Абсурдно ли ви звучи „Благодаря на диабета“?

А знаете ли през какво мина Н., майката на дете с диабет, нуждаеща се от съдействието ми, за да се справи с този неочакван за нея и семейството проблем, докато успее да го заяви, съвсем спонтанно, с олекнало сърце и просветлен ум?

Но да проследим по реда на историята.

Първият ни повод за среща беше дарителска акция, където майка води 10 годишната си дъщеря да получи терапия. Детето е с диабет, на инсулин. Слабичко и симпатично момиченце, което заяви:

Ами аз просто съм стресирана, трябва да уча много по български и история. Иначе съм добре.

Мина време и майката ме потърси за консултация с методите на енергийната психология.

Оказа се, че родителите наблягат на ученето, допълнителните уроци и подготовка докато детето не се разболява от диабет. Това става повод да осъзнаят грешката си и сега да наблягат на спорта, правилното хранене. Осъзнават нуждата от баланс.  На майката ѝ трябваше време да осмисли ситуацията, но… диабета вече бе факт. За наша обща радост, бе достатъчна една консултация, за да може тя да си стъпи на краката и продължи тежката и отговорна задача да се справи, заедно с цялото семейство да промени развоя на събитията в по-добрата посока. Тази на здравето, спокойствието и взаимното разбиране и подкрепа. Надявам се този пример да предотврати други такива случаи или да ви покаже, ако те вече са факт, че не е късно да се справите и подобрите много фактори водещи до оздравяване и по-качествен живот.

Слушайте децата, продължавайте да ги обичате, дайте им пространство за детство! Нека растат здрави и щастливи!

Ето как започва Н., майката, когато сяда срещу мен:

Вълнува ме здравето на моето дете, което така или иначе се промени в момента, в посока диабет. За мен това е доминантата в момента. Съзнанието ми е насочено към овладяване на това за сега, защото това е, което се случва и това е нещото, което трябва да се направи – да се контролира това състояние. По принцип, самият диабет на деца, се състои в това, че каквото се е случило със панкреатитните клетки, то вече се е случило. Т.е. те вече са изчезнали. И от тук нататък науката не е в състояние да даде нещо, с което те да се изградят на ново. Няма такава възможност! За това, този инсулин, който се вкарва инжекционно, това не е само за мен, това е принципен въпрос, той трябва да бъде вкаран отвън. И от тук нататък започва това – ние трябва да заместим, все едно,  действието на един орган. Но го заместваме с едно количество инсулин, което, за да го определим колко е… (Организмът го прави автоматично, в момента в който изяде един бонбон той знае. Мозъкът реагира – изпраща разни сигнали и…Той е един много дълъг процес, аз го проучих и в крайна сметка се отделя това количество инсулин, което трябва.) Когато това го няма се прави отвън. Но за да определиш колко трябва да бъде това количество, това е емпирично. Тя яде бонбон, аз слагам, мерим. Казвам ѝ: „хвръкнало е много високо“. После слагам, то пък взело, че паднало. И то не е само за бонбона. Тук се намесва физическата активност, здравословното състояние…

Как се чувстваш от всичко това?

Много напрегната. Значи всичко това за мен беше един много голям шок, защото всичкото това стана в рамките на (констатирането, влизането в болница, завършването слагането на инсулин) 2-3 дена. И за мен всичко това беше много стресиращо. Като всеки човек, който не е свикнал да съблюдава какво точно яде, колко калории поглъща, изобщо за какво става въпрос… Голям шок. Огромен! Очевидно, че е имало симптоми, които (отслабването на детето, пишкането, общото му състояние), но аз не съм ги забелязала.

Как се чувстваш от това, че не си ги забелязала?

Зле. Много! От 0 до 10 – 20!

