Мислех известно време, как да започна, но ще импровизирам, защото са много нещата.
От около десет години се занимавам с болните ми родители. Първо татко, сега майка. Майка има деменция и общо взето целия ми живот се върти около това, въпреки, че аз искам да постигна други неща. Обаче това е на първо място. Някак си всичките ми усилия и енергия са насочени към нея, да ѝ помогна. И точно сега дойде моментът да Ви помоля за среща, защото преди една седмица тя получи припадък и по спешност отидохме в болница, стояхме четири-пет дни там, колкото да ни стабилизират и ни върнаха. В момента сме в къщи, обаче стресът все още стои в мен. Майка се възстановява. Аз също, но все още съм доста стресирана. Все нещо ме притеснява – да не би да има нещо. Не знам как да обясня всичките ми емоции!? Стресирана съм доста. Натоварено ми е доста. Понякога съм много отчаяна. ТЕС използвам спорадично, така да притъпя някоя по-силна емоция, но не съм постигала съществен успех – някаква промяна в личния ми живот или в това на околните…
Клиентката говори напрегнато, бърка изрази, поправя се, спира думите си. Сякаш се върти в себе си и търси мястото си. За да ѝ помогна още в разговора, я питам, какво иска да постигне. Започва да пуфти, да се чуди, да мънка и накрая изрича:
Не знам. Може би да третираме последните емоции, които покрай…
Но това не е цел, не е нещо конкретно по което да отчетем, че е постигнат резултат. За това отново я питам. Ето какво ми отговори втория път:
Да, искам някак си да стъпя на по-горно стъпало. Повече да си повярвам, като че ли!? Че мога да променя и своя живот, и на майка. Да не спирам да вярвам в чудеса. Да имам повече енергия в себе си.
С леко замисляне и треперещ към плач глас несигурно добави:
Да направя живота си по-щастлив, по-спокоен, по-смислен. Защото всъщност, все едно всичките ми усилия и енергия, която влагам, сякаш не водят до абсолютно нищо. Само се изцеждам все повече и повече. Отчайвам се. Същевременно не постигам нищо в живота си и… и не знам как да го формулирам…
Вече имам достатъчно ясна картина за ситуацията на клиентката ми, затова организираме информацията и пристъпваме към работа стъпка след стъпка към излязлата наяве, с малко помощ, цел.
Безнадеждността и отчаянието ѝ десет години да се занимава с болни родители са на предела си. Безсмислието и безперспективността ѝ също. Състоянието ѝ хич не изглежда добре, направо като да е в задънена улица без указания накъде и как би могла да намери изход и лично бъдеще.
Започваме с потупването. Повтаряме всичко изречено от нея. Гласът ѝ започва да засича от едва удържимото усилие да продължи да потиска емоциите си. Овладява се и ги затиска, сякаш да не рухне. Опитва се да е делова и да ги прикрие. Защитният механизъм сработва, но не я притискам, давам ѝ възможност прилагайки тактики за работа да ѝ съдействам в освобождаването на преживяванията. Получава се. Постепенно се успокоява, защото усеща че процесът е щадящ, подходът ми с уважение и внимание към личността ѝ и чувствата ѝ. Иначе ми дава чудесна обратна връзка за сетивните си реакции и това много помага! Доверява се на процеса и печели! Отчаянието вече е спаднало на 50%!
Това я окуражава, като лична непредубедена констатация, и продължаваме. Дори започва да изпитва удоволствие от процеса, увлечена от лекотата с която протича и интересните картини, които изникват в съзнанието ѝ. Процес приличащ на игра, а толкова резултатен.
Добре е!
Казва го дори с усмивка и потвърждава:
Усмихнато ми е отвътре.
Не усещам да има отчаяние вече.
Чувството за безнадеждност също е отпаднало. Усещането за изтичане на енергия също. А как се чувства тогава?
Спокойна, облекчена.
Нещата сега изглеждат като част от някакъв път.
Установяването на този резултат за минути работа, влива още повече ентусиазъм и ищах да продължим, затова го правим, като изследваме и другите пътечки очертани в разговора ни. Заемаме се с остатъка от усещането за стрес от случката преди седмица. Справяме се успешно.
Много е добре, пулса ми се успокои тотално.
Дори изчистваме целия спомен за преживяването, така че и помен да няма за станалото.
Сега на преден план излиза да се справим с мъката по гледането на болните родители цели десет години. В основата ѝ лежи загубата на бащата.
Татко ми дава любов, плаче ми се.
Очите ѝ се насълзяват, притихва, гласът ѝ спада. Но казва:
Като светлинни потоци получавам.
Проверявам, как се чувства след този цикъл от потупвания.
Силна, като че ли с всичко мога да се справя.
Това ми светва с червената лампичка на опитния консултант и го разработваме, за да може и тя да разбере, защо не е съвсем добре. Историята скрита в този отговор се разплита, а резултатът е:
Сега изглежда малко преувеличено, май мрънкам прекалено много.
Но този начин на мислене, също е модел, който несъзнателно обслужва и притегля в живота си причини, каращи я да мрънка. Разплитаме плетката на подсъзнанието и веднага има промяна.
По-стабилна и по-спокойна съм.
А онова, което сега съзира в тези десет години е:
Любов.
Но… все още ме е страх за майка ми, като си помисля за нея, че е безпомощна.
Тук имаме явно нарушаване на потока на грижи и отговорности от родител към дете и когато разглеждаме темата, стигаме до майката на майката, която явно не е успяла да даде очакваната грижа и внимание на дъщеря си и тя на свой ред на своята. Така е поставила в недобра позиция клиентката ми, като очаква и получава майчина грижа от нея. „Лекуваме” тези очаквания на „болната” връзка с внимание и нежност.
Майка е спокойна и усмихната. И аз съм по-спокойна и облекчена.
Точно тогава се случи нещо интересно, в съседната стая (сесията бе през интернет), майката «тупва» и клиентката ми отива да ѝ съдейства. Това отново показва колко силна е проявата на обратна зависимост на родителя от детето, като да е негов родител, и че има още много да се работи. Все пак, клиентката ми отнася в душата си облекчението и прозрението, кое е здравото, градивното и лечебното в отношенията им и нейното собствено към себе си и ситуацията. Далеч по-спокойна и стабилна в душата и мислите си ми казва:
Далече съм от целта си, пък и тя е много обща, но вече знам над какво да работя и ще продължа.
Умислена е, хем по-спокойна, хем на прага на една реалност съпротивляваща се на вътрешния ѝ стремеж кам изцеляване и на естествения и здрав ред на отношения в семейството.
Давам ѝ още насоки за самостоятелна работа, а как тя ги е приложила и каква полза още е имала, засега остава неизвестно за мен. Уви така стоят нещата понякога, оставам без обратна връзка, но с доверието, че клиентите ми са направили най-доброто за себе си към даден момент и след моята подкрепа. Че са продължили да работят самостоятелно до постигане и на неосъзнатите си цели, а те винаги са продиктувани от обич и зачитане на собствената ценност.
