by Дарина Гаврилова | 31/03/2016 |
Мога да оздравея!
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Четвърта част
Мога да оздравея!
След последната ни сесия (част трета), си правих сама ТЕС и ревах и ругах щитовидната жлеза, успокоих се и съм заспала, а преди това се въртях…
Вече не вися и не чета всичко в онзи Форум, а само приятни и полезни неща – екскурзии, такива неща и съм престанала да следя едни групи във Фб – само с гадни снимки на болни!
Пуснах си нови изследвания вчера. Антителата са се увеличили малко, другите неща са в норма и пия по 1 поддържаща таблетка. В началото преди година, като си пуснах изследвания септември месец едното антитяло беше 650 при норма от 150, а другото беше 11, при норма до 34. Февруари месец пак ги пусках. И това от 650 беше стигнало на 230. Сега е 388, а другото 8. Поддържащата таблетка, дето я пия всеки ден и тя прави някакви неща… държи да не избухне жлезата.
Да избухне!?
Ми да, тя такива неща прави. Тя дори и да избухне, какво – най-много да я клъцнем и готово!…Ако се наложи, защо не!? Цял живот ще пия хормони, които ще заместват. В крайна сметка, не мога цял живот да пия някакви отрови, които вредят още повече…
Не знам, не ми пука. За какво да ми пука? Да, тя е част от мен, ама когато искам нещо да се случи – няма друг начин! В смисъл такъв, че в крайна сметка дори и да се излекува, вероятността да се получи пак е 50 %. Не, че няма излекуване, но има вероятност да се върне.
Тупкаме последното с техниките за емоционална свобода.
Някой се излекуват…но при мен, не знам. Тези антитела, ако продължат да се увеличават, ще ме ударят в очите – изпъкват. Страх ме е! И ще трябва операция на очите. Отвратително е. Братовчедка ми е с такива очи и гушата…не го искам това! В никакъв случай! Ужасно е, гадно е, страшно е. Като жаба. Дори не искам да си го представя как изглеждам. Грозно е, според мен боли от това нещо. Не искам да ме боли.
Вмъкваме и ПЕАТ.
Не знам дали се справям правилно! Като в университета, много трудно ми беше. Някаква безумна математика. Въобще не съм очаквала, в училище ми беше много по-лесно.
Сетих се! В гимназията имах едно гадже, първото, и ми каза, че от мен нищо няма да стане. Така той се чувстваше силен, а аз смачкана. Много трудно приех всичко – първа любов, ученическа…
Не може така да ми говори! Голям простак!
Не стига, че ти давам да преписваш всички задачи и …, ми се държиш като олигофрен! Толкова съм обидена! Гневна. Толкова гневна, че съм готова да набия някого, да блъскам…
Ето на това му се казват живи емоции! Тупкаме, а те продължават да изригват, като дълго задържан вулкан, но явно е дошъл моментът да бъдат освободени напрежението на негативното преживяване.
Не стига, че си пропилях 2 години да го чакам… а накрая се оказа, че си има друга и искал да сме приятели. Чувствам се излъгана! Вързах се на някакъв дрисльо! Чувствам се унижена. Чувствам се измамена, вързах му се. Прекалено силни чувства имах. Прецаках се. Яд ме е на себе си. А майка ми ми казваше, приятелите също. Ама пубертетска любов… Подигра се с мен. Толкова ме е яд на себе си!
Емоциите биват освободени и за Б. настъпва омиротворяващо спокойствие.
Тя осъзнава мотивите за поведението му и му прощава. Прощава и на себе си, че се е влюбила в него и е минала през всички последствия от това. Усеща и неговото извинение.
Б. усеща благодарност в себе си. Чувства се щастлива и как прошката се излива от душата ѝ.
Добре съм, няма промени… То наистина всяка връзка има две страни. ОК!
А, това не е възможно „от мен нищо няма да стане”.
Аз ще ти докажа, че пък ще стане!
Б. се чувства по-силна. Самочувствието ѝ е по-високо. Заявява, че животът си е неин и той не може да определя кой какъв ще стане и какво ще стане от нея. Чувства как слага край на тази връзка още там и тогава.
