by Дарина Гаврилова | 26/04/2018 |
Жива трагедия
С дълга въздишка тя присяда срещу мен:
Аааах, от къде да започна!? При мен нещата са жива трагедия…
В момента имам хем панически атаки (ПА), или нещо което ужасно много прилича на такива, плюс, когато успявам да ги намаля, тогава пък ме връхлита депресията. Безнадеждност много зверска. Само че тези неща не са отсега, а от много време.
ПА ги свързвам винаги с 2008, защото тогава се случиха едни случки и тогава го забелязах. Но като се върна преди това и тогава съм имала – блъсна ме кола и пак съм имала ПА. После като се преместих в София пак съм имала ПА.
Депресията… не знам! Спомням си, че исках да се самоубивам още когато бях на 17-18 години, а сега съм на 42.
Имам две автоимунни. Едното е Хашимото, другото е синдром на Сьогрен. Фибромиалгия.
Пълен провал съм във всичко. Без самочувствие, отвсякъде тотален пълен провал. Работя работа, която не харесвам обаче ми дава някакви финанси.
С мъжа си съм пак така – с много коментари, не е това, което искам. Същевременно само той поне ме е обичал. С нашите – въобще не ме обичат, предпочитат брат ми.
Какво още остана? Абе, навсякъде във всичко…
Аз не мога да се справя – това като някаква такава тема – просто не се справям в живота. Въобще! Живея като на автоматик. Трябва ми някой силен до мен иначе въобще на мога да се справя. То няма край! Ако не беше Х аз щях да се самоубия милион пъти досега. Това удря и в главата ми – аз не мога да си събера мислите от много време насам!
Предсказаха на мъжа ми, че ще умре. Предсказаха му го три гледачки. И тогава получих всъщност първите ПА.
Съсипвам детето, това казах ли го? Директно го съсипвам, там е много силна вината. Ужас!
Аз си мисля за дълго време, че ще имаме работа, но идеята е поне да …
Оценяваме стойностите по субективна преценка на Н. и от 0 до 10 работим със 100-тици, а някъде надхвърляме и 1000.
Като дете бях страшно много критикувана.
Започваме с потупването.
Н. се връща в 4 годишната си възраст, когато брат ѝ се е появил:
Не го очаквах, не бях подготвена за това. Уплашена съм. Мама не ме обича.
Това е преживяла малката Н. тогава.
Освен това се разбира, че я е страх от мама. Това ни отвежда към момент в който Н. е на 3-4 г. Стресната е и плаче, защото:
Мама е на мивката и ми крещи.
Тъжна съм.
Този спомен я отвежда още по-назад в миналото ѝ, когато е била дете на 2-3 годинки, оставено на село при баба. И докато са я пратили уж да погледне нещо на двора, родителите ѝ са си тръгнали.
Н. се чувства предадена и от родителите си и от баба:
Мразя ги всичките, никой не ме обича! Всички ме изоставиха, баба ме излъга, а мама и татко ме предадоха, изоставиха ме. Аз съм ужасна, затова!
Н. преживява шока от онзи момент сякаш се случва сега. Тупкаме непрекъснато и напрежението спада, емоциите се освобождават.
Искам да ме обичат!
Връщаме се в момент когато е бебе на няколко месеца, когато мама я гушка, но и там бебето усеща напрежение. Това на мама. Бебето се тревожи, че това е заради него. Тогава работим за мама, за да освободим нейното напрежение от факта, че има бебе, за което да е отговорна. Оказва се, че мама се безпокои дали е перфектен родител. Тревога породена заради нейната майка, а тя я е взела на свой ред от нейната майка… която е починала рано и я е „изоставила”.
Това е често срещано като явление – предаване на модели на мислене и поведение от поколение на поколение, което, както виждате, води до нелеки последици. И точно тук техниките от енергийната психология са много ценни като инструмент, за да се справим с натрупаната емоционална обремененост!
Н. разбира колко е била уплашена баба ѝ, когато нейната майка почива. Но когато цялата тази информация излиза наяве, когато емоциите биват изявени, осъзнати, това довежда и до тяхното освобождаване. Заедно с това идва и ново отношение към ситуацията смърт и тя вече не е „изоставена”. Възобновява се връзката на любов между майка и дъщеря и това е новата енергия и емоция, която потича през поколенията насам.