Трудно ми е да поискам и да получавам пари за извършена работа. Под „пари” имам предвид над някакво равнище, което на мен ми е в главата като праг. Във времето установих, че имам притеснение, спирачка. Склонна съм да правя неща, първо без пари, когато на мое място други хора биха поискали пари за това и второ, установих, че не мога да си представя как аз получавам някакви много големи суми. Т.е. винаги се вкарвам в това което винаги досега съм правила. Например досега съм получавала ХХХХ на месец за заплата и за мен е било някакъв таван. На последното място на което работих реших да експериментирам и да кажа „Аз искам повече”, защото не ми пукаше тогава дали ще приемат това или не. Този експеримент донякъде счупи нещо в мен. Само че след това установих две неща. Първо че хората, които са били преди и след мен на това място са вземали доста повече от тия пари, които аз си поисках и се почувствах прецакана. От друга страна установих, че явно аз не се оценявам достатъчно високо и това, което за мен е „високо” всъщност е „нормално”, т.е. установих, че се подценявам.
Правя някаква връзка между оценка, която получавам в пари и стойността ми, с което не съм ок, но ще видим това!!! В главата ми „аз правя нещата доста добре” (работа, отношения и т.н.), а през годините не съм получавала почти никаква положителна оценка от моите ръководители. Т.е. съм работила с хора, които или се правят, че не забелязват, когато съм направила нещо готино, или даже са ми демонстрирали, че все едно аз нищо не съм направила. Това е супер гадно и аз си негодувам от това откакто съм започнала да работя.
Дълго време търсех човек, с когото да работя, който да е тотална противоположност на този тип хора. Човек, който да ме оценява, да ме подкрепя, да ме поощрява. В един момент реших, че трябва или аз да съм си шеф, за да получа това от себе си или просто няма как да го получавам от другите хора.
Генерално, никога не ми е липсвало нещо. Т.е. аз не съм имала периоди, или поне не съм забелязала да имам периоди, в които да нямам. Майка ми ми е разказвала, че в началото, когато и двамата с баща ми са работили, е имало периоди, в които са нямали… Говорейки за тях, това ме разстройва. Не ми е приятно да си мисля, че на тях им е било трудно по някакъв начин!
Тук клиентката ми се пропуква и разплаква горчиво, провокирана от натежалите в нея потискани емоции. Посочва ми челюстите си, като място на усещане на тези емоции. Явно толкова силно е стискала зъбите си в усилието! Едва изрича думите от съпреживяване и болка за тях. Досеща се, че за първи път се е усетила как стиска зъби, когато е била на 13 години.
В училище съм, на двора, стоя си, има някакви деца отстрани, но аз съм си сама. Стискам зъби. Няма с кого да си играя, толкова ми е тъжно!
Тупкаме, според правилата на една от техниките от енергийната психология, за тъжното ѝ и самотно преживяване, докато с лека усмивка ми съобщава:
Някак ми е нереално и даже смешно вече, сякаш нещо се изпарява. Дори образът се изпарява.
Спокойно ми е.
Бърше сълзите си, отпива вода и забелязва, че вече не съпреживява усещането „трудно” за майка си и баща си. Сега се присеща, че е разбрала за трудностите на родителите си, когато е търсила подкрепа от майка си за своите трудности, но не я е получила по търсения начин.
Към 26 годишна съм. Седим с мама в кухнята и аз ѝ разказвам. Разочарована съм. Пари ми в стомаха, като при гастрит. Ядосана съм, защото имам нужда от подкрепа и да чуя нещо друго, не това което мама ми предлага.
С потупването се успокоява и разбира, че:
Аз сама си правя тези разочарования. Иска ми се да ги изхвърля на едно голямо бунище!
Потупваме още. Точно толкова, че да се почувства:
Свободна и щастлива.
Хванати сме с мама за ръце, разказвам ѝ надълго, а тя ми отговаря: „Много интересно, но това е само в твоята глава. На средностатистическите хора им е нормално да правят такива неща”. Това отново ме разгневява, обидена съм, неразбрана съм, различна.
Продължаваме в тази посока нашата работа.
Аз имам нужда от подкрепа!
Успява да заяви клиентката ми, докато подсмърча от вълнението да се престраши да го изрече открито. В представите си забелязва
Стандартната реакция на мама е, да се разплаче и някой друг да я утешава нея.
Продължаваме с потупването, а през това време клиентката ми продължава да забелязва нездравите закономерности в отношенията в семейството си, чиито последствия плаща с проблемите в собствения си живот.
Все още не мога да си представя, да оставя майка си, да се справи с нейните си проблеми.
Умислено споделя клиентката ми, но продължаваме процеса. Подкрепям я в усилието ѝ да преодолее нездравословните си навици да е родител и потърпевша заради проблемите на майка си. И на двамата си родители.
Не успявам да приема идеята, че аз съм детето, а не те.
Спъва се в себе си клиентката ми. Толкова е свикнала и приела ролята на силната и отговорната.
Чувствам се донякъде виновна, защото не обичам на хората да им се случват някакви гадни неща. Чувствам се виновна за нейните проблеми.
Отново горко се разплаква. Борбата в нея е много силна. Все пак стигаме до момент, в който се поуспокоява и вижда майка си в мислите си, как става по-силна. После как и баба ѝ поема своята отговорност, а после спонтанно вижда и други предци, като всеки взима своя дял отговорност.
Почвам да навързвам някакви истории, обяснявам си откъде идва. Отказвам се да очаквам от майка ми да се държи по някакъв различен начин. Това е Ок! Тя си е такава, аз съм си такава… Отказвам се да ѝ внушавам как тя да се държи по различен начин към мен.
Междувременно излиза на яве и че баба не е дала нужната любов на дъщеря си, майка на клиентката ми. Работим за това докато не става промяната в душата ѝ. Това предизвиква разплакване този път от:
Толкова любов получавам от тях, на приливи, на вълни. Това да го видя, няма да го повярвам, а го чувствам! Като тийнейджърка се чувствам, по-щастлива отпреди!
Виждам майка си по-отворена и отговорна към мен, по-топла.
Сега се чувствам по-сигурна, по-обичана, по-подкрепена.
Мисля, че трябва да погледнем и с татко какво се случва.
Пожелава тя, усетила важността и на неговата роля в проблема си.
Виждам го по-млад и как се хващаме за ръце. Като приятели сме по-скоро, а искам той да ме учи на разни неща, да ми е родител.
Имам нужда той да проявява емоциите си. Но разбирам, че не знае как да го направи.
Объркана открива тя. Продължаваме работа със същото темпо и откриваме още от миналото на татко ѝ и как той не е получил нужната подкрепа и урок от неговия баща, как да се прояви и изрази себе си, като мъж и баща.
Виждам татко, тепърва започва да усеща как се чувства и с любопитство започва да изследва себе си.
Смутено и с леко задоволство споделя клиентката ми.
Замаян е от подкрепата на неговата майка и от тръпката на всичко хубаво, което му се случва.
Смее се развълнувана и преживяваща тази щастлива промяна в усещанията си за него.
Имам едно топло и приятно усещане за подкрепа от негова страна. Мога да се обърна и тръгна по пътя си.
Сега имам усещането за родителите си и мен, че сме равностойни възрастни. Ако имам нужда от подкрепа, то е по-скоро като фонова подкрепа.
Толкова ѝ харесва това, че ми казва:
Бих искала да усетя този поток на подкрепа и любов още по-силно.