Б. се приема все повече като добър човек, който може да постигне много. Умна, знаеща, упорита, целеустремена. Постигаща.
Усеща как вече се справя с висшата математика и даже я обича. „Мога да я преоткрия, честно казано”– смее се тя.
Сега си мисли:
Мога да се справя, мога да оздравея, но ме е страх! Не знам от какво ме е страх…
О!? – не искам пак да се разболея! Сега се чувствам добре. Трудно е. Не искам да изпадам в някакви дупки, да се чувствам зле. Както миналата година – не можех да заспя, чувствах се зле, събуждах се в 3 през нощта и не можех да заспя до 5-6 ч. и се въртях. Не искам да изпадам в такава дупка! Не издържам, изтощена съм, притеснена от болестта, какво и как ще се случи.
Тупкаме.
Б. усеща как напрежението от спомена се стапя и изчезва. Настъпва поредната положителна промяна за нея. Спокойна е, добре ѝ е. Вижда се наспана.
Остава усещането за навик на мислене и действие. Разбира се обръщаме внимание и на него, няма да оставяме работата недовършена, я!
Туп-туп по точките и Б. усеща голямата промяна в нагласата си. Вижда в съзнанието си как лекарят ѝ казва, че показателите ѝ са добри и може постепенно да спре хапчетата.
След това освобождаваме и страха ѝ, че ако не проверява показателите непрекъснато до края на живота си, може нещо да се случи.
Естествено продължаваме да тупкаме и на Б. ѝ се прояснява, че:
Няма смисъл толкова да се притеснявам, защото прекалено много се притеснявам за всичко и така няма да мога да изкарам до 77 години, да си имам градина и да си отглеждам домати, и … други неща!
Ох, много ми е трудно! Това притеснение в главата ми! Мислите ми са! – като нещо закотвено в главата, което ме спира.
Е, освобождаваме го и Б. постига поредната лична победа по пътя към целта си – да е здрава и да си има още едно детенце.
Отново поглеждаме към представата за „жаба”. Страховете, съмненията, образа ги няма. Има само
Отпуснато спокойствие.
Отново поглеждаме какво става в съзнанието ѝ с нейните изследвания и мнението на лекуващия ѝ лекар. Б. се вижда как свободно изразява емоциите си, до степен вече да не я вълнува темата.
Проверяваме и мнението ѝ за това дали може трайно да се излекува, без рецидиви.
30 – 40 % само… Не е задължително, всъщност!
Майната му!
Според мен аз може и преди да съм имала леки отклонения, и въобще да не съм си давала сметка. Ако имам проблем, то е по-скоро страхът!
Дааа, на това се казва „пробив“!…
Следва пета последна част. Очаквайте! А до тогава защо не опитате ТЕС за нещо простичко от ежедневието? Проверете и споделете какъв е ефектът при вас. Похвалете ми се.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 09/03/2016 |
Раждането като спомен
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за раждане на второ детенце, но и проблеми с щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Част втора
Б. вече е майка на малко детенце. Споделя тревогите си с него.
Дразня се от малките неща.
За детето е хем дразнене, хем притеснение, величина, която не мога и няма как да променя!
Най-вече е притеснението нещо да не му се случи. Може би защото се роди много малък, много рано – края на 35 г.с. Изобщо не го очаквах, че ще се роди тогава!
Когато е на 28 г. и е бременна, Б. работи от вкъщи и усеща болки в корема, лошо ѝ е, притеснява се. Болките се увеличават и отива в спешно отделение, в болница, за преглед. Оказва се с 4 см разкритие. Чувства се много зле емоционално и физически, притеснена защото не е очаквала това. Приемат я в патологично отделение за задържане, слагат я на системи. Болките постепенно утихват, но системата не капе добре и независимо от забележката за това, не ѝ обръщат внимание.