Започваме работа по класическия начин за прилагане на ТЕС. Тупкаме и Н. завладяна от емоциите дори не успява да говори. Правя го аз, повтаряйки нейните думи. Тя плаче тихо и тупка. Когато отново може да говори, започва да разказва:

Бях на работа. Седнала съм… Сутринта бяхме да даде кръв, защото детето наистина беше много отслабнало вече и помолихме ДжиПи-то да направим тези изследвания. Тя направи изследванията и трябваше да се чуем след обяд да ми каже резултатите. Аз звъннах след обяд, като преди това отворих интернет да прочета, защото тя, като пусна изследванията (лекарката), каза: „Със съмнения за диабет”. Веднага отворих… До този момент  нямах никаква представа. Да разбира се! Чувала съм, нали… и аз, такива подробности, както всеки човек… и още като прочетох тези първите три  симптома, те са стандартни, не ми се искаше да вярвам! И си казах: „Да, тези симптоми се покриват“, но не винаги симптомите за нещо… Но тя като ми се обади по телефона, каза: „Работата никак не е добре, кръвната му захар е 16 при норма (това беше на гладно)  5-6… Трябва да се отиде при ендокринолог”.

Аз след обяда веднага отидох, без детето, без изследвания, без нищо, и ме приеха още щом като чуха каква е кръвната захар и казаха: „Веднага трябва да влезе в болница!”

В кой момент усещането за шок е най-голямо? – пак питам аз. Н. вижда този момент и прилагаме Пренареждане на матрицата за състоянието на шок в онзи момент. Но тогавашната Н. не допуска никой да ѝ помогне и заявява:

Само Господ може да ми помогне.

Н. тупка вглъбена в тогавашната ситуация. Вижда как тогавашното и аз, започва да излиза от шока и да преминава към надеждата, нещата да се променят. Заявява силното си желание за това.

Кои неща?

Поради факта, че има много хора в това положение, се правят, поне така пишат, че медицината прави всякакви опити, да се намери лечение за това заболяване, защото то е с много лоши последствия. Само по себе си не е толкова страшно, но последствията му са много лоши. За очите, за сърцето, за белите дробове. И съм уплашена, защото моето дете е на 10 години и тази система започва да се износва, когато циркулира такова голямо количество захар. И просто тези хора, се амортизират по-бързо.

Много съм уплашена за бъдещето на детето.

Продължаваме да работим.

Н. от миналото вече допуска помощ. Мисли си, че за всичко си има причина, но все пак се чувства безпомощна и примирена, вече. Цялата тази безпомощност тя чувства събрана в сърцето си, като голяма, дълбока, черна дупка.

Тупкаме. Н. казва:

Усещам някаква сила, с която искам да издухам тази дупка. Сега сякаш не е толкова страшна. Тя намалява. Става все по-малка и по-малка… Чувствам се добре. Но много ме заболя. Такава дупка се отвори в сърцето ми, все едно убих детето си, и това ми разби сърцето. Сърцето ми на майка. Как да не страдам от това? Та аз съм майка и много го обичам! Не бих могла да го преживея така.

Н. вижда в съзнанието си, как дупката става сива и като белег. Белег в душата и сърцето, причинен от живота, съдбата…

Може би така трябва да стане, за да науча някакъв урок!?

Тупкаме и Н. става все по-спокойна. Вижда как белегът първо става като стар белег, който няма да изчезне, но се появява мисълта, че не може да си прости станалото, за това белегът трябва да стои там.

Никога няма да си го простя! Сякаш аз му го причиних. Защото ако си го простя, може пак да сбъркам. Такъв пропуск, огромен пропуск! Никога няма да си го простя! А толкова много го обичам! Ако си простя можа да пострада второто ми дете. Излиза, че не съм толкова добра майка, а една майка трябва да е съвършена…

Но ако не си простя, няма да мога да продължа!

Ами ако не съм единствената отговорна за тази ситуация?

Ако си простя, как ще му помогна с това? То ще е само за мен.

Какво значение има, дали аз ще простя на себе си?

Защо аз трябва да се поставям в комфортна ситуация за себе си? Не виждам смисъл да мисля за себе си.

Всъщност няма значение. Аз трябва да се справя със себе си по някакъв начин, какъвто и да е той, но как да се справя с нейната ситуация с овладяването, с всичко това, с наблюдението?