Правим го заедно, за да може да преживее още по-плътно постигнатото здраво свързване с родители и предци и извлече силата, която ѝ е липсвала.
Очаквах, че ще изпитам по-голямо въодушевление, но сякаш стигнах до максимума който може да се зареди.
Сега ми е жълто-розово – радостно усещане без очаквания. Генерално се чувствам подкрепена, в частност няма особено значение. Вече нямам нужда да споделям работни теми, те е добре да си останат там където са, в работата. Нямам нужда да ги дискутирам с нея и да натоварвам обстановката. Сега си говорим за любовни неща.
След като насочвам вниманието на клиентката си отново към работата ѝ, тя ми казва настоящите си усещания:
Сега имам чувството, че мога да се справя с всичко, но точно с това не ми се занимава. Не виждам смисъл. Т.е. не виждам как. Конфликтът е прекалено дълбоко в ценностите, моите и на другите хора.
Подканвам я да продължим работата ни в тази посока, звучи прекалено категорично и дори безнадеждно едно такова изказване.
М, има някакво освобождаване, някаква лекота. Интуитивно ми е много ясно. Хората пак са същите, правят нещата по същия начин, само че аз не принадлежа там. Има някакво спокойствие. Нормално е някак.
Има ли обида, разочарование, липса на подкрепа, ядосване? – проверявам състоянието на клиентката ми.
В момента, не. Но има усещане за некоректност. Специално в единия колега. Празна обвивка е.
Тупкаме и тя осъзнава, че :
Той е един тъжен човек.
Продължаваме и тя подсмърча, вживяна в ставащото в съзнанието ѝ.
Обвивка пълна с въздух, кожа и въздух!
Тя започва да се смее на това свое виждане и заявка.
Защо въобще си хабя времето да се занимавам с него!? Та ние сме от различни светове и нямаме нищо общо един с друг! Защо въобще стоим още на тази тема!?
Безразличието ѝ стана толкова бързо, като обрат в отношението ѝ, като скок! Емоциите ѝ към него изчезнаха. Това направихме и спрямо другия ѝ колега:
Малко смешно човече. Нито ме радва, нито ме натъжава.
Тупкаме това ѝ отношение.
Не чувствам нищо в себе си, празно ми е. Изненадана съм, че нямам емоции към тях. Хубаво ми е от това.
Връщам клиентката си в училищния двор.
Радостно ми е, не мога да кажа щастлива, но има очакване за нещо хубаво, което предстои. Някои деца са в час, други си говорят отвън. По-интересно ми е бъдещето, сякаш съм надраснала това около мен. По-добре ми е. Ок е да имам фонова подкрепа малко повече.
Работим за това. Появява се болка в главата ѝ:
Типична за мен.
Това е ясен сигнал за мен, като консултант, особено когато усеща и странно присъствие. Тук излиза липсата на някого, комуто служи с живота си. Не е ясно, но е отчетливо физически и с потупването ѝ олеква, вътрешното ѝ състояние се донамества и болката си отива. Делово и вече ведро заявява:
Благодаря!
Някаква обвивка, все едно, е паднала. Беше хубаво като усещане. Почти само положителни емоции, въпреки някои… Аз обичам да си плача, така че .. не че обичам, но това ме освобождава.
Усещам, че ми е достатъчно фоновата подкрепа и единственото, което остава е да правя някакви неща. Работни неща, които биха ме направили по-успешна…
Пф, малко странно би било сега да кажа, че вече си вярвам на 100% , но да, мога да кажа, че вече вървя в посоката да стана по-уверена в себе си!
Тук излиза нейният страх да приема бързо настъпилата промяна в самооценката ѝ поради току що случилата се съвместна работа. Разпитвам я отново по първоначално дадената заявка за проблем. Ето как ми отговори:
Преди време установих, че ми е много трудно да отговарям на прости въпроси.
Все пак настоявам да намери отговорите си.
Не, не ми е трудно.
Вече не ми пука от онези хора.
Имам някаква защита, макар да не съм съвсем имунизирана. Все още ми е малко гадно.
Парите нямат връзка вече с моята реална стойност.
Има усещане за още нещо за доизчистване, някаква бариера.
Склонна съм да пробвам да получавам заслуженото възнаграждение.
Искам направеното да улегне в мен с времето и да се реализира.
Потупваме за тази нейна несигурност, доизчистваме остатъчните негативи, бариерата. Тя леко се разтреперва, защото нещо е заседнало в гърлото ѝ, емоция, неизказаност…
Изчезна!
Наблюдава себе си и ставащото с нея с интерес. Притихва.
Спокойно ми е. Чисто ми е.
В момента се чувствам като светещ таралеж, който е свалил килограми.
Смеем се, а тя наистина свети с поглед и усмивка.
След свалени двеста килограма, вече няма какво да ми тежи. Виждам се като гуру върху лотос. В мир със себе си съм. С много последователи съм, което е най-важното за мен.
Разказва ми виц за психолози и се смеем заедно. Сменила е настроението си.
Връщам я към нашата задача.
Мисля, че ми трябва време. Още не мога да повярвам, че това което направихме може токова бързо да заличи някакъв период в миналото, в който са се наслагвали някакви неща, за да стигна дотук.
Каня я да повтори това, но докато се потупва. Предизвиквам я и излизат предубежденията ѝ:
Поне аз сам убедена, сигурна съм, няма как да бъдат заличени и заменени с други модели. Аз мисля, че друг начин няма. Това е начинът. За мен е така. Знаейки това, което знам и за да сработи това при мен, трябва да мине време. Не очаквам бомбастични промени.
Да, потупваме тази умствена съпротива, а тя е силна! Не че тя не познава себе си, но досега не е опитвала този тип работа и наистина бързата промяна е изненадваща, дори шокираща мнозина.
Накрая ме гледа с очакване и задава въпроси, какво предстои, кога, как, какви са знаците, как те се разпознават. Спокойна, любопитна.
Да имам още да работя по това, че нещата трябва да са мисловни и сложни!
После се заговаряме, като колеги, защото тя вече проектира подобно бъдеще с творческа насоченост и най-хубавото е, че в този разговор, тя започна без да се усети, да говори за своите достойнства и ценни качества, съвсем естествено и как те са толкова ценни и полезни в новата ѝ професионална изява…
Смелостта е интересно нещо. Свикнали сме да я свързваме с големи героични постъпки, най-често в сражения, на някакъв вид бойно поле. Времето на „трудовия героизъм” свързван с „петилетката за четири години” също попремина, като проява на самоотвержено себераздаване и надскачане на някакви граници. Сега живеем в сравнително кротко време и понеже тук сме в сферата на Енергийната психология, идеята ми е за битките които се пренасят все повече в полето на собствените ни преживявания на света.