На следващия ден, уж всичко е на ред, няма конракции, тоновете на бебето са добре, теглото му също, и ми изтекоха водите. Разкритието ми беше много по-голямо и започнаха контракции много на често. Слязохме в предродилна зала. Бях много притеснена за детето, страшно много притеснена и непрекъснато се молех на Богородичка тогава. Тоновете на бебето вече се губеха, а лекарката беше супер спокойна, четеше си вестник и аз вече не знаех къде се намирам… Не знам!
– Колко беше притеснена?
– На 10* (всички цифри и числа със * илюстрират силата на емоциите по скалата прилагана в ТЕС, според която 10 е максимума)
Всичко много набързо стана, за 2-3 часа имах 10 см разкритие. С 1-2 напъвания. Беше много трудно напъването, страшно много ме заболя главата и им казах, че вдигам кръвно. И те ми викат „спокойно, още малко”! Резнаха ме. Без никакви епидурални упойки, без никакви окситоцини… Нищо! Преди това не ми бяха направили никаква клизма и от това ми стана още по-гадно ( на 6*), защото от напъните се изходих, а не исках.
Бебето излезе, но не проплака и аз само: „Защо не плаче, защо не плаче?” Такова чувство на тревога! ( 9 – 10*) Само ми го показаха и казаха, че го вкарват в кувьоз. Тогава им казах :”Мерете ми кръвното, много ме боли главата, високо ми е кръвното!” Никога преди това не ми е било високо кръвното. И наистина беше високо. Дадоха ми някакво хапче и ме оставиха отвън.
Другото, освен това, беше че имаше супер много студенти. И това ми беше много неприятно (7–8*). Чувството ти да си така и някой да те наблюдава отстрани е неприязън (7–8*). Не искаш да те гледат. Гняв, погнуса. Това е някакъв такъв момент, в който не искам да ме гледат! Искам всичко да е наред! Явно някъде съм се подписала, че могат да ме гледат, на всичките тея един куп документи, но не исках да са там!
На мъжа ми, бебето, не го показаха въобще. То беше вече във кувьоз. Не му го показаха изобщо. Почувствах такава болка от това, такова безсилие! (10*) Качиха ме горе, а бебето беше долу, никой не дадоха да се качи при мен и бях толкова самотна (6–7*).
След това много трудно ми даваха да го виждам – само веднъж на ден, за половин, един час. На мъжа ми въобще не даваха да влезе да го види в отделението. Толкова е безумно, безумно е! (10*). Това в чужбина никъде го няма. Не заслужавам това! Ти нищо не можеш да направиш, подвластен на институцията. Такова безсилие! (10*)
Бебето не искаше да яде адаптирано мляко. Непрекъснато се цедях и като им казах, че имам кърма, те не можаха да повярват. Чак на седмия ден ми го дадоха. А детето без проблем си засука. Въобще не очаквах, толкова добре се почувствах!
Непрекъснато плачех, непрекъснато. Защото лекарите казваха: „То не се знае, то може да има инфекции, може с някакви други неща да има проблеми…” Но слава на Бога, нямаше нищо.
– Като погледнеш всичко това от дистанцията на времето, как се чувстваш сега?
Чувствам се виновна, че не съм успяла да го задържа. Тогава нямаше да е толкова малък – 2 кг. Нямаше да е в кувьоз. Щеше да си е при мен. Щеше баща му да го види веднага. Нямаше да има тази инфекция и да го тъпчат с антибиотици. Освен това детето ми има хитоспайгия (кожичката прави специфична качулка на пениса и каналът е изместен). Това става през втория – третия месец от бременността, а точно тогава ни беше сватбата и правих фото сесия на морето и се чувствам виновна за това и всеки път се чудя, дали и тогава нещо не сгреших? А когато попитам лекарите от какво се получава, нямат еднозначен отговор за нещото. Казват, че все повече деца имат нещото и казват, че се дължи на всичко – на препарати, на хормоните, които са навсякъде. Лекарите тука в България дори не знаеха какво е това.
Благодарение на един форум, се свързах с чужбина – на една крачка разстояние в Сърбия, в Белград. Направиха му една операция, успешна Тук правят по 3-4 операция за това. Въпреки това има едно притеснение, дали всичко е наред, дали като е голям всичко ще е наред, дали ще има поколение. Много теми са и това всичко е – детето.