Следващото изцеление по веригата на събитията е това на майката на Н. от перфекционизма ѝ. Тук обаче се отваря още една линия на подхранване на нейния перфекционизъм – тази, която се е развила и по бащина страна. Това ни отвежда към дядото, живял и се борил за оцеляване в тежки времена. Освобождаваме и това. Което на свой ред освобождава майката на бебето Н. от напрежението да е идеалния родител. Сега вече, майката може да погледне с много нежност и спокойствие бебето си, нещо, което бебето чудесно усеща и, което попълва онази празнота, която допреди малко чувстваше. Бебето изпада в блаженство.
Това разбира се веднага дава своите резултати и по-нататък.
Връщаме се във възрастта 2-3 години на Н., когато е на село. Историята изглежда съвсем различно – всички са там, спокойни са, около вратата на къщата стягат багажа. Взимат детето със себе си. Изпращат се с бабата.
После се връщаме и в случката, когато Н. е на 3-4 години. Мама е спокойна, говорят си, гушкат се, мама обяснява каквото има да каже и двете преливат от нежност и топли чувства.
Става още по-приятно, когато се връщаме и в сцената, когато мама обяснява на 4 г. Н. как ще си има бебе-братче, как те ще си играят двамата, как:
Това не значи, че няма да те обичам, а че любовта ще стане по-голяма.
Н. сияе от щастие, защото ще е каката.
Той нали ще ме слуша?
После виждаме как бебето-братче се е родило и Н. отива да помага на мама. Чувства се важна, ангажирана, много значима. Вече е кака.
О, харесва ми, определено!
О, и тати се прибира и поглежда през вратата и казва: ”Еее, къде без мен?”
Н. се разлива в топла усмивка, видимо изпълнена с любовта, задружието и красотата на момента. Това е напълно ново за нея преживяване и то е точно такова, от каквото е имала дълги години вопиюща нужда.
Н. отваря очи, смее се звънко, опомня се и осъзнава, че:
„Жива трагедия” някак не ми се връзва!
ПА съществува слабо, като идея. Също и за депресията.
Хашимото вече сякаш не съществува, а синдромът на Сьогрен едва-едва.
Безнадеждност много слабо присъства.
Умора няма.
Пълен провал– не!
Съсипвам си детето – не!
Н. отваря сърцето си и душата си за промяната, изживява я пред очите ми. Такава трансформация!
Работата?
Има какво още да се доизкусури, но нещата вече са по-различни. Не изглежда това да е проблем.
Мъжа?
Мога да му дам шанс. Защото искам прекалено много от него! Много го притискам. А той няма нужда да го притискам.
„Не се справям с живота”?
Не. Има дете, нагушкани сме, имам мъж, работа, решени проблеми…Твърде категорично ми звучи „не се справям“! Да, имам потенциала да се справя!
Тези осъзнавания вливат още енергия в Н.
„Живея на автомат”?
Било е вярно в голяма степен, но сега не толкова. Даже никак!
Има една лека тревожност „дали ефектът ще се запази, дали ще продължи, какво ще стане?”, с която работим.
Проверявам и безпомощността.
Не, не съм безпомощна!
„Не мога да си събера мислите”?
Не, в момента съм супер релаксирана и си мисля с главата.
Касаят ли те още предсказанията за смърт на мъжа ти?
Малко. Не искам да ровичкам там! Сякаш да не тревожа…
Тогава бързо изцеляваме и този момент на зараждане на точно тази тревога. Резултатът е
Мъжа ми ме успокоява, гушва ме и ѝ казва колко ме обича с думите „Я ела, виж че съм тук!”
а тя се приютява в него и се чувства щастлива. Страхът напълно изчезва.
Брат ти проблем ли е или родителите ти да го предпочитат?
Хич не ми пука в момента за това.
Справяш ли се в живота? Страшно ли е бъдещето? Дали това, което постигнахме ще се задържи?
Не. Вместо това Н. се чувства:
Щастлива, умиротворена, хубаво ми е.
С лекота изля последните капки страх, които помрачаваха постигнатия резултат. Вече всичко си е на мястото:
Доминират любовта, разбирателството, приемането. Лекота и спокойствие.