Във всяко време е имало личности и моменти с поглед към вътрешните конфликти/ противоречия/ битки, но днес има тенденция това да е по-мащабно, по-всекидневно, даже превантивно. Дошло е време вероятно да се взрем в себе си като източник на „вражески” идеи (надявам се поумнели да не водим физически битки с външни врагове) вече по-практично, не само чрез средствата на изкуството. Границите са горе-долу физически наместени, пък и има закони или договори даващи регулацията им. Но какво става с границите във вътрешния ни свят? Има ли място за такива? Те как се уреждат? Етичните норми отговарят ли на вътрешното ни усещане за справедливост, чест, принадлежност? Къде, за кого и как да ги поставим? А как се отстояват? Дали може веднъж налични да ги преместим? Това как ни се отразява на нас? Колко ни коства и какво? Ами на онези, с които общуваме? За чии граници става дума – на нашите или за чуждите? Как разпознаваме има ли някаква граница някъде и ние къде сме спрямо нея? Имаме ли смелостта да опознаем тези граници и ако трябва да ги прекрачим, в името на собственото ни, не просто психическо и емоционално оцеляване, а достойно съществуване?
Пиша и се сещам за малките деца. Както винаги те ни дават много отговори на нас големите. Лесно е, особено ако подготвим окото си, да забележим, как на практика малките постъпват в реалния живот, учейки се да го живеят и опознавайки го сред връстници. Ако не сте забелязали техните опити за наместване на границите, идете на някоя бебешка площадка и наблюдавайте. Ще ви просветне по много от въпросите и за вашите граници. Кога и как да отстъпите или настоявате, кога и как да се откажете или да се съгласите, кога и как да дадете или поискате, кога и как да питате или отговорите, дали само физически или вербално да се включите, а може би енергийно!?
(Това последното може да ви смути малко, но доколкото в сесиите с клиенти все стигаме да моменти от вътреутробния период или най-ранното детство в бебешка възраст, когато информацията се чете и записва все по енергиен път и това дава отражение на целия живот на клиентите ми, смело мога да говоря и за подобен път на общуване на всяка човешка възраст.)
След това или едновременно с това, включете методите на Енергийната психология и проверете себе си – имате ли вътрешната свобода и смелост да пресъздадете живота си, като тези невръстни опознавачи на границите при взаимодействие с външния свят, така че вътрешния им свят да е доволно запазил достойнство и самоуважение. Потупвайки се, пренесете впечатленията от видяното към себе си и реалните случки от вашия живот и взаимоотношения с роднини, колеги или приятели. Най-вече към вътрешните диалози и напрежения, които не ви дават мира дори нощем!
С кого и за какво воювате в душата си? Идея, човек, ситуация? Имате ли смелостта да си признаете или признаете на опонента, къде е границата на приемливото/неприемливото? Наистина ли е толкова страшно да заявите или отстоите себе си, идеята си, мнението си, желанието си, личността си, действията си, а така и границите си?
Вероятно е време да поставите себе си на полагащото ви се по рождение място на почит в собствената ви самооценка. Вероятно има аспекти на вашето проявление, в които са чувствате удовлетворени, но има и такива в които не. Съберете смелост най-накрая да им обърнете внимание и да се насладите на повече вътрешен покой и мир, сила и благо общуване в себе си и всичко друго. Но ако толкова много ви е страх, че се чувствате блокирани дори от идеята да започнете, то подгответе се с поне една сесия за това да пристъпите към темата. Вярвам, че ще ви се отрази градивно. Имайте смелостта да сте смели! Имайте смелостта да опознаете и евентуално преместите или надскочите границите, свои или чужди, унаследени! Имайте смелостта да живеете удовлетворени от и в себе си!
Грубостта е отношение и поведение, което никой не харесва, когато са приложени към него. Може да обиди, да нарани, да отблъсне, унижи или потисне. В обичайния случай отблъсква. Може да предизвика и агресивен отговор.
Наблюдавали ли сте собствената си реакция при грубост към вас?
А вие били ли сте груби някога, за нещо, към някого? После как ви отвърнаха? Как се почувствахте след това? Какво направихте?
Спомням си един случай от миналото ми, когато попадайки след изморителен преход в планината и обилно намокряне от студен дъжд в хижата-цел, се случи нещо странно за мен. Да, бях изморена и замръзнала, исках топла вода, почивка и храна. Хижата принципно ги предлагаше, пък и бяха предплатени, следователно очаквани от мен и утешително предвкусвани. Но!… Едва пристъпила прага на хижата заварих навалица от хора в същото положение, а банята заключена, топлата вода ограничена, а хижарят-готвач груб, недодялан, зле организиран, че и стиснат. Лоша комбинация точно за този ден, за този момент, за мен. Разфучах се някъде от края на опашката и се задействах. Открих хижаря, попитах защо банята е заключена, защо няма топла вода, защо, защо, защо… Естествено последваха къде гласни, къде полугласни ругатни, псувни и проклятия, обилно придружени с мърморене и всякакви цветисти размисли от негова страна. Каква щедрост само, ама в неправилната посока. Възпитано си замълчах, все пак не исках нищо извънредно, ненормално, неморално или незаконно, нали така!?
Върнах се на опашката да си потраквам със зъбки от студ. Но, изведнъж от някъде се намери ключ, баните бяха отворени, водата пусната, потока от чакащи организиран и опашката бързичко привърши, а от банята заизскачаха щастливи червенобузи туристи. После се напълни и столовата, вдигна се весела глъчка. И аз успях да намеря мястото и порцията си редом със спътниците ми.
Точно тогава, когато прекосявах пространството, лавираща между маси и хора, онзи псуващ сърдитко, вече леко подпийнал, ме спря и покани на неговата маса. Само мен. Това ме обърка, но реших да приема поканата. Все пак, предвидливо поканих една приятелка да дойде „да ме пази“. Ха-ха, сега ми е смешно, като се сетя, какво последва!
Седнах, предпазлива и на тръни, какво би могло да последва.
Хижарят ми предложи напитка, поглади покривката, тропна отривисто по масата, погледна ме право в очите и заяви, че пие за мен!
Ококорих се въпросително.
Последва по-дълго изявление, как той не канел всекиго на масата си, как уважавал възпитаните, преми, директни, хора, които казват каквото мислят, търсят своето, без да са груби. Колко много съм го впечатлила и спечелила уважението му. Как оттук нататък, от каквото и да имам нужда, той е изцяло на мое разположение. (И спази думата си на трезва глава – успях да си изпера дрехи с топла вода, в леген, с препарат, дори да ги изсуша до печките в неговата кухня! Еехеее какъв лукс за онези времена!)
Хлъц! …
Интересен скок от грубост към разбирателсто!
Защо си спомних това, точно днес ли? Защо го споделям с вас?
Защото напоследък ми се навира в очите същата тема, за връзката между грубост и разбирателство, но в нова светлина.
Когато в сесия стигнем до работа с персонаж, който не сме ние, а приятел, познат, починал, обикновено от негативното ни преживяване се стига до общуване с любов, с уважение, с благодарност, с разбиране или поне неутрално, по-делово, но целящо изясняване на драматични отношения, причините за тях и трансформирането им към по-добро. Ако има изблик на емоции, то той обичайно е на тъга, гняв, самосъжаление, подобни. И клиентите ми спокойно ги заявяват, но когато имат порив да са груби, цинични, дори жестоки и агресивни, не смеят. Срам и страх, вина и възпитание, ги възпират да са честни пред себе си и мен. Критикът в тях е толкова силен, че натискат спирачките си, с което още повече усилват проблема с който целим да се справим. Изглежда много често бъркаме възпитание с честност, а не бива. Това е още нещо, което има да се преодолее по време на работата ни. Но най-тежко изглежда е проявата на спонтанност без цензура и ограничения, като подчертавам, че става дума за действие само и единствено в полето на представата. Иначе казано в полето на мислите ни, на фантазията ни. Разбира се с наблюдението, воденето и подкрепата ми като консултант.