Най-силен е моментът на безсилие в сцената, в която Б. вижда бебенцето си в кувьоза на средата на светла стая и един апарат, който пищи. Мисълта „Наистина нищо не можеш да направиш!” и всеки път казват : „Не плачете”. Голяма болка…
Тялото още пази едно напрежение в щитовидната жлеза и учестен пулс.
След прилагане на техники от енергийната психология болката от този конкретен момент спада на 2-3*. След още малко работа, болката бива освободена и на нейно място Б. се изпълва с топлина и спокойствие.
След това болката в спомена от раждането е спаднала на 2*. Болката от разкритието също вече е на 2*. Притеснението от загуба тоновете на бебето е спаднала на 3*. Раздразнението, че лекарката спокойно си чете вестник е изчезнало – „нека си чете!”– даже казва Б. Вече няма спомен за високо кръвно и боляща глава. Гадното от момента с ненаправената клизма вече е 1*. Тревогата, когато бебето не проплаква е спаднала на 3*. Неприязънта да бъде гледана от много студенти е спаднала на 2*. Възмущението, че не показват бебето на мъжа ѝ е спаднало на 2*. Усещането за самотност е паднало на 3*. Безсилието да не може да види бебето си и да е с него е спаднало на 4*.
Ужас!
Б. е шокирана от промяната и още не може да повярва!
Това е супер нетипично за мен, толкова странно. Все едно избледня спомена, все едно въобще да не го чувствам! Да не чувствам неща, които до преди малко съм чувствала!? Странно ми е.
Макар чувствата да са били нежелани, това се оказва предизвикателство за Б.
Но и това бива освободено, нали е емоция, а ние работим с техники за емоционална свобода! Настъпва спокойствие, а от там изскача:
Толкова е странно, не може да няма проблеми и трудности. Ако няма проблем, ще си го създам. Трудностите ме карат да се чувствам жива! Дават ми усещането за сила.
Хоп – ето на това му се казва убеждение. Цяла програма. Добре, че с техниките и това може сравнително лесно да се отработи.
В процеса на изследване, се оказва, че умът е този, който има нужда от проблеми, душата няма. Но в течение на процеса, се стига до партньорство и разбиране между ум, душа и тяло, а с това и освобождаване от борбата на ума да води и съответно да си създава проблеми. За Б. настъпва едно усещане за свобода, хармония, баланс.
В края на тази сесия, Б. заявява, че вече няма дразнене по темата за детето, няма притеснение.
Само едно пълно спокойствие. Всички събития от дните на раждането и след това са просто един празен от чувства филм. Това вече просто е денят в който отивам да раждам сина ми и ми е добре.
О, това е различно чувство! Няма го напрежението!? Има щастие, чувствам трепет, чувствам нетърпение, че ще си видя детето!
Б. чувства как се гушкат, а детето е освободено от проблемите и преживяванията на мама, щастливо. За да е всичко още по-добре, в тази щастлива сцена влиза и таткото и хармонията, любовта, целостта се разливат и в тримата.
Сега Б. говори с друг тон, с друг глас, с друго темпо – меко, спокойно, топло.
Толкова съм доволна от постижението ѝ. Беше смело, отново да извика болезнените спомени и да ги трансформира в ново градивно отношение към живота.
Ако и на вас е харесало и можете да помогнете на някого да погледне на негативната страна на живота, като потенциал за начало на ново мислене и живот, като вариант за справяне, споделете!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 04/03/2016 |
Провалих се
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Трета част
Провалих се. Другите успяват, а аз не.
Катастрофата. Миналата година. Отключи много неща. Една неувереност започнах да имам. От тогава нещата някак си тръгнаха по-надолу.
Аз я направих. Аз шофирах колата. Синът ми беше на задната седалка. Чувствах се много виновна! Треперех. Вече се уморих от това. Не е силно както тогава, по-слабо е, но е силно.