Изведнъж се сеща:
Знаеш ли, тя нашата история е такава. Имахме едни разправии с нашите. Тогава трябваше да прекъсна, защото получих нервен срив, ПА. Била съм в 2-3 курс студентка. И се прибрах в къщи. Отношенията се обтегнаха и се стигна до физическо малтретиране. Тръгнах на танци тогава, там се срещнахме, но той не ме привлече. Изглеждаше готин, но аз не харесвам такива типажи. Аз харесвам мълчаливи, лоши, антисоциални типове….(смее се на себе си), а той е романтичния типаж. И като се случиха боищата той ми помогна. Всъщност отидох да живея у тях. И ни събра Съдбата! Но винаги съм имала това усещане, тя и майка ми го е казвала, буквално:„Тази плюнка не е за теб! Той не е за теб! Той не става за теб!” Дали заради нея, дали от това, че аз съм усещала, че е натрапен, че ако не беше станало това нещо (побоя) или… първоначално (ние сме дълги години заедно) все го има това – ти не си такъв, ти не си такъв…И сега, ти като ми каза това последното – „Пусни го!” и ми олекна.
Той се е доказал! Сега съм близо до това, че „душата ми го е избрала” и това (поводът за събирането) ми изглежда маловажно.
След разказаното проверяваме и настоящата реакция на майка ѝ в съзнанието на Н. Там тя изглежда по-приемаща зетя.
Прилагам още някой хитрости от енергийната психология, което още повече подобрява усещането за реакцията на мама и съответно нагласата на Н.
Хубаво е, защото аз съм се опитвала сама, но за мен това бяха неразрешими неща. Неща с които принципно не мога да се справя. А сега – да, за много от тях ДА!
С тази консултация „отместихме камъка” и сега, когато Н. вече чувства че може да се справя би следвало още по-лесно да продължи в самостоятелната си работа с техниките от енергийната психология.
Да мисля, че е така! Виждам, че ми се получава, не е със .. като преди едно такова „трябва, трябва, трябва!”. Да видим!
Така надзърна сама в бъдещето си Н.
Да ще видим!
Аз всъщност вече го видях. Н. стана смела, открита, по-жизнерадостна. Бях на нейно публично представяне. Разликата беше много голяма!
А вие искате ли да осъществите реална промяна в живота си?
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 18/04/2018 |
Голям гняв
Виждали сме се. Говорили сме. Останало е едно приятно и вълнуващо чувство на разбиране и сродство.
Оттогава мина доста време и ето, че ме търси за среща и консултация. Много се радвам да я приема и разбера с какво да ѝ помогна.
Първо ми дава малко техническа информация – преди години си е купила книгата за ТЕС на Иван Петърнишки, прочела я е, практикувала е, почувствала се е добре, но ѝ е останало чувството за объркване за формулировките и „мъгла”. Това я е довело до усещането на т.н. вътрешни съпротиви и допълнително объркване, и постепенно спиране на процеса на самопомощ.
Бих казала, че това е често срещан вариант на случване на нещата при доста хора!
Все пак е имала и добрата идея да потърси специалист, в случая мен, за да:
Намеря по-точния и правилен подход към съпротивите.
Веднага я насочвам чисто технически каква е процедурата.
Следващото което ми разказва е:
Доста неща направих в полза на себепознанието с цел вътрешна свобода, по-леко приемане на нещата. Докато в един момент стигнах, че може би трябва да започна от най-явните неща, които ме тормозят. Това е едното, че искам да спра цигарите, но явно не го искам, защото не мога да ги спра. А почват да ми пречат доста, защото имам астматични проблеми, дихателни, полипи в носа.
Следващото нещо е емоционалното хранене, което е от време на време без да съм гладна и после не се понасям.
И не на последно място, последните седем-осем месеца, в мен изригна от едни дълбини голям гняв! Много силно раздразнение. До такава степен, че ми прилошава. Просто виждам как мен ме опустошава.
Нещата, които съм си мислела, че искам да контролирам – кой какво прави, как го прави.
Отделно последните дни, нали имам голяма травма, определено от отхвърлянето, защото нали така са ми се случили нещата от детството… Не за пръв път съм я видяла тази травма в себе си, въпросът е, че не мога да се справя.
Не мога да се справя на ниво интелект с всичко това. Повечето неща ги знам, обаче това знаене не винаги ми помага в реална ситуация, в момента да реагирам по начина по който после виждам, че е било много по-добре да се реагира. Първо скачам и после мисля.