След още малко тупкане Н. усеща, че шансът да е по-полезна на детето си е по-голям, ако тя самата се чувства по-добре. Но още няма готовност да го направи. Би си простила, „едва когато видя, че се справям със ситуацията, че детето ми се чувства добре“. А критерий са изследванията, които се правят.

Ако тези тримесечни изследвания показват, че то има добри нива на кръвната захар, това ще означава, че и аз и то се справяме. Това е взаимен процес, не може да бъде отделно! Аз съм контролиращия орган! Като родител, трябва да го контролирам непрекъснато, защото то няма друг начин де! И в последствие, след години, да го науча и то само да го прави, защото то трябва да го прави само.

Предлагам на Н. да погледне някъде в бъдещето и да види, какви са изследванията на детето ѝ, там и тогава. Какво пише в тях?

Че е добре!

Н. се разплаква.

Чувствам се много щастлива. Детето ме прегръща и ми казва, че е добре. Смятам, че няма диабет. Щастлива съм.

Сега готова и си да си простиш? – питам я.

Да!

Потупваме още, защото Н. продължава да плаче от многото емоции бушуващи в душата ѝ на майка.

Проверяваме отново първия спомен на Н., когато говори по телефона от работното си място. Сега тя вижда себе си спокойна.

Другото важно нещо, което правим в тази сесия е, да видим гледната точка на детето, без то да присъства. Чрез майката. Това е възможно с техниките от енергийната психология, както ще проследите в разказа по нататък, а и дава много добри резултати.

Поканвам Н. във въображаем диалог с детето ѝ. Там тя разбира, че детето е уплашено, защото го болят пръстите от убожданията на иглата, с която се въвежда инсулинът. Чува нейното „Ох, да свърши по-бързо!” в главата си.

Тупкаме за това „Ох”.

Следващото, което разбира е, че детето го боли всеки път и то много, от инжекциите. И ръчичките, и крачетата, дупето… Че „не го иска, че не ѝ трябва, че иска да избяга, да свърши всичко това, да престане!”

Продължаваме да тупкаме, за болките и страха на детето, преживявани и от майката в този момент на дълбоко потапяне в света на детето.

Сега излиза и: „ Искам това да свърши и да се храня спокойно, да си ям шоколада, палачинките със сладко, чая със захар! Без да меря кръвната захар.”

Н. започва да се чувства по-спокойна, но в себе си усеща една свиваща я в корема мъка за детето. Защото трябва да мисли непрекъснато, денонощно, за всичките измервания и грижи около тази ситуация с „едно 10 годишно дете. Голяма отговорност, голяма!“ Сякаш единствено нейна, като на майка. Да и таткото участва, но тя като майка приема всичко върху себе си много лично, сякаш тя причинява всичко това на детето си.

Добре, че тупкаме! Притеснението отшумява и идва мисълта, че:

Всичко това е нещо, през което трябва да се мине, може би за него. За да се научи да спортува, да се научи да се храни. Защото то се хранеше не много добре. Може би организмът е реагирал на това, което ще се случи… То нямаше апетит. Сега яде много по-добре. По-добре започна да се развива. Вероятно е имало нещо, което е давало тези сигнали, за това, че е имало някакъв проблем. Сега то се храни много по-добре. Много повече спортува, защото веднага започнахме да…Започна и самата то да се променя – да се успокоява, да става по-стабилно.

Ако го нямаше диабета, щеше да продължи да се храни зле. Щяхме да продължим да наблягаме на уроци, такива – математика, български,… по-малко  на спорта. Докато сега виждам каква необходимост има то от спорта. Колко е издръжливо физически, колко бързо навлиза в спорта.

Сега мога да благодаря на диабета. Заради диабета и то, и аз научихме всичко това! Труден урок, но много ценен.  Не знаех, че така трябва да се науча, но е ценен урок!

Н. вижда как до две години диабетът вече няма да го има. Как повече няма да допуска такива грешки. Вече знае, че човек трябва повече да се движи. Да се грижи не само за знанията, но и за тялото, а вече и за душата, за да има баланс!

Майката вижда как и детето пуска диабета да си отиде, защото се е научило как да се храни, как да се движи и грижи за себе си. Чувства се много щастлива да вижда в съзнанието си, как детето пораства. Щастието ѝ расте толкова, че чак чува музика от Вселената. Вижда как двете ѝ деца я прегръщат с голяма обич…

Правя проверка.