Като се сетя, чувствам притеснение, напрягам се. Притеснението е като тежест в гърлото, стяга ме. Като буца е.
С няколко потупвания според правилата на техниките за емоционална свобода, общото напрежение спада и става възможно да погледнем случката по-отблизо, сякаш сме там. Б. се вижда как цялата трепери от притеснение там до колата, емоцията се насища до максимума си.
Какво стана!?
Има усещане за скованост, шок в тялото.
Шокът отстъпва на притеснението:
Как ще се справя сега, не мога да шофирам!?
А после, не толкова притеснена, казва:
Живи сме, важното е, че всичко е наред! И аз съм жива, и детето е живо, и сме здрави.
Вече е спокойна и иска да се прибере в къщи.
Преди това обаче, се връща в момента преди катастрофата, когато така се обърква от насрещно движещата се кола, че въпреки, че знае какво трябва да направи, не успява да реагира.
Виждам, че идва колата, но не се изтеглих, а тя се движеше точно срещу мен. Не знам защо не натиснах газта и не се изтеглих по-бързо. Объркана съм, знаех какво ще се случи и нищо не направих! Не знам защо! Шокирана съм, объркана съм…
Справяме се и с това, и Б. се възползва от шанса сега да направи в съзнанието си това, което тогава не е успяла да направи. Вижда се как успява да изтегли колата и няма катастрофа. Прибира се в къщи, както обикновено и всичко е наред. Добре ѝ е у дома.
Затвърждаваме способността ѝ съзнателно, навреме и адекватно да решава и реагира.
Случката до толкова губи емоционален заряд, че сякаш не я е имало. Б. се усмихва спокойна и ведра. Вече не се стъписва от този ефект при работа с техниките от енергийната психология.
Обръщаме внимание и на другия участник в катастрофата – детенцето ѝ, което е било уплашено и не е искало да се качва в колата един месец след катастрофата. Вживявайки се в неговото преживяване излиза въпросът:
Защо мама удари колата? Как ще се приберем?
С няколко потупвания по точките Б. усеща как детенцето ѝ бързо се успокоява, даже развеселява, виждайки се как се возят на буксир.
Пак поглеждаме случката, този път отстрани. Реакцията е ката за нечия друга катастрофа. Освобождаваме и тази гледна точка от емоционалните акценти и обичайни мисли при такава гледка. Споменът до толкова е различен, че вече се вижда в съзнанието просто едно право свободно кръстовище и… Нищо!
Пристъпваме към следващо притеснение в живота на Б. в стремежа ѝ да постигне справяне с възела в щитовидната ѝ жлеза, пречещ на мечтата ѝ за второ детенце. Това се оказват притесненията ѝ с мъжа ѝ. Спермограмата му, деликатна тема, която:
ме „изправя на нокти” заради липсата му на реакция. Нищо не казва. Нищо не споделя.
Притеснява ме. Не мога нищо да му кажа. Съобразявам се. Но аз си имам план, а това може да ми обърка плановете!
Те в един сайт са виновни! Чета ги и ми обърква главата! Те всяват смут за всяко нещо! Само ми създават проблеми! Въобще нямаше да ги прочета, защо трябваше да знам? От много акъл си патя, хората които по-незнаят са по-щастливи! Така и за детето – четях и следях за всякакви безумни неща и ги преживявам, но това не значи, че ще ми се случат точно същите! Ох, това стягане и задушаване в гърдите – притеснена съм. Толкова съм притеснена!
Тупкаме, да, и това дава своя ефект. Стягането намалява. Появилата се тежест, породена от въпроса – „Дали детето ми ще се развие нормално?” – също.
Появява се репликата впечатлила по един „гаден” начин Б.: „Може да стане човек, може и да не стане.” – изтърсена от една лекарка за детето ѝ.
Как може да ми каже такова нещо!?
А след малко тупкане:
А, глупости, разбира се, че ще стане!
И за какво ги чета тези в сайта, ъм, разбира се, че трябва да се чете! Трябва да съм информирана. Трябва да знам какво да правя. Ама тези вече какво да им чета, направо са ми досадни вече?
