Признание за ревност
Признание за ревност
Втора част
„Признание за ревност“ е втората част от темата за ревността, която работим с клиентката ми. Да видим, как се разви тя!
Пак искам да работим за ревността! Това ми е сега на преден план. Защото сме поизчистила малко.
Преди ревнувах мъжа ми от някакви бивши негови момичета. А то човека няма нищо общо! В смисъл, нали знаеш, че се усеща като има изневяра, нещо? Човека – прибира се след работа, гледа си децата, гледа ме мен. Няма за какво да се хвана! Обаче аз виждам снимка във Fb на някоя и почвам вече – два часа да чета и да му бича стойки, какво е правил с нея… Разбираш ли ме? Някакви такива безсмислени разговори и се заяждам целенасочено!? Целенасочено се заяждах! А пък последния път видях снимка и… се усетих, че айде сега, какво толкова? Видяла съм снимка. Човека не е виновен. Дори няма Fb-ка на дадената жена, нищо! И се усетих, че съм малко по-така и с това нещо (след първата ни консултация), малко, една идея съм по-добре. Искам да го изчистя, много, това нещо!
Задавам си обичайните въпроси и разбирам, че ако първия път ревността е била на 100%, сега пак я има, но не е така болезнена. Х. вече може да се контролира.
Преди неможех да се контролирам. В смисъл – и сега к’во? Все търсех да си намеря нещо да… се заяждам.
Разбрах, че още го ревнувам, по това, че не пропуснах случая – оня ден, приятеля му не е харесвал една от бившите му гаджета и го захапа, и аз веднага – цък, да се включа и аз да го… обидя, нали, че не е готина, че не е достатъчно можеща, че аз мога еди-какво си… Но, всъщност, аз си търся признание, което той хем ми го дава, хем не ми го дава!!!
Значи търсиш признание?
Да! Аз за всичко съм така! Търся признание и като не го получа, а той не е от тия, той е малко дебилен. В смисъл той всичко дава, показва. Той прави. Прави и показва! Той… Днес имаме годишнина от сватбата: „Честита годишнина, съпруго моя!”. Подари ми уникален букет, ей такъв голям, в смисъл красив! Обаче, не ми е казал, и още очаквам да каже… благодарен съм, че живота ме е срещнал с теб… някакви ей-такива тиради, някакви излияния! А пък той не е такъв! И, аз на това се дразня! Много се дразня! Но хем знам… Знам го! То всичко си е доказано при нас, не сме от тия дето ще тръгнем да си изневеряваме, да си правим нещо, някакви тъпотии. Но искам да ми го каже! Искам да ми се казва! И това е във всички ситуации, във всички сфери. Може би това е водещото.
Този важен детайл, който Х. осъзна се оказа доста зареден с емоции и, естествено се оказа, че си има драматична предистория. Отначало не се сеща, но въпреки това започваме с тупкането, а то е чудесен начин да се свържем с онези минали и потиснати истории, които са сформирали днешните ни проблеми. И скоро стигаме до:
Аууу, много се дразня, като не получа признание! Искам да експлодирам! Все едно не съм свършила нищо, нищо не съм направила. Направо искам да убия някого! Много го искам! Офффф! Да се взривя! А виждам само себе си! Себе си ли искам да убия!? Ииии!? Ама защо?
И сама разбира:
Защото съм тъпа! Защото самата аз не се признавам! В родния си град съм. Виждам заведението на нашите. Работя. Преди училище, след училище. Не получавам заплата и нищо не ми казват. Все едно не означавам нищо! На 13-14 години съм. Чувствам, че давам всичко от себе си и сякаш няма смисъл да го давам, а трябва да го давам. Чувствам се задължена да помагам на родителите си.
Това ни отвежда още по-назад във времето в друго заведение, когато сестра ѝ е избягвала да помага.
Там се сблъсквам с хората. Справям се. Изморявам се, но продължавам. Трябваше да помагам на сестра си, тя е по-малка. Чувство за дълг и към мама и тати, и към сестра ми. Тежи ми.