Шокът от новината е минало.

Н. вече се чувства добре.

Казва:

Виждам как панкреатитните клетки се спукват и се създават нови – цък, цък, цък.

Няма нужда от инжекции, организмът на детето се справя отлично.

Дори детето ѝ ги усеща.

Всъщност съм една чудесна майка, но трябваше да мина през това, за да го разбера. Болезнено е, но се справих.

Вижда всеки член на семейството, колко е щастлив и за награда отиват всички заедно на море, за да го отпразнуват.

Н. се чувства много силна и много здрава.

Странното е, че в момента в който разбрах за проблема на детето и всичко ми мина, боляха ме коленете други неща…

Но това здраве сега, ще се запази, защото всички заедно започнахме да спортуваме.

Пак проверявам.

Този път Н. вижда, как изследванията на детето са добри.

Добри са! Трябват само няколко месеца, докато се възстанови всичко. Лекарката го забелязва.

Пак проверявам твърдението, защото непрекъснато се тупкаме.

След половин година всичко ще е наред. Толкова време е необходимо на организма. Така казват лекарите.

Тупкаме още. Този път вниквайки в живота на една клетка от тялото на детето.

Който по-задълбочено е работил с енергийна психология, или поне е експериментирал, знае, че това е възможно и много резултатно.

Клетката казва:

„Преуморих се от себе си, бях слаба. Не ми стигнаха силите. Боря се с имунната система, защото тя ме напада. Тя е като звяр, който ме унищожава.“

Работим и за звера, имунна система, за да разберем защо яде клетките.

„Страх ме е от живота, дали тялото ще се справи? Тялото е по-слабо от желанието което има, защото не се е хранило достатъчно.“

Тупкайки, Н. вижда как тялото вече се храни добре, укрепва. Имунната система и „си прибира зъбите”, като вече се бори само срещу лоши клетки, не срещу своите. При това положение панкреатитните клетки си отдъхват и си мислят, че е време за работа. Започват да се възстановяват и стават едни прекрасни малки топченца, от които започва да излиза инсулин.  Всеки си е на мястото и работи в единство в организма на детето.

Проверяваме пак.

Скоро резултатите ща са щастливи, защото всичко е наред. Детето е здраво и няма нужда от инсулин. Всички са спокойни и си отдъхваме с радост. Лекарката се чуди как е станало това вълшебство и е много хубаво! Станаха нещата!

Сигурна съм, че това ще стане.

Да, това е работата, която свършихме на ниво емоции. Разбира се необходимо е техническо време, за проявяване и на физическо ниво, на вътрешната промяна. Предстои още комплексна работа и за тялото, и за емоциите, и за начина на мислене. Но вярвам, че така, първо освободена от болезнената тревожност, а след това заредена от силата майка, ще е още по-полезна на детето си, на семейството.

Това важи за всеки един от нас, който е ангажиран и се тревожи за някой близък. За това при работа с енергийна психология казваме: „Първо спаси себе си! Едва тогава, ако още е необходимо, тръгвай да спасяваш другите.” Защото междувременно другият вече е спасен най-малкото от бремето на нашата тревога. Това се усеща най-силно във връзката родител – дете, особено при деца до 6-7 г. възраст, защото сме като скачени съдове. Емоциите ни преливат от един в друг, сякаш сме едно.

Много благодаря! Много ми беше хубаво. Изключително позитивно. Аз се чувствам много добре!

Разделяме се с прегръдка и много топлина в душите.

Ако искате и вие да обърнете вятъра в платното на вашия живот и да поемете в желаната от вас посока, направете като Н. Потърсете ме и се освободете от спъващите действията ви емоции.

Още невероятни истории за лична промяна може да прочетете от ТУК  и ТУК.

Как се прави ТЕС от ТУК.

Как да заявите сесия от ТУК.

Дарина Гаврилова консултант енергийна психология.

За да получавате най-новото от сайта направо в електронната си поща, абонирайте се от полето по-долу сега!