Не ми трябват.
Ама тези медици, толкова съм разочарована. Тази отвратителна система, тези задръстени, неинформирани, нечетящи най-новите неща, знаещи си нещо отпреди 30 години, такива…
И тук ще премълча конкретните думи.
Такава отврат! Толкова съм разочарована! Толкова са задръстени. Не могат да направят едно нормално раждане като хората! Разочарована съм от всичко, от цялата система – не ти дават да се движиш, като раждаш, не те питат дали имаш кърма, дават му веднага адаптирано мляко, никой не е дошъл да ти помогне, да ти каже как да кърмиш, даже направо дойде и ме стисна за гърдата… Никакво естествено раждане няма в цялото нещо. Вързан си на някакви апарати. Има някакви хора, дето въобще не ги познаваш. Никаква комуникация с никой… Въобще много, цялото раждане, много…
Възмутена съм! Много съм възмутена.
Никаква кенгуру грижа – в чужбина като има недоносени деца, веднага ги дават на майката или на бащата да ги гушкат кожа в кожа. Тука никакви! Тук не ти дават да го пипнеш даже!
Живот и здраве, като имам второ дете много ще ги избирам! Ако имам възможност да ги избирам…
Тупкаме интензивно, емоциите ни водят, до тази нова картина в съзнанието ѝ:
Виждам как чувствам контракциите, ставам и се движа. Добре се чувствам. Една от лекарките ме подкрепя, насърчава ме, пита ме. Добре ми е. Лягам, мерят тоновете, ставам, разхождам се. Всичко е наред. Кърменето е без проблем, казват ми, чувствам се нормално – така трябва да бъде. По-спокойна съм. Ходя нагоре-надолу… болница, какво толкова!?
Дават ми детето!?… А, какво ми става!? Такава промяна, все едно някаква приказка! Дават ми детето и се гушкаме! Много добре се чувствам! Много е хубаво, толкова, че нямам думи. В такива случаи просто рева.
И сега какво си мислиш за болниците и за раждането?
Ъм, някакви институции. Все ми е тая, честно казано. Щом не ми се налага да ги посещавам. Но ще намеря начин, най-добрия начин – има и други варианти, има дула (нова за България професия в подкрепа на раждащите жени, осигуряваща комфорт за психическото състояние и информираността – бел. Дарина) има болници в които естественото раждане е напълно възможно вече! Добре се чувствам. Това ще ми е най-малкия проблем мисля!
А кой е най-големият?
Най-големият ми проблем ще е да стигна до раждането. Не знам дали ще забременея заради щитовидната жлеза.
Аз се доверих на един светец, но не му се доверявам много. Пак се притеснявам и не знам защо!? – Форумът е виновен! Пристрастена съм, не мога да престана да го чета! Все едно ме задържа там.
Много неща получавам там – много информация, всякаква. Животите на хората – пътувания, разкази, блогове. Толкова ми харесва. Пътувам, не само чета, но не само това. Чета за забременели над 35 г, хора преминели през много трудности. Незнам защо ги чета, аз съм на 32!?
Как така няма да чета? Цялата изтръпвам от възмущение. Мозъка ми се нуждае да вижда как хората успяват!
Да имам нужда от успех, от успяване! Явно се съмнявам, че аз мога…Не съм сигурна в себе си.
Толкова поколения преди мен не успяха да се преборят, дали аз ще успея?
Продължаваме с тупкането, последователно и целенасочено и ето, че скоро стигаме до:
А, ще успея, имам силите, имам знанията! Вече не ми трябва Форума. Не искам компютър, за Форума, ще изляза навън. С всичко мога да се справя… Само със щитовидната жлеза не съм успяла – просто не очаквах, изненада ме. Разочарована съм някак, че трябва да се боря с още нещо. То няма друго с какво да се боря…
Неуморно продължаваме с осъзнаването и освобождаването на проблемните състояния, мисли, спомени.
По-скоро вече не ми пречи. Незнам. То и да има проблем, някак си … примирена ли съм? Чувството е съвсем различно спрямо миналата година.