Когато си позволите да сте истински и честни в емоциите си, били те и свръх агресивни, извън всякакви норми на изразяване и поведение, може да установите колко бързо и щастливо може да настъпи желания обрат в състоянието ви, отношението ви и реалността ви.
За да ме разберете по-добре, ще ви дам малък и пресен пример.
От месеци се договарям да бъде извършена определена дейност от взаимна полза. Това ме измори, донякъде разочарова и почти отказа. На път бе разваляне на отношения. И ако допреди се опитвах да потупвам себе си по обичайния модел за прилагане на Енергийната психология, то този път директно се взривих във фантазни действия, без никакви ограничения. Бурно, направо стихийно, без задръжки. Изненадващо и за мен самата възникнаха картини на действия, които иначе биха ме потресли, толкова агресивни и неочаквано динамични бяха. И изведнъж получавам новина – започваме! Работата потръгва, но по някое време пак спънки, емоционални избухвания, обвинения, тръшкане, игнориране и какво ли още не. Замълчах си, но в първия свободен момент, пак си позволих да пусна енергията да свърши своето и илюстрира моите емоции в полето на фантазията ми. Пак имаше сцени на агресивен изблик, но този път далеч по-слабо, по-кратко, но все така ефективно в реалността – получих нещо, като извинение, търсене на мир. Изглежда не всякога общуването с внимание и любов дават резултат. Понякога дори против собствените ни ценности, отсрещната страна търси внимание тип „агресия“, уви!
Ето как грубостта, меко казано, във фантазното доведе до разбирателство в реалността. Бързо, ясно и ползотворно за общото ни дело.
Със сигурност знам и мога да твърдя, за кой ли път, честността, спонтанността, били те и груби, дори агресивни или цинични, са прекия път към освобождаване на вашето (стиснато в зъби, юмруци и гърло) напрежение и е по-здравословно и човеколюбиво да ги изразите във фантазията си, отколкото в реалността. Нали помните – за ума няма разлика между видяното в реалността и в представата ви. Той го чете и преживява по един и същ начин и подава същите химични команди към тялото ви. Но по-безопасно за всички е, агресията да бъде изразена и освободена на ниво мисли и представи докато потупвате!, отколкото таена и избухваща наяве по неочакван начин в неочакван момент (Спомнете си за масовите убийства в училища в САЩ от някой унижаван ученик).
Другото, което е важно да уточня с този текст е, че както в реалността някой хора са възпитани от тяхната реалност да приравняват обич и внимание с грубост, така да стигнете до тях може да стане само през техния език. В случая на грубостта или агресия в по-голям мащаб. Никак не е приятно, ако сте мил и нежен човек, но ако обичате някого, може да се наложи за момент да забравите възпитанието и деликатността си.
Същото важи и когато общуваме на ниво души в Енергийната психология. Може да се наложи умишлено да сме груби, за да стигне информацията до другата душа, защото това е запечатано в нея като начин и форма на получаване на внимание и обич. Може само това да е езикът, който разчита и на който общува тя. Това не значи, че не я обичаме или тя нас. Значи само, че е дълбоко запечатано в полето ѝ информация за силна и тясна обвързаност на двете. Ние само използваме този единствен път за комуникация, на който тя реагира адекватно, за да подхванем общуването. Обикновено развръзката е добра, любяща по здрав начин и постепенно променя отпечатъка на модела и го пренася в реалността ни.
В заключение. Надявам се, след като прочетохте „Грубост за разбирателство“, вече да имате куража да рискувате и бъдете спонтанни в представите си и докато потупвате!, дори груби, за да постигнете личната си емоционална свобода, тази в общуването с нечия друга душа и разбирателство в реалността си. Честността в собствения ви свят за истинските ви емоции и мисли, носи добро, мир и свобода да обичаме истински, дори да минава през огъня на по-лошите поведение и обноски понякога.
В обикновен разговор ми направи впечатление, че често чувам от приятел, как е тренирал във фитнеса, как се е старал да стане културист, как редовно с негов приятел е тичал и скачал в парка, как е бил определени килограми, с нещо средно между гордост и доволство от себе си в гласа. Няма лошо, човек е добре да се цени и обича.
Случи се така, че неколцина приятели се разхождахме заедно в парк и изведнъж погледът ми се спря на изостанали в храсталаците успоредки от „соц-а”. Ума ми прищрака и без да се замисля предизвиках приятеля да демонстрира фитнес възможностите си. Той се втурна самоотвержено, но се оказа, че „вече не е същото”. Май му стана неловко, може би леко носталгично-тъжно, същевременно смешно. Започна да обяснява себе си сега.
А аз пак се отнесох в моите си съждения по-късно през деня, впечатлена от случилото се, което на пръв поглед е нещо напълно безобидно, закачка някаква между близки приятели.
Задържането на спомени и преживяването им в сегашно време. Това ни дава или ни отнема от живота точно сега?
Какво печелим да преживяваме успешното или неуспешното си минало отново и отново?
Какво губим, ако изгубим минало преживяване за умения, присъствие или постижение?
Какво става с нас, ако знаем себе си само от тази сутрин? Кои сме тогава, с какво ще се заявим, като доказателство за стойност, отлика, ценно предимство или просто наличие? Можем ли да се чувстваме добре и в радост, ако нямаме славно минало, било то и от вчера? Лелеее, ами ако е от няколко поколения, как тогава?
Можем ли да се обичаме само защото днес ни има и сме това което днес установяваме, че сме?
Оооо, май пак ви затрупах с въпросите си! Но все пак, имате ли отговори за себе си? Тези отговори харесват ли ви?
А имате ли енергията да ги промените, като промените нагласата си?
А искате ли да я промените?
Всъщност знаете ли как или и това ви спира да имате цялата си жизнена енергия точно сега и сега да я употребявате за настоящите си занимания!?
Мога да продължа в тон на закачка да питам и разпитвам, ако не успявате сами да си задавате подходящите за вас въпроси, но имате ли настроение и смелост за това?
Мога и помагам при намиране отговорите, които да ви правят удовлетворени и щастливи, ако не успявате самостоятелно в този етап на комуникация със себе си.
Мога и се радвам на живота ви в сегашно време заедно с вас, ако вече сте постигнали този разкош и го споделяте с мен.
И още една закачка – ще се метнем ли заедно на успоредката, за една бърза проверка в кое време живеем?
Тези дни отново си доставих удоволствието да си почина далече от шума на ежедневието, на чист въздух и ново място.
Разхождайки се по новите за мен улици обаче, погледът ми нямаше как да не се спре на една антика, активно набиваща се на очи с цвета и несъзвучността си към днешните времена. Да, интересно е, забавно е, сякаш се връщаш с някаква машина на времето … цели 42 години назад, както разбрах от собственика, който се изстреля от неизмазаната си къща, защото наблюдавал с камери безценното си антично съкровище, напълнено със знаците на престижа на едни далечни за мен времена и още хранещи неговата гордост.
