Как е възможно
Как е възможно
За пореден път забелязвам наличието на този феномен, ама защо никога не се сещам по-навреме!? Толкова мъка бих си спестила…
Минава се време и отново налитам на същия феномен и отново същата неочаквана развръзка съпроводена от болката на осъзнаването. А уж вече съм духала кашата, извадила съм си поуката!?
Ако имам някаква утеха, доколкото изобщо това може да е утеха, е, че и при другите е така. Явно сме склонни да повтаряме едни и същи „грешки“, докато все пак не помъдреем. А какво е мъдростта ли? Ами май е приемане на живота такъв, какъвто е, в много голяма степен. Тогава няма критика, няма учудване, но има едно кротко весело забелязване и съгласяване, че нещо е факт такова, каквото е, без оценка. Има и свободния избор да участвам ли или не в нещо, как да участвам… такива работи.
Не сте разбрали за какво говоря ли!? Точно за това – неразбирането. Онова неразбиране, което бурно сме изразили. Като „Ама как така!?“, „Как е възможно!?“. И без да се усетим пускаме една програма в системата на отдел „Вселена“ и оттам относително бързо ни отговарят. Възклицанието обикновено възниква в ситуация, в която сякаш нещо се подразбира как трябва да е, но то не е. Сякаш всички трябва да знаят онова, което ние знаем; всички трябва да имат нашия опит; всички трябва да тълкуват ситуацията по начина по който ние го тълкуваме. И ние сме безспорно правдивите…
О, Боже, пак ли съм се поставила в твоята роля!? Аз съм най-наясно, а всички останали са грешни!?
Но може да има и дълбоко скрит стремеж към още и още добиване на опитност чрез земно проявление на душите ни, тип „любопитната котка“.
И от отдел „Вселена“ ни спретват един хубав сценарий, завъртат ни главите и хоп, оказва се че живеем онова, спрямо което сме възкликнали. Ей така, да видим какво е от другата страна и за да си получим отговора от първа ръка. За да няма повече подобни въпроси от позицията на лично цункани от Господ или за да си вземем желания урок. За да можем да получим отговор и на незададените въпроси с всичката възможна изчерпателност за преживяването, трупана милиони човешки години живот и не само. И в най-силната болка и недоумение тип „защо на мен“, „какво стана“, „къде сбърках“, не изплува отговорът – защото в идентична ситуация на моята сега, някога възкликнах: „Как е възможно, как така!?“.
Какво научих
Че още не съм научила този механизъм дотолкова, че да се нарека помъдряла. Но май единствената полза от това е, че още леко младея, май! Същевременно си давам сметка, че ако скоро не помъдрея достатъчно, темата с отиващата си младост ще ми е най-малката грижа.
Какво може да се направи, за да не влизаме отново в този автокапан
Вероятно, първо да почерпим от чуждия опит.
Другото е, да осъзнаем Господ цункал ли ни е лично или само сме го сънували.
А може би, като изпаднем в удивление да се сетим, че и на нас може да ни се случи и бързичко да се смирим. При първа възможност да поговорим със себе си или онзи/онова, заради когото/ което сме се удивили. Хубаво би било и да се опитаме да го разберем, както и обстоятелствата на случилото се, предисторията… колкото може повече. Някъде там, в диалога да усетим душата си и тази на другия/ другото (да и то си има душа! – енергия, ако ви харесва повече) и колко сме едно. Че „това можеше да съм аз“, но не за да страдаме, а за да благодарим.
И да приемем, че нещата са такива, каквито са и това не е грешка, само опитност. Че тази опитност е право на другия и оспорвайки я, автоматично задействаме да стане и наша, защото явно сме проявили прекалено любопитство да разберем или прекалено високомерие да сме нещо и някой, което не сме – Вездесъщия Бог.
Е, нещо да има да споделите от ваш опит? Вярвам, че ще е не просто интересно, но и полезно.
Дарина Гаврилова, вашият консултант Енергийна психология и специалист Неврографика