Х. се разплаква със сълзите на онова малко момиче, което тогава е чувствало този голям физически и морален товар.
Искам да ѝ помагам, но не толкова и не всеки ден, защото трябва да знаят, че не съм длъжна, че съм само дете, което ги обича, но съм дете! Обичам сестра си, но „и аз съм дете, като теб. И аз имам моите притеснения”. Но чувствам, че ме е страх!
Х. се връща много назад във времето.
На 5 години съм. В Австрия сме. Сестра ми беше на 3 години и половина – четири. Трябваше нашите да ни връщат и поверяваха на мен отговорността за всичко. Нямаха ѝ доверие. На никого нямаха доверие. И като тръгвахме през границата, на мен ми казаха абсолютно всичко. Че чичо ще дойде да ни вземе, че вече ще сме с баба и дядо, че те ще останат да изкарват парички. Обаче тя не го разбираше. Тя беше много малка. И винаги беше по-плаха, по-страхлива и по- нищо не ѝ поверяваха. И от тогава се грижа много за нея, като дълг към нея някакъв. И ми казаха по някакъв начин да я успокоявам по пътя от Унгария до България. И толкова ми беше тъжно и тежко, че си тръгваме от мама и тати, че…
В някакво заведение сме, мама я нямаше, на границата. Тати беше там с чичо ми. И аз не знаех как… Исках да плача, защото ми беше жал, обаче заради сестра ми не можех да пролея и една сълза, защото тя много ревеше… Ох!
Простенва с много болка Х. Емоцията е толкова жива и силна!
Безсилна се чувствам. Не мога даже да проумея, как да си владея чувствата и как да се справя със ситуацията, в която да обясня на сестра ми, че вече няма да сме с мама и тате.
Тупкаме, тупкаме, а Х. още плаче с вълнението на малкото 5 годишно момиченце, натоварено с такава огромна отговорност. Постепенно нейното малко аз се поуспокоява и си мисли:
Тежко ми е, трябва да разчитам само на себе си.
Мисля, че мога да се справя, знам, че мога. Чудя се как да намеря изход, как да се справя, да намеря начин.
Тупкаме интензивно.
Неприятното усещане вече не е толкова силно. Но се чудя защо? Защо ми се случва на мен?
Тупкаме още.
Изпитвам дълг към сестра ми, за това ми се случва. Имам вътрешно чувство за дълг.
Понеже това е твърде силно усещане, пак търсим назад във времето за евентуалното начало на зараждане на това чувство. И ето, попадаме в ситуацията, в която мама стяга багажа за заминаването и казва на 5 годишната Х. какво предстои.:
Осъзнавам, че трябва да съм голям човек.
Тупкаме заради мама, татко и Х. при което последва:
Знаем, че ти е трудно, но ти все пак си по-голяма и трябва да помогнеш на сестра си.
Х. казва:
Чувствам се призната, че някой ми се доверява наистина.
После тупкаме и за остатъка от чувство за тежест, като помагаме на всички участници в случката там и тогава, всеки да се справи с неговото преживяване и роля. Действие достъпно с относителна лекота чрез методите на енергийната психология.
По-добре се чувствам. Олеква ми. Но сестра ми иска да знае, че някой е до нея. Тогава аз сама ѝ предлагам помощ в рамките на моите детски сили.
Тогава разбираме, че родителите ѝ не са дали възможност на сестра ѝ сама да поеме отговорност за себе си. Случило се е още от момента ѝ на раждане. Със средствата на енергийната психология с Х. виждаме, че:
Е имало разочарование, че и второто дете е момиче.
Разочарованието е на таткото. За това работим с него там и тогава, макар да е толкова назад във времето. Както обичайно се е случвало, че и до днес, оказва се, че това е модел на мислене предаван от поколение на поколение, в който повече се цени появата на момче, особено желано, ако е първо дете. И понеже втората сестра е първо дете за този мъж, то той не е бил особено доволен, точно както предците си, да се озове с момиченце в ръце. Справяме се с този модел на мислене на таткото и резултатът е, в съзнанието на Х. тя да види, как таткото вече е доволен да има момиченце.
