Можем ли да се наречем щастливци ако сме болни?

Болни сме. Отиваме на лекар. Очакваме да ни приеме, да ни изслуша, да поговорим и да помогне за болестта. Това е обичайното желание на всеки от нас.

Какво става, обаче?

Болни сме. Неприятно ни е. Търсим лекар. Трудно до мъчително ни е да го направим, но знаем „че трябва”. Отпуснати сме. Може би малко кисели.  Евентуално чакаме. Препращат ни някъде или ни отклоняват за друг ден и час. Ако влезем в кабинета нямат достатъчно време да ни изслушат или поне не толкова, колкото ние  имаме нужда да кажем. Трупаме още разочарование, умора, болка. Може да става дума и за харчене на още средства за изследвания, лекарства или оперативно лечение, процедури. Може да не обясняват точно защо, какво, как –  нямат време да „обясняват на всеки”. Това още повече ни натоварва и стресира, но „знаем, че трябва”…

Всъщност много от нас търсят да бъдат чути, когато отидат в лекарския кабинет. Искат да споделят своето виждане за проблема, който имат. Лекуващите, обаче имат толкова много „случаи”, толкова много писане, толкова малко време… Те могат да чуят само за физическите симптоми, рядко и друга информация – „не са там за това”.

Прибираме се купили или не таблетките, сиропите, капките и мехлемите, още по-уморени, още по-нечути…Може би леко ядосани.

Те не са там за това! Те не са там, за да ни изслушват и за да се занимават с емоциите ни, историите ни, вълненията ни, семейните ни и житейски драми.

Разбирам ги.

Да и аз искам ако отида, да ме чуят, но ме чуват, само ако е свободно, празно, спокойно, написано… „ако са на кеф”, ако не съм твърде „алтернативна“.

Какво излиза?

Че искаме най-малко две неща. Едното е да бъдем чути, а другото е, да бъдем излекувани. Добре би било и ако бъдем разбрани и се съобразят с виждането ни…

Много хора знаят, че дори само като споделят, още повече ако е на доктор, не просто на приятел или близък, и им „минава поне на половина”!

Защо тогава просто не намерим хора за професионално „чуване” и ако не ни мине, тогава да отидем за физически преглед!?

Защо ни е толкова трудно да осъзнаем, тази нужда, дори когато непрекъснато я изговаряме, търсейки вниманието на лекарите и оплаквайки се после от тях, когато не ни го дадат?

Защо гледаме високомерно и пренебрежително, с някаква насмешка, когато някой ни посочи тази заявена наша необходимост?

Толкова ли ни е страх, та предпочитаме да ни боли и да продължаваме да се оплакваме от „лошото отношение на докторите”?

Ааа, значи искаме отношение и то не какво да е, а добро!

Значи искаме внимание и то не какво да е, ами мило!

А защо го търсим от тях, те ли са професионалистите по чуване,  внимание, добри отношения?

Да, възпитано е да се общува с добро отношение и внимание, още повече в среда предназначена да подпомага болни и пострадали хора. Но нима лекарите също не са хора и не искат същото? А като хора дали имат време и сила за всичко? Ами ако в същия момент и те си имат своя болка?

А щом подчертано търсим добри отношения и внимание при тях, значи ни липсват такива или тези които имаме са по-скоро лоши. Лекарите ли ще ни ги дадат или  оправят?

Време е да проумеем, че си има хора и за „болни отношения” и на тях това им е работата – да ни изслушат, да ни обърнат внимание и да ни помогнат да ги „изгладим”. После, ако още се чувстваме болни, добре, ще отидем и на лекар. Не пречи да правим и двете неща едновременно. С единия да оправяме отношенията, с другия тялото!

Някой вече са си помислили, че става дума за психотерапевти, нали? Е, да и това е вариант и то добър, но аз имам предвид нещо все още ново, все по-познато и още по-добро. Техниките за емоционална свобода от енергийната психология.

Става дума за консултантите по личностно развитие. Едно ново поколение специалисти разполагащи с нов тип знания и умения – много приятни и практични, за да ни научат и подпомогнат и сами да се справяме с отношенията си. Отношението ни със света, хората, средата…самите себе си, най-вече.

И като една от тези, които са опитали и толкова добре почувствали добрия ефект от този вид консултации, този вид знания, този вид подходи, така се вдъхнових, че станах една от тях – консултант „по щастие”.

Да! Нали все към това се стремим – да сме щастливи? Нали това е липсата, която чувстваме, когато нещо не е… щастливо? Просто сме свикнали да му даваме разни имена, като – болка, тъга, скука, гняв, ревност, мъка, стрес, раздразнение, обида, разочарование, провал, самота, вина…

Хайде, стига сме товарили хората с професия лекар с неща, които не са учили и да се обърнем в правилната посока.

Хайде да намерим „нашия човек”! Този който ще ни помогне да сме по-щастливи!

Виждали ли сте болни щастливци?

Аз не. Аз виждам или щастливи, или болни хора. Останалите са в преход от едното към другото.

Вие от кои искате да сте – от тези дето са болни, или от тези, които са щастливи?

Аз избрах да съм щастлива!

Не казвам, че е лесно, но нали за това сме консултантите – да помагаме, ако не успявате сами?

Дарина Гаврилова – Живот За На Пред На Ли!?