Всъщност огромно напрежение ме е натиснало. Някакво много голямо напрежение!
Какво друго – много тежък предменструален синдром почнах да имам, с най-различни вариации, но все по-сериозни за мен. Особено в емоционален план. Изключително силно раздразнение и всъщност неприемане на другите такива каквото са. Все ме дразнят как какво са казали, как са го правили. Не за всички, но с тези с които повече имам някакво вземане-даване. Другите много добре ги знам нещата, приемам ги, всичко е ОК! Всъщност когато аз започна да взаимодействам с някого, все съм в готовност да скачам. В смисъл на една постоянна вътрешна нагласа на защита съм. Все едно, че някой нещо ще ми направи. Някой малко нещо да ми каже – че няма да стане, или някакъв надменен тон да ми вкара, или нещо ей такова и аз вече не мога да се спра.
Това е голяма мъка, защото си развалям отношенията с хората. Всъщност на мен не ми е хубаво. По принцип не обичам така. Вярвам, че много неща са потиснати от премълчаване и не знам как да ги изкажа така, че хем да защитя себе си, своята позиция, хем да не нарушавам на другия…, да не го обидя. Всъщност мен от това ме е страх, да не изкажа собствената си позиция открито, за да не би да не ме приемат или да изляза лоша.
Голяма въртележка! Загубвам се някой път там. Постоянно даже. Става много тежко в един момент – виждам ги нещата и не мога нищо да направя.
Ясно е, че Е. доста е поработила със себе си. Че е разбрала кое е онова с което е добре да се справи.
Аз съм стигнала дотук, защото аз това съм искала – да изчистя от себе си нещата, които ме спират, без да знам кои са те.
Стигаме до момент на който аз лично много държа, когато работя с клиентите си – определяне на цел, като конкретен резултат.
Искам вътрешно спокойствие. Искам да знам, в момента когато имам стрес, в каквато и да е форма, да не реагирам като заслепена психарка…
Тук я прекъсвам с обичайната към клиентите ми забележка:
Кажи не какво да НЕ е, а какво ДА е!
Е. се разсмива и заявява с малко моя помощ:
Да съумея да премисля и да избера реакцията си!
Колко е трудно, защото наистина сме свикнали много да мислим в негативен план! Да работим с НЕ-то, отколкото с …Аз дори не знам как да го формулирам всъщност!? И седиш затапен в това нещо и… Аз не мога да издържам вече в това!
С повечето хора е така. Така сме научени. Това е култура. Възпитание. Ето затова са дошли тези техники, като ТЕС, за да можем най-накрая да преобърнем тази действителност. И това е един от главните проблеми които поставя ТЕС – не да реагираме, а да избираме. Затова знам и как да подпомогна формулировката ѝ, защото и аз съм минала през този процес на преобръщане на гледната точка и нагласата, защото съм го работила с клиентите си и защото е масово. И това е най-хубавото което може да се постигне, като реален резултат. Разбира се има още много все хубави резултати които постигаме, но главната цел на ТЕС е емоционалната независимост, нали така? За да сме адекватни в преценките си. Свободни в изявата ни.
Да! Освен това искам сила, увереност. Това ти дава въобще реална преценка на нещата, ясна визия, твоята позиция каква е, защото като се заслепя, не стига че не знам какво искам, но ми става лошо и после съм като … ей-така, нямам сили. Този гняв, това нещо, много е силно!
Аз се сещам и от тези будистките неща, за гнева, че успееш ли да го трансформираш, той е най-голямата опустошителна сила, така да се каже… Аз дори не мога да си представя, да можеш ти да го овладееш, да боравиш с него, за какво става въпрос!? Това е такъв заряд от енергия!
Пристъпваме към работа по обичайния начин с оценка на стойностите на заявените проблеми. Стойностите чупят границите на обичайната скала и отиваме в другата до 100 и 1000 даже! Това води до доизясняване на проблемите и излизане на още детайли и подробности, което е вече стъпка в справянето с проблемните теми.