Сега, бебето което се ражда, се чувства пълноправен член на семейството.
Последствията са, че в сцената със стягането на багажа, когато Х. е на 5 годинки, а сестричката ѝ на 3 и половина, всяка от тях вече разбира ситуацията, всеки поема своя дял отговорност за себе си и тогава:
Вече знаем, че всички заедно ще се справим. Тъжна съм, че всичко това се случва, защото ще сме разделени с мама и тате.
Работим за тази неизживяна тъга. В съзнанието на Х. се казват и биват чути думи и отношение, за които тя отдавна е копняла.
Добре се чувствам. Олекна ми.
Но се чувствам тъжна, че не съм дъщеря на баща си. Този баща не ми е биологичен баща. Разбрах го от 6-7 години, но той не знае, че аз го знам.
Работим и за тази нейна тъга.
Като изгубена душа съм! Тъжна. Защото не виждам и не познавам родния си баща.
Тази липса е голяма и дълбока за Х. Тя тупка и изживява емоцията до настъпване на облекчението.
Междувременно сме успели да отидем в онези измерения и пространства на душата ѝ, където тя успява да види двете души „голямата” и „малката” (татко и дете) заедно.
Добре съм вече! По-спокойна.
Получила е нещо, което ѝ е липсвало, в степен достатъчна за нея тук и сега, за да продължи пълноценно живота си.
Ох. Има още напрежение. Но се чувствам призната.
Казва Х. за сцената със стягането на багажа. Вече не се чувства претоварена, от отговорност, нито объркана.
В сцената с раздялата, вече
Се чувствам спокойна.
В сцената, в която работят двете със сестра ѝ, и тя поема своята отговорност за работа. Вече няма досада. А в сцената с второто заведение, вече хич няма желание да гърми!
Към настоящия момент, денят на годишнината ѝ, Х. се чувства:
Радостна, добре.
Колко добре?
Много добре. Разбирам, че той е щастлив. Разбирам го. Защо трябва да ми го казва!?
Сцената със заяждането, сега изглежда:
Малко смешно – само му казвам, че сам е направил правилния избор и той се съгласява. Без нападки, без обиди.
Смее се.
Относно сцената с гледането на снимката на жената във Fb, Х. се вижда как:
Аз съм Жената за мъжа си и миналите гаджета не ме вълнуват изобщо. Много е добре! Спокойна съм.
Смее се изпълнена с енергия и женска сила. Уверена е.
Има ли ревност сега?
Ми, не! Пф! Нищо няма бе!?
Имаш ли нужда от признание сега?
Мноого малко!
Боже, като в транс съм! Възможно ли е да си измислям всичко това?!
Отговарям ѝ и добавям – факт е, че ти изпитваш сама това. Факт е, че това ти помага да се справиш. Факт е, че сега мислиш и чувстваш нещата различно. Факт е, че това поражда нов начин на действие в живота ти и това ще доведе до различен резултат в този твой живот, а и за всички свързани с теб. Каквото и да обясняваме аз или някой „учен”, важното е, как ти се чувстваш и в какво ти вярваш. Това прави живота ти.
Да!
Ооооо, много интересно!
Обясняваме си още някой подробности за пътя на душите, за „добрите” и „лошите” хора, за преплитането на съдбите и енергиите на хората, и как се отразява нейната работа на близките ѝ.
Разделяме се с усмивки и много топлота.
А следващия път, в третата част на „Ревност”, ще разберете за каква ревност още може да става дума в живота ѝ!
Сега ви пожелавам вяра в себе си и в собствената ви значимост! Ако имате проблем с това, заповядайте да го поотупаме от праха на излишните емоции и вярвания заедно, за да изявим истинския ви блясък!
Дарина Гаврилова вашият консултант Енергийна психология и специалист Неврографика
Индивидуална консултация
Ревност – първа част
Ревност откакто се появи бебето – трета част