Това ме подтикна да се позамисля. Бедна къща – неизмазана от поне 70 години; стар модел кола, закрита с парцал, НО колата се държи в движение и се охранява с камери, което сигурно иска доста грижи и средства. Някак нелогично изглежда. Сигурна съм обаче, че човекът е щастлив от това което прави, видимо беше горд и трептеше над съкровището си денонощно.
Сега да се обърнем към себе си и видим
– Кое може да е онова нещо, което вероятно вече е в дисонанс с времето в което сега сме, но наливаме безкрайно много ресурси да крепим живо, докато по-голямото и по-важното страда? Нима и ние не правим същото, но понеже касае начина ни на мислене, чувствата ни и е невидимо, не успяваме да се впечатлим и спънем в алогизма му, както може да стане с една кола на улицата?
– Ако тази кола е ваша житейска случка, а съкровищата прилежно експонирани на задното стъкло, а и в купето, са емоциите ви и мислите ви, то коя е вашата кола и с какво е пълна? Кое ви кара да си я пазите толкова дълго? С какво тези емоции-сувенири са ви толкова скъпи? Ако не беше тази кола-случка, какво щяхте да обгрижвате с такъв трепет? С какво щяхте да се гордеете на вашата житейска улица пред всички съседи и случайни туристи?
Като отметнахме по-тежките моменти с клиентката ми в предишните сесии дойде време да подготвим почвата за бъдещето ѝ по-целенасочено. На езика на Неврографиката това е „да посеем семената”. Подхванахме прекрасен алгоритъм за работа! Поразговорихме се с клиентката ми кои са ценностите за нея, на които държи. Какво според нея сега е смислено и на което може да заложи за семейството така, както тя си го представя. Стремежът е да има реалистична картина, за да получи и реални резултати. Тя беше готова за това.
Любов, Доверие, Стабилност, Партньорство, Нежност, Домакински умения, Хумор,Съпричастност, Добра комуникация, Финансова независимост, Приключенски дух, Отговорност, Жизнерадост, Добрият опит на успешните семейства в рода…
Заизброява своя пъстър, но и балансиран избор, вероятно универсален в същността си. Добавихме и някой тайни съставки, които може да имате удоволствието да използвате, бидейки мои клиенти. Процесът бе изпълнен с радост и погълна вниманието ѝ много леко и благодарно.
Става ми много игриво, весело.
Споделя в промеждутъците радостен унес тя. Срещат се и леки съпротиви и затруднения, но резултатът от преодоляването им е отново благодатен.
Много ми беше насищащо да излея всичко това. Сега вече се чувствам удовлетворена.
С развитието на процеса-рисунка клиентката ми стига до своите междинни или по-значими осъзнавания, но всяко едно е важно и е стъпка към общото ѝ справяне и развитие.
Чувствам се отговорно да посея семената, има умора сякаш вкарвам енергия навсякъде и усилия. Леко ме мори, но е приятно.
Ето така звучи една от нейните констатации. А след малко, повлияна от кръстосващите се в душата ѝ вълнения, обяснява разнопосочните си преживявания:
Имам нужда от кафе, енергия.
Мързел се появява.
Уморих се с годините все аз да давам, а сега трябва, за да покълнат семената ми и…
Тя се раздвижва на стола, протяга се.
Отказвам се от кафето!
…и продължава да рисува.
Всъщност не е нужно аз да правя каквото и да било, а да изчакам, наблюдавам, избирам. Това всъщност пак е активна позиция, но не аз да бутам нещата да се случват. Така се получава, че съм в женската си роля вече!?
Чувствам подем, устрем.
И сякаш за първи път тя осъзна, не просто прочете и разбра с ума си, че има и друг начин да се прояви като жена и въпреки всичко да постигне своето. Без това да ѝ коства онези усилия на волята, на количества енергията, разход на време, които са ѝ отнели вместо додали към нейното женско проявление и взаимодействие в двойката.
Хубаво е всеки от партньорите да има възможността да изпитва истинска връзка със своята естествена природа, нагласа, качества и сила, за да е способен да допринесе по-най-подходящия и удовлетворяващ начин своя дял в едни взаимоотношения. Също така да може и да се наслади на приноса на партньора си. Да го има онзи пълноценен и взаимно радващ обмен щастлив и за двете страни. Защото няма значение какво мисля аз или друг, отношенията в коя да е партньорска връзка е от значение най-вече да хората в тази връзка, каквито и да са те. В това чужди правила и мерки нямат място, ако не са желани и съвместими с техните. И вижте до какво води това!
Това ми дава някаква завършеност. Разбрах, че не е нужно да правя грандиозни усилия. Сега има място и за друг човек/партньор, за да се появи.
Жената е човекът, който дава топлотата, хармонията, съзиждащата енергия.
Продължава да намества разбиранията си клиентката ми избистрила ги чрез рисуването линия по линия, мисъл по мисъл.
Сякаш вдъхвам живот в семената си.
Все по-сетивно преживява тя процеса, а това е много хубав знак, че не маркира, а истински го преживява. Така предпоставките ѝ за успех е много по-голяма. Едва ли имам клиент, който да не е забелязал и оценил едно такова качествено потапяне в процеса и моята упорита подкрепа да го стори. Толкова пъти съм минавала през това, че с клиентите ми знаем, как такава задълбочена работа ни се отблагодарява с най-различни постижения.
Все по-унесено-замечтано клиентката ми продължава да рисува и едно, и второ, и трето, и когато листа не ѝ стига да изрази онзи вътрешен подем и той да го побере, тя разперва ръце и крака като звезда, диша дълбоко и се ухилва с цялото си същество замечтано за семейство.
Това е съзиждащата енергия, топлината, любовта.
Обяснява ми детайлите в неврографиката си.
Имам усещане за възможности, за постижения, растеж, показване над скритото, „на светло”, какво нося в себе си.
Рисува със стръв, заряд, енергия, напрежение.
Прекрасно!
Възторжено извиква пак, омаяна от собствените си преживявания на листа и в съзнанието си едновременно.
Пускам живота да нахрани света. Мисля, че е прекрасно! Чувствам се прекрасно! Искам да внеса още живот и сила. Искам още, искам много! Ехааа!
Рисува с много сила и ентусиазъм.
Мисля, че е прекрасно! Завършено ми е.
Ето, готово! Това ми носи сила, живот.
Тук стана нещо интересно. В паузата на притихналост и даже замисляне сякаш много дълбоко в себе си, когато вече имаш чувството, че е настъпило някакво безвремие, в което напълно да се подреди новият пъзел на ценности, клиентката ми сподели (заради обстановката в нашата страна, явно):
Мисля си, че ангел пази България, знаеш ли?
Беше внезапно заради излизането от контекста, но толкова логично на базата на дълбоката свързаност, която тя постигна доверявайки се и отдавайки се напълно на работата ни. А работата с подсъзнанието е врата към цяла вселена, през която можеш да докоснеш невероятни полета информация и да съзреш и немислимимото. Това носи много силно усещане за единство с всичкото, покой, мъдрост, съзвучие, красота, безграничност… Изключително обогатяващо и издигащо над дребнотението на света преживяване! В такова преживяване се пречистваш и отсяваш истински значимото, което заслужава да продължиш да го живееш. Благодарен, смирен, изпълнен и окрилен.