Нямам необходимост да проверявам както по-рано пулса, например. В началото на годината беше 90 – 100. Той показва хипер функция на щитовидната жлеза. Но по едно време спрях да си го меря, явно реших, че няма да си го меря. И онзи ден ми беше любопитно (минали са 2 сесии с техниките за емоционална свобода). Викам – я да си го видя и беше само 65! Бях супер изненадана, това беше… Хареса ми!
А можеш ли така и със щитовидната жлеза, да забравиш за нея и след време да се изненадаш супер приятно?
Не знам. Аз само си я пипам и си я усещам. Аз просто си знам! Трябва да проверя!
Продължаваме с потупването за недоверието, необходимостта от гаранция, сигурност, страха от нови разочарования…
Не мисля, че трябва да се чувствам зле заради някой друг. Като се погледна в огледалото и винаги се сещам за нея (жлезата). Разочарова ме! Чувствам се толкова предадена. Много съм ѝ сърдита, преобърна ми живата, можеше да изчака някоя и друга година! Разваля ми плановете. Исках да имам още едно дете, за да има детето ми другарче и за да даря живот. За да се чувствам реализирана пълноценна жена, майка. Аз съм реализирана като майка, имам едно дете, но самото чувство да дариш живот, да гледаш как расте, говори, разсъждава. Самото чувство е невероятно! Дори не едно дете, две, три, в смисъл такъв дори и повече деца да имаш, усещането е невероятно. Тогава съм щастлива! Себе си съм. Искам да го дам на още едно същество.
След кратка пауза и потупване:
Сякаш съм си навила нещо на пръста… дали защото приятелите ми имат по две деца и някак си се чувствам като прецакана, задмината… Защото идеята беше първите ни деца да са заедно, вторите да са заедно и сега някак си…гадно е. Явно съм свикнала винаги да правя, да побеждавам, да успявам. А сега другите успяват, а аз не. Провалих се. Провал! Не очаквах, че така ще стане. Непълноценна, все едно се чувствам, толкова непълноценна! Гадно ми е, разочарована съм, мъчно ми е.
Това успех ли е… това не е успех, това е реализация. Много е странно, някой хора се реализират в работата, а аз искам… Не знам, дали е задължително вече?
Вече нямам нужда да си опипвам жлезата, огледалото е за да се гримирам.
По-скоро се усъмних в тялото си! Дали може да се справи? Това не може лесно да се пусне. Дали няма да се случи същото нещо, дали няма да се повтори и второто ми детенце да се роди с проблеми?
Тупкаме и отговорът идва сам:
По-скоро е малшанс.
А жлезата?
Няма ден в който да не мисля за нея!…
Очаквайте продължение.
До тогава защо не потупкате?
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 17/08/2015 |
Моят най-голям проблем в живота ми е майка ми!
by Дарина 17. август 2015 Разказани консултации 0
А. 32 г.
Мама е гняв. Чувствам го в сърцето, гръдния кош, мозъка.
До такива състояния ме е докарвала, че да се треса цялата.
Вече не живеем заедно, но една вечер, когато бях на 31, се връщам за 2 дни и исках да се видим, но се скарахме жестоко и тя не ми позволи да вечерям… а аз бях много гладна.
Баба ми и майка ми гледаха телевизия в кухнята и понеже и двете вече не чуват, звукът беше ужасно силен, особено на рекламите става още по-силен… а аз вече тъкмо съм хапнала първите хапки и отвътре направо ми ври и кипи, храната направо ми засяда в гърлото. Помолих майка ми да го намали. Но тя го намали толкова малко, че почти не се усещаше. И аз като видях, че няма да намали звука така, че да мога спокойно да ям и за да избегна скандала, си взех чинията и се изнесох към друга стая. Тогава тя стана, взе ми чинията и я върна в кухнята пред телевизора. Реши да ми се налага и да ми обяснява как трябва да се подчинявам на техните правила в техния дом и аз нямам никакви права в собствения си дом – нищо не мога да направя, нищо не мога да кажа. Най-силният за мен момент беше, когато майка ми ми върна чинията и каза: „Тук ще ядеш!”. Така и не вечерях. Цяла нощ не можах да заспя, а на следващия ден просто си събрах багажа и се махнах. Блокирах всички контакти с нея.
