано мляко, никой не е дошъл да ти помогне, да ти каже как да кърмиш, даже направо дойде и ме стисна за гърдата… Никакво естествено раждане няма в цялото нещо. Вързан си на някакви апарати. Има някакви хора, дето въобще не ги познаваш. Никаква комуникация с никой… Въобще много, цялото раждане, много…

Възмутена съм! Много съм възмутена.

Никаква кенгуру грижа – в чужбина като има недоносени деца, веднага ги дават на майката или на бащата да ги гушкат кожа в кожа. Тука никакви! Тук не ти дават да го пипнеш даже!

Живот и здраве, като имам второ дете много ще ги избирам! Ако имам възможност да ги избирам…

Тупкаме интензивно, емоциите ни водят, до тази нова картина в съзнанието ѝ:

Виждам как чувствам контракциите, ставам и се движа. Добре се чувствам. Една от лекарките ме подкрепя, насърчава ме, пита ме. Добре ми е. Лягам, мерят тоновете, ставам, разхождам се. Всичко е наред. Кърменето е без проблем, казват ми, чувствам се нормално – така трябва да бъде. По-спокойна съм. Ходя нагоре-надолу… болница, какво толкова!?

Дават ми детето!?… А, какво ми става!? Такава промяна, все едно някаква приказка! Дават ми детето и се гушкаме! Много добре се чувствам! Много е хубаво, толкова, че нямам думи. В такива случаи просто рева.

И сега какво си мислиш за болниците и за раждането?

Ъм, някакви институции. Все ми е тая, честно казано. Щом не ми се налага да ги посещавам. Но ще намеря начин, най-добрия начин – има и други варианти, има дула (нова за България професия в подкрепа на раждащите жени, осигуряваща комфорт за психическото състояние и информираността – бел. Дарина) има болници в които естественото раждане е напълно възможно вече! Добре се чувствам. Това ще ми е най-малкия проблем мисля!

А кой е най-големият?

Най-големият ми проблем ще е да стигна до раждането. Не знам дали ще забременея заради щитовидната жлеза.

Аз се доверих на един светец, но не му се доверявам много. Пак се притеснявам и не знам защо!? – Форумът е виновен! Пристрастена съм, не мога да престана да го чета! Все едно ме задържа там.

Много неща получавам там – много информация, всякаква. Животите на хората – пътувания, разкази, блогове. Толкова ми харесва. Пътувам, не само чета, но не само това. Чета за забременели над 35 г, хора преминели през много трудности. Незнам защо ги чета, аз съм на 32!?

Как така няма да чета? Цялата изтръпвам от възмущение. Мозъка ми се нуждае да вижда как хората успяват!

Да имам нужда от успех, от успяване! Явно се съмнявам, че аз мога…Не съм сигурна в себе си.

Толкова поколения преди мен не успяха да се преборят, дали аз ще успея?

Продължаваме с тупкането, последователно и целенасочено и ето, че скоро стигаме до:

А, ще успея, имам силите, имам знанията! Вече не ми трябва Форума. Не искам компютър, за Форума, ще изляза навън. С всичко мога да се справя… Само със щитовидната жлеза не съм успяла – просто не очаквах, изненада ме. Разочарована съм някак, че трябва да се боря с още нещо. То няма друго с какво да се боря…

Неуморно продължаваме с осъзнаването и освобождаването на проблемните състояния, мисли, спомени.

По-скоро вече не ми пречи. Незнам. То и да има проблем, някак си … примирена ли съм? Чувството е съвсем различно спрямо миналата година.

Нямам необходимост да проверявам както по-рано пулса, например. В началото на годината беше 90 – 100. Той показва хипер функция на щитовидната жлеза. Но по едно време спрях да си го меря, явно реших, че няма да си го меря. И онзи ден ми беше любопитно (минали са 2 сесии с техниките за емоционална свобода). Викам – я да си го видя и беше само 65! Бях супер изненадана, това беше… Хареса ми!

А можеш ли така и със щитовидната жлеза, да забравиш за нея и след време да се изненадаш супер приятно?

Не знам. Аз само си я пипам и си я усещам. Аз просто си знам! Трябва да проверя!

Продължаваме с потупването за недоверието, необходимостта от гаранция, сигурност, страха от нови разочарования…

Не мисля, че трябва да се чувствам зле заради някой друг. Като се погледна в огледалото и винаги се сещам за нея (жлезата). Разочарова ме! Чувствам се толкова предадена. Много съм ѝ сърдита, преобърна ми живата, можеше да изчака някоя и друга година! Разваля ми плановете. Исках да имам още едно дете, за да има детето ми другарче и за да даря живот. За да се чувствам реализирана пълноценна жена, майка. Аз съм реализирана като майка, имам едно дете, но самото чувство да дариш живот, да гледаш как расте, говори, разсъждава. Самото чувство е невероятно! Дори не едно дете, две, три, в смисъл такъв дори и повече деца да имаш, усещането е невероятно. Тогава съм щастлива! Себе си съм. Искам да го дам на още едно същество.

След кратка пауза и потупване:

Сякаш съм си навила нещо на пръста… дали защото приятелите ми имат по две деца и някак си се чувствам като прецакана, задмината… Защото идеята беше първите ни деца да са заедно, вторите да са заедно и сега някак си…гадно е. Явно съм свикнала винаги да правя, да побеждавам, да успявам. А сега другите успяват, а аз не. Провалих се. Провал! Не очаквах, че така ще стане. Непълноценна, все едно се чувствам, толкова непълноценна! Гадно ми е, разочарована съм, мъчно ми е.

Това успех ли е… това не е успех, това е реализация. Много е странно, някой хора се реализират в работата, а аз искам… Не знам, дали е задължително вече?

Вече нямам нужда да си опипвам жлезата, огледалото е за да се гримирам.

По-скоро се усъмних в тялото си! Дали може да се справи? Това не може лесно да се пусне. Дали няма да се случи същото нещо, дали няма да се повтори и второто ми детенце да се роди с проблеми?

Тупкаме и отговорът идва сам:

По-скоро е малшанс.

А жлезата?

Няма ден в който да не мисля за нея!…

Очаквайте продължение.

До тогава защо не потупкате?

Дарина Гаврилова – консултант с методи от енергийната психология

Живот За На Пред На Ли!?

Четвърта част  Мога да оздравея!

Пета част „Операция“