Тормозеха ме в училище.
„…почти всеки ден ме тормозеха, а учителите не обърнаха внимание, точно когато най-много имах нужда…“
М. тинейджърка на 15 г. По думите на майка ѝ е от „хиперактивните” деца.
„Учителката ѝ я предпазва дълго време, но напуска и идва друга учителка, която не ѝ обръща внимание. Овладяваните до тогава съученици, безпрепятствено изригват емоциите си към нея и ѝ се налага да смени училището.”
М.
„Не съм опитвала ТЕС. Не знам дали ще ми помогне.
Не знам от къде да започна.
През изминалите 4-5 години, в училище ми се подиграваха и аз почти нямах приятели. Всъщност имах само 1 приятелка в класа.
Имаше хора в класа, които почти всеки ден ме тормозеха и това най-много ми пречеше. Винаги, когато ме обиждаха с глупави забележки, имах чувството, че нищо не мога да свърша както трябва сама и ми беше толкова отвратително! Подиграваха ми се.
Учителите изобщо не обърнаха внимание, че това се случва. Изобщо.
Това бяха деца, за които винаги като мисля, имам желанието да ги убия! По-конкретно едно момиче – П.
Смених училището тази година и този клас е по-добре, но и той има лоши страни.“
Емоциите са силни, макар и много тихо и кротко поднесени от М. Едно мило, хубаво, но объркано дете. В съзнанието ѝ се разиграват сцени на насилие породени от безсилието ѝ да се справи с поведението на съученичката ѝ П. Има омраза, гняв, дори само като си я представи как изглежда. Иска да я разпарчетоса, да крещи, да обижда…Докато М. говори и излива потиснатите емоции, прилага ТЕС и само след минути казва:
„Вече нищо не виждам, чувствам се празна, равно ми е.“
Няма емоции към съученичката ѝ П. Спокойна е. Смее се весело заради станалото току-що освобождаване.
Другият проблем, който излиза е, че всички деца са подражавали на П. и са се водели от нейното отношение към М. като са увеличавали проблема ѝ. Това извежда на повърхността чувство на омраза, ненавист, раздразнение, объркване, яд… М. се обръща в съзнанието си към тези деца и излива тази река от емоции. След малко, макар и вече спокойна и усмихната М. си мисли:
„Знам че никога няма да мога да им простя напълно.“
„Не го заслужавате! Толкова много ме наранихте! Толкова много ме боли заради вас! Знам, че никога няма да успея да ви простя! Няма да ви простя! Не го заслужавате!…Толкова съм обидена, отвратена, презирам ви!“
М. грейва в усмивка. Душата ѝ е все по-свободна от крайните емоции и тежки спомени.
Доплаква ѝ се.
Изведнъж мислите ѝ вече са за оценките ѝ в момента. Лоши са. Притеснява се, че са ниски и няма да успее да продължи добре учебната година. Че няма да успее да се справи. Чувства как това притеснение стяга гърлото ѝ. Скоро обаче, с малко потупване по аку-точките, нещата се обръщат към едно спокойно и уверено „Ще успея!”.
Друго притеснение на М. е, че учителите не я харесват, не я обичат и за това нарочно ще ѝ намалят оценките, че не я уважават, не я зачитат, не отчитат старанието и усилията, които полага въпреки всичко с цената на много повече усилия при създадените обстоятелства. Мисли, че те са сформирали мнение за нея и е 100% убедена, че няма начин да го променят.
И ей-така, докато изговаря тези свои ученически вълнения и прилага ТЕС, М. казва: „Е някой ще си го променят!”, а по-късно и: „Ъм, вече няма значение!”. Това я подсеща и за учителите, които в старото училище не са обърнали внимание на тормоза, на който е била подложена от съучениците ѝ, точно когато е имала най-много нужда от това. Огорчението, разочарованието са големи. Усещането за липса на подкрепа и разбиране, също. Но и тези емоции и спомените свързани с тях биват разтоварени от душата и ума ѝ!
После М. се сеща, как първия час, когато са я видели в новото училище, тя е прочела в погледа им, как са си помислили „Тази пък каква е!?”. Но и това „прочитане” на ситуацията с няколко потупвания се превръща във веселото подхилкване и пълна липса на подобни тълкования.
Когато М. отново поглежда назад към всички емоции и случки които бяха натежали в душата ѝ и пообъркали живота ѝ, тя, вече весела и лека, пречистена, окрилена, точно както би трябвало да се чувства всяко 15 годишно дете, се смее с глас. Прегръща майка си сякаш прегръща целия свят и живота наново. Говори оживено, закача се, коментира папагалите си и … е себе си, с обичайните момичешки вълнения на 15 годишните.
Колко хубаво, нали?
Споделете с децата си, с учителите, с приятелите си – окрилете ги! Заслужаваме го.
Ако желаете и вие да помогнете на детето си, потърсете ме!
Дарина Гаврилова – консултант в справянето със стандартни ситуации по нестандартен начин