Когато отново се върнахме към рисуването по метода Неврографика, което средството спомагащо развитието на клиентката ми и стремежът ѝ да посеем семената на новия семеен живот, тя сподели:
Каква голяма градина си имам! Пъстроцветна, слънчева, богата!
Всеки момент ще започне живота (семейството)! Така го виждам в съзнанието си. Всеки момент ще се случи доброто за мен/за нас (новият партньор)!
А дали е така, очаквам времето да покаже. Ние направихме онова, на каквото бяхме смособни в момента – да посеем семената на семейството, да почистим някой и друг плевел още, да загърнем добре и напоим с красиви емоции, докато не дойде моментът да оставим и въздух, за да може всичко посято да даде плод, когато е готово!
А аз оставам с всички вас, за да помогна и във вашата сеитба на онези семена, на които сте готови да дадете от своята силата, времето си, любовта си и да дочакате плодовете в мир и благодарност.
С това, този цикъл от пет разказа илюстриращи качествата на работа с метода Неврографика, в рамките на пространството ми «Живот За на пред На Ли!?» слага своя доволен финал. А всеки финал е възможност за друго начало. Дали то не е за някой от вас?
Урок по публична изява, пореден за мен и дошъл в момен, който да ме изненада. Малко банален, но май така е с повечето уроци, а именно:
Ако от първия, втория, третия път не разбереш и не се справиш с някое предизвикателство, ще дойде еН-тия път, ще те заклещи и ще ти се наложи да се справиш!
Кое беше това предизвикателство и урок за мен ли?
Ооо, нещо в което се справях на порции през времето – урокът по публична изява.
В студентско време губех „ума и дума” до пълно мозъчно затъмнение от вълнение пред ученици на които трябваше да преподавам. Добре че само за секунди!
Когато заформихме БАРЕП с Мая Сидерова и Ирена Рельовска, ми се наложи да се изявя пред публика, вас, и да демонстрирам ТЕС и водя сесии на живо със случайни представители от публиката. Боже, как ми бумтеше сърцето и смръзваше кръвта във вените! Но никой не разбрал какво ми е отвътре… Брей, много добре!
Но дойде един ден, в който да участвам в ТВ предаване и по случайност не успели да се свържат с мен. Само от тази мисъл щях да умра бавно и мъчително от идеята мен да ме снимат с онези големите камери в ярко осветено студио и всички вперили поглед в мен. НЕ, в никакъв случай, не не и не! Нелогичен, безкраен и тих до бездихание ужас.
Разбира се доста работих със себе си при всеки повод по тази тема. Стигнах дотам, че с удоволствие да съм пред жива публика, да водя едновременно четирима случайни участници от публиката в техните ТЕС сесии, без грам притеснение или несигурност. Бях като риба в собствени води. Чудно усещане. Даже направих специална публична среща за демонстрация и практика на ТЕС по темата публична изява със заснети с камера, отново четирима случайни участници от дошлите с реални техни казуси и моментални резултати. Постигнахме, те тяхното, аз моето, преодоляване на поредния праг от притеснения.
После дойдоха покани за участия в национални радиостанции и ми бе много комфортно пред микрофона, сякаш цял живот мога да правя това.
Мина време и позабравих темата „изява пред публика”. Но съдбата почука на вратата ми, под формата на изненадващо телефонно позвъняване с покана за участие в телевизионно предаване където фокусът дълго ще е върху мен, ще имам да говоря, че и да изказвам собствени и професионални мнения, пак от национален ефир.
Помните ли – ярко осветено студио, вперени в мен камери, че и зрителски погледи и мнения.
Хъм, сетих се насред думнкането на сърцето в гърлото ми, да поискам отсрочка от няколко часа, за отговор. Не за друго, а за да си прибера сърцето на мястото му и спокойно и уверено да дам съгласието си. Знаех че предаването и телевизията са качествени и има смисъл.
Ооо, ето ти възможност веднъж завинаги да се справиш с това, мислех си, явно е време!
И стиснах зъби и се срещнах с безименния си УЖАС! Пък то, какво излезе от подсъзнанието!? Пак някакви „детски истории”! Детски детски, но страхът си е страх колкото и ирационален да е, колкото и опитен „врял и кипял” консултант да съм вече. Добре че сега много бързо се справих и почти веднага стигнах до необходимия емоционален обрат. Светна ми пред очите и ведро и напето казах бодро ДА на второто обаждане.
Пак имаше леки отклонения от обичайното ми поведение поради вълнение, когато вече поджождах към снимките, но любопитството и усещането за ново приключение,определено надделяха. Сега дори имам смелостта да ви поканя да видите резултата от този мой урок по пубична изява. Но моля, не ме съдете строго – хиля се неовладяно в началото, което също е признак на прекомерно вълнение, но после май нещата се получиха.
Да видим дали ще има още предизвикателства и след това, дали напълно съм се справила с това да се изявавам пред публика по най-различен начин!
NB! А-про-по, много ценно издание на предаването, особено с мнението на двамата младежи с увреждания по рождение, от гледна точка на енергийната психология. Каня ви да си сверите часовника на собствената ви ценностна система с тяхната.
До нови срещи където и да е това – в студиото ми „Живот За На Пред На Ли!?“, на улицата или в ефир!
Да си жена е привилегия – звучи като банален постулат изтъркан от преповтаряне. Но в днешния случай е дълбоко преживяна истина, родена от процес на лечение на модела „не ми е комфортно, когато аз се чувствам добре, но някой друг около мен е тъжен”. То е като по-генерализирано звучащия модел, срещан при много хора „нямам право на щастие, когато друг страда”.
Не е тайна, че повечето ми клиенти са жени. Все по-отчетливо ясно става, че повечето теми по които ме търсят са свързани по някакъв начин с темата любов, отношения с партньор, интимност. Но каквато и да е първоначалната тема, в повечето случаи става дума за връзката на всяка една от тях със самите себе си, а това най-вече е следствие от моделите в семейството, дори рода, при това от доста поколения назад. Когато това се случи аз изпадам в невероятното приключение да съм пътуваща във времето и историите на някой род, които ме пренасят в друго историческо време, като жив свидетел на отношения, традиции и невероятни детайли, които може да са описани в някоя книга, но по-често не са. Истинска магия е да се озова насред живот от далечни времена и да се докосна до съкровените мисли и чувства на хора, които отдавна са в прегръдката на небесното. Но в стъкленицата на родовата памет са съхранени силно емоционално заредени вярвания продиктувани от отминали исторически събития, отношения, вяра и подчинили живота на поколенията до наши дни.
Един такъв магичен детайл ще споделя днес с вас и как успехът на клиентката ми да достигне до него в консултацията ни с методите на енергийната психология донесе успех и в личното ѝ усещане за жена, съответно до прозрението, че да си жена е привилегия.
Некомфортно ми е от това, че някой друг е тъжен, в момент в който аз се чувствам добре!