Работим интензивно, понякога през смях, понякога през сълзи. Е. потъва дълбоко в процеса. Когато изплува казва, след дълбока въздишка:
Ох, много яко! Направо все едно това съм чакала! Имах чувството, че съм знаела, че точно това ще стане. Не по този сценарии разбира се, нямах представа как ще стане, но това е … начинът, по който може да се случат нещата. Свързване, чувстване към общото цяло, а не отделяне от него. Тоест тази гордост на наранения, обидения, почва да отпада. Всъщност аз се почувствах призната и от това смирена, и да, зачетена! Искам да давам на хората от това.
Продължаваме. И стигаме до следващата база:
Има приемане. Без страхуване че ще изчезна и, че нещо ще се случи и няма да съм аз повече. Отвореност. Доверие. Сигурност. Опора. Радост. Защитеност. Почит. Значимост. Летене. Свобода. Непоколебимост.
Проверявам какъв е прогресът по зададените теми. Мъглата и объркването са изчезнали. Съпротивите също. Спирането на цигарите вече не е проблем, нито като процес, нито като вещество. Няма и усещане за астма. Полипите се в процес на оправяне и ще се оправят! Спираме и доработваме полипите.
Пак проверявам резултата от поредната доза вглъбяване чрез техниките от енергийната психология.
Имам чувството за „наред“. Дори и да има нещо, някак си няма нищо. Предполагам физически, научно може и да има, обаче аз мога да се справя с тях. Всичко е ОК! Дори ми се изправи стойката.
Велико. Много красиво-красиво! Виж как излезе красиво и фино (проблемът от момента на зараждането му). Такава лекота! Без драми. Иначе колко зор.
Аз съм като котва в момента. Все едно цял живот така седя. А това е толкова трудно като се опитва съзнателно.
И пак питам – има ли полипи в носа?
Не.
Имаш ли емоционално хранене сега?
Не.
А „не се понасям”?
Не.
Има ли гняв сега?
Не. Няма.
Силно раздразнение?
Няма.
Опустошение от гняв?
Не.
Необходимост от „контрол кой, какво и как прави”?
Не.
Травма от отхвърляне в детството?
Не.
Има ли „разбирам, на ниво интелект, но не мога да се справя”?
Не.
Има ли „знам, но това не ми помага в реални ситуации”?
Не.
Има ли „първо казвам после мисля”?
Не. Има като – няма значение какво ще кажат. То просто си е естествено и от сърце.
Има ли усещане за голямо напрежение?
Не.
Усещането да те е натиснало нещо?
Не.
Тежък предменструален синдром?
Не.
Все по-сериозно става за мен?
Не. Напротив, все по-леко става.
Има ли усещането за отделяне некомуникация с другите?
Не.
А за дразнене от тях?
Не! Това е пълна лудост! Не мога да повярвам!
Постоянна вътрешна нагласа за защита, сякаш нещо или някой ще ми направи?
Не! Не! Не!
Много потиснати неща от неизказване?
Не, дори и да има те не са потиснати, лоши неща. Не!
Има ли страх да изкажеш собствена позиция и с това да обидиш?
Не, не.
Страх от това да не те приемат?
Не.
Има въздух. Има спокойствие в максимална степен. Има усещането, че:
Сама избирам емоциите си и реакциите си. За сила, увереност, яснота и позиция.… всичко в максимална степен. Плюс по-ясно разбиране как да усещам – тук (посочва сърцето си) а не тук ( посочва главата си).
Чувствам се много добре, защото това тук (сърцето) е по-важното. Това тук (главата) може да съществува, но то е тленно и се отмива като надпис с боички върху които си излял кофа с вода, разнася се като облачетата в небето. То е преходното. Дори и да го има то не е най-значимото нещо.
Уау!
И така спокойно отпусната след освободения емоционален товар и рушащи изводи Е., притихнала и озарена, ме прегръща и прекрачва прага към новия си начин на живот, мислене, чувства. Остават последните и осъзнавания:
Имала съм подобни преживявания в сърцето, но те са си отивали. Постепенно забравям и губя тази връзка със себе си. Много вярвам, че с ТЕС мога да стабилизирам тази връзка. Имам чувството, че направихме голяма стъпка. Така го преживявам. Дори нямам нужда да го мисля това. Просто знам!
Пак красив финал на една силна среща със себе си! Сега като си я припомням, докато пиша за нея и аз се чувствам мъдро притихнала и благодарна, че мога да допринеса за такава силна трансформация на възприятията и начинът на мислене, отношението и емоционалното състояние.
„Живот За На Пред На Ли!?“