А. преживява всичко все едно се случва в този момент бясна е, чувства как трепери от кръста нагоре, ръцете ѝ също треперят и изпуска вещите. Иска ѝ се да крещи с цялото си същество, да троши, да изговори толкова много натрупани думи и чувства на омраза и безсилие от ужасната несправедливост към нея. А. недоумява – „Защо се стигна до това нещо и как, аз просто исках да вечерям на спокойствие, а не ми бе дадена тази възможност!?”
Този мотив „исках, но не ми беше дадена възможност” се повтаря и назад в миналото ѝ. В случай, когато 30 годишната А. се връща от чужбина след няколко години отсъствие в просторния апартамент на майка си и иска отделна стая в която да спи, а не да е в една стая с нея, глава до глава. А. пак няма шанс да се отдели и да има собствено пространство в което да се чувства свободна, въпреки че това е реално възможно – има няколко празни стаи.
Оказва се, че А. се е чувствала така и преди този случай, и преди… и на 18, и на 16, и на 10, и на 7, и на 4, и на 2… което я отвежда в момент, когато още е била в утробата на мама. Тогава майка ѝ е взимала лекарства за задържане, за да не се роди бебето преждевременно, както другите две бебета преди нея – родени, но починали.
Когато с помощта на методите от енергийната психология А. общува и помага на бебенцето в утробата на мама, разбира, че то се чувства силно задушавано от тясното, тъмно и свито пространство там. Че много иска да излезе, да се махне по-скоро.
Поражда се въпроса, защо това се случва с мама? Какво преживява тя?
Пак с метод от енергийната психология А. насочва вниманието си към работа с мама и това което става в нейния живот тогава – страха от преждевременното раждане и загубата на вече две дечица. Мъката ѝ от тази тежка загуба. Обезверяването ѝ като жена и майка. Несигурността, че е способна да продължи рода и да се справи с оцеляването му. Когато в съзнанието на А. мама вече е спокойна – приела смъртта на бебетата, уверена – може да износи третото бебе, силна – нямаше да ѝ се дава трети шанс, ако не беше способна да се справи, свободна – от опеката на нейната майка, бебенцето в утробата ѝ вече се чувства също спокойно, удобно, весело, просторно му е, силно е и иска да се роди когато му е времето. Най-вече, бебенцето А. знае че ще се справи с всичко, защото има шанса, потенциала, подкрепата, обичта и още много подходящи условия.
С тази нова нагласа А. преминава през 2, 4, 7, 10, 16, 18 годишната си възраст и установява колко уверена, щастлива и спокойна е вече. Поглежда към случката със стаята и сега вижда как майка ѝ най-накрая я разбира, чувства се благодарна, радостна, приета по един здрав хармоничен начин и има своя стая.
В случката с телевизора нещата вече изглеждат различно – майката усеща неудобството на А. от твърде високия звук на телевизора и даже сама ѝ предлага да го намали, за да може А. спокойно да се нахрани.
А. се чувства толкова прекрасно от този дребен, но толкова значим жест на внимание, грижа и обич. Вече знае, че всичко е наред, че няма причини да се тревожи, че за нея има място.
А. се чувства толкова добре! Сеща се как като първокласничка се е разревавала от болка при думите на песничката „мила моя мамо”, а сега и се виждат даже банални и безразлични. Споменава и как едва вчера е направила отново първа крачка към майка си осъзнавайки, че трябва нещата да бъдат оправени, а с тази сесия и втората сериозна конкретна крачка в тази насока. Усмихва се широко – освободена и щастлива, осъзнаваща успеха си, причините майка ѝ да е толкова задушаващо контролираща живота ѝ и собствените си възможности да се справи с едни толкова тежки лични отношения с най-важната връзка в живота на всеки от нас – тази с мама!
Дарина Гаврилова консултант Енергийна психология
jivnali.net