Бързо препуска през информацията, че и при мама е било така, и при баба, на която не ѝ харесва, когато я „отличат”. Интересното става, когато казва:
Виждам жени, всичките облечени в бели ризи. Играят хоро. Причината да са еднакво облечени е да не се открояват, защото така са по-защитени. Да изглеждат всички еднакво, за да не могат да извадят най-хубавата. Турско е, крадат жени.
Да, ако си твърде гиздава, хубава, различна, те забелязват!
Сега ми дойде, че да те похвалят е като да те извадят от кръга на защитата! Излизаш на показ и така не си в безопасност. Уязвима си.
Тези жени са като бялото. Обратното на това е черното, мъжкото. Тези мъже не разбират какво да правят с бялата, женската енергия, не знаят! Тази женска деликатност, която имат жените ги е плашела, защото не знаят как да се справят с нея. За тях това е като да нямат ответно оръжие.
Помагам в процеса на двете страни в съзнанието на клиентката ми да се справят и ето какво произтича от това:
Те получиха осъзнаване, че да противопоставяш мъжка сила на женска деликатност не е много правилно. Някак си мъжете не трябва да се плашат и няма с какво да се справят, просто трябва да приемат, че жените са такива – силни в своята деликатност. Странно, от това те се почувстваха повече мъже! Изсветляват като енергия и стават по-самоуверени. Разбират, че жените са едно, а мъжете са друго. Сега мъжете са по-спокойни за разлика отпреди, когато се изнервяха, че има нещо с което трябва да се справят, пък те не знаят как. Сега и едните и другите са бели. Това дава сигурност на жените и знанието, че няма нужда да се защитават. Идва и разбирането, че понякога да действат по-грубо е част от мъжката природа, но всъщност жената знае как може да се справи с това, в повечето случаи.
Получавам и едно осъзнаване, че освен факта, че са физически по-слаби и с това не може да бъде направено нищо спрямо физически по-силните мъже, при което се появява една самодива и същевременно идва една воевода във воеводски дрехи! Това ги кара да проумеят, че и те могат да са не просто силни, а много по-силни, защото могат да вършат и мъжки работи, а мъжете не могат да вършат женски работи.
Обобщаваме – значи жената може да е и самодивата – женствената, магьосницата, което е сила, може да е и воеводата – мъжествената, което също е сила.
Да! А!? Силни се чувстват, по много начини!
Сега еднакви ли са?
Да, ама еднакви в своето различие. Сега изпъчиха гърди, изправиха глави, даже се появиха шевици по ризите! Някак си разцъфват! Коя по-хубава, коя по-млада, коя по-стара, обаче всяка красива в себе си. Всички ми бяха еднакви преди, докато сега всяка започва да става различна, да има свое лице.
Тук ще вмъкна и едно такова обяснение, за което може да не сте се замисляли – отличие е да имаш отлика (лик –лице), различно лице, нещо, което да те прави отделен от другите, да показва разлика. Виждате ли колко е пряка връзката в нейното съзнание между това, да се преживява една жена със собствено лице/ индивидуалност и това да си отличéн в преживяването си (клиентката ми с добруването си, а друг с тъгата му)?
Когато клиентката напълно се наслади на тази промяна в осъзнаването, проследихме каква промяна още настъпва в рода преди нея и до нея.
Баба сега чувства увереност, красота, сила, можене, знаене, още много, много неща. Чувства се буквално, че да си жена е привилегия, титла! Защото си и майка, и съпруга, и жена. Добре се чувства, разцъфва направо! Мама също усеща колко е хубаво да си жена, със същите тези разбирания. Добре ѝ е!
Всъщност да си жена е привилегия и няма нужда да се крия в килограми, да се покривам в пепел, за да не блестя. Увереност чувствам и така ми е добре. Даже ей сега някак си осъзнах, че под всичките си килограми, аз се опитвам да скрия женствеността си, за да не съм толкова уязвима!
Зън-зън-зън! Бия звънчето за онези от вас, които вечно се борят с килограмите. Виждате ли какво ценно допълнително осъзнаване дойде в този процес за клиентката ми!? Дали и вие да не обърнете внимание на емоционалната причина за този ваш проблем, като стигнете до историческата причина да го имате?
Не мога да кажа, че ми е добре, ако някой е тъжен, но сега не съм емоционално ангажирана и виновна.
Готова съм ако мога да направя нещо, за да се почувства добре, да го направя, но …
Но, това бе обект на следваща работа. За целта на този разказ, ви представих детайла изплувал от историята на жените в рода и как се е сформирало тяхното отношение в преживяването на женствеността им. Сами видяхте трансформацията в следствие достигане корена на историята и как едно клише, като да си жена е привилегия, доби живот и смисъл през личното осъзнаване. Донесе със себе си сила, увереност и! – весел блясък в очите ѝ.
Пожелавам го и на вас, скъпи жени, още неоткрили източника на своята женствена и многолика сила! Не губете време в угризения, терзания, сълзи и безмилостна борба със себе си и живота. Направете така, че да се погрижите за отстраняване на причината, да не се чувствате добре в душата и тялото си с мислите си за вас самата! Това ще повлияе пряко живота ви, както вече се случи с много мои клиенти.
Искам да се чуя с вътрешния си глас, онзи, който ми казва истината право в очите, без да се извръща нерешително поклащайки се и търсейки спасение от конфузния момент да ти я съобщи, някъде далече от тук и сега.
Искам силата да чуя, разбера и приема, без да треперя от ужас, какво ще чуя, какво значи това и какво още по-страшно ще последва за мен, с което да изпадам в още по-голям ужас, какво още по-страшно, неизвестно и смаляващо ме ще последва…
Имате ли такива моменти, в които да изпадате и понесени от вълните на страха да се отнасяте в нескончаеми монолози способни да ви отведат отвъд всяка реалност, до удавяне?
А имате ли онзи кураж неподвластен на нищо, който да ви крепи въпреки всичко, дори въпреки вас самите и който неуморно бди и ви спасява точно когато най-малко предполагате, че може да се прояви у вас?
Аз да. Имам от всичко. И най-интересното е, че го обичам. Обичам го като себе си.
Да, аз обичам себе си! Всеки друг също се обича. Може би не така, като мен, но по някакъв си негов начин. Може би дори не подозира, колко много всъщност се обича. Обича се странно, превратно, спонтанно или дресирано, но се обича. Обича се и в най-лошите си моменти, най-позорните, най-болните, най-бездушните, най-виновните, най-смелите и най-любовните… Обича се! Просто не всякога го разбира, знае или чувства осъзнато. Но да, обича се! И точно тази тиха обич, скромна, но силна, ни води във всяко наше решение, намерение, реакция, анализ, действие/бездействие.
Толкова много обичам моментите, когато някой от вас, отнесен във вътрешния си свят в обятията на клиентския ми фотьойл, насред потока от информация изливащ се от мъглявините на несъзнаваното, току разбере за тази своя присъща неотменима обич към себе си! Изведнъж разцъфва, като осенен от велика идея, която ще спаси човечеството ей сега, и веднага с това усеща комфорта на новородено в обятията на мама.
Не отричайте обичта в себе си! Ако сте загубили усещането за нея, ровете, търсете, открийте я отново и я възкресете. Тя е там за вас.
А аз отново ще ви съдействам в това велико приключение.
