Трудно ми е да поискам пари

Трудно ми е да поискам пари

Трудно ми е да поискам пари

Трудно ми е да поискам и да получавам пари за извършена работа. Под „пари” имам предвид над някакво равнище, което на мен ми е в главата като праг. Във времето установих, че имам притеснение, спирачка. Склонна съм да правя неща, първо без пари, когато на мое място други хора биха поискали пари за това и второ, установих, че не мога да си представя как аз получавам някакви много големи суми. Т.е. винаги се вкарвам в това което винаги досега съм правила. Например досега съм получавала ХХХХ на месец за заплата и за мен е било някакъв таван. На последното място на което работих реших да експериментирам и да кажа „Аз искам повече”, защото не ми пукаше тогава дали ще приемат това или не. Този експеримент донякъде счупи нещо в мен. Само че след това установих две неща. Първо че хората, които са били преди и след мен на това място са вземали доста повече от тия пари, които аз си поисках и се почувствах прецакана. От друга страна установих, че явно аз не се оценявам достатъчно високо и това, което за мен е „високо” всъщност е „нормално”, т.е. установих, че се подценявам.

Правя някаква връзка между оценка, която получавам в пари и стойността ми, с което не съм ок, но ще видим това!!!  В главата ми „аз правя нещата доста добре” (работа, отношения и т.н.), а през годините не съм получавала почти никаква положителна оценка от моите ръководители. Т.е. съм работила с хора, които или се правят, че не забелязват, когато съм направила нещо готино, или даже са ми демонстрирали, че все едно аз нищо не съм направила. Това е супер гадно и аз си негодувам от това откакто съм започнала да работя.

Дълго време търсех човек, с когото да работя, който да е тотална противоположност на този тип хора. Човек, който да ме оценява, да ме подкрепя, да ме поощрява. В един момент реших, че трябва или аз да съм си шеф, за да получа това от себе си или просто няма как да го получавам от другите хора.

Генерално, никога не ми е липсвало нещо. Т.е. аз не съм имала периоди, или поне не съм забелязала да имам периоди, в които да нямам. Майка ми ми е разказвала, че в началото, когато и двамата с баща ми са работили, е имало периоди, в които са нямали… Говорейки за тях, това ме разстройва. Не ми е приятно да си мисля, че на тях им е било трудно по някакъв начин!

Тук клиентката ми се пропуква и разплаква горчиво, провокирана от натежалите в нея потискани емоции. Посочва ми челюстите си, като място на усещане на тези емоции. Явно толкова силно е стискала зъбите си в усилието! Едва изрича думите от съпреживяване и болка за тях. Досеща се, че за първи път се е усетила как стиска зъби, когато е била на 13 години.

В училище съм, на двора, стоя си, има някакви деца отстрани, но аз съм си сама. Стискам зъби. Няма с кого да си играя, толкова ми е тъжно!

Тупкаме, според правилата на една от техниките от енергийната психология, за тъжното ѝ и самотно преживяване, докато с лека усмивка ми съобщава:

Някак ми е нереално и даже смешно вече, сякаш нещо се изпарява. Дори образът се изпарява.

Спокойно ми е.

Бърше сълзите си, отпива вода и забелязва, че вече не съпреживява усещането „трудно” за майка си и баща си. Сега се присеща, че е разбрала за трудностите на родителите си, когато е търсила подкрепа от майка си за своите трудности, но не я е получила по търсения начин.

Към 26 годишна съм. Седим с мама в кухнята и аз ѝ разказвам. Разочарована съм. Пари ми в стомаха, като при гастрит. Ядосана съм, защото имам нужда от подкрепа и да чуя нещо друго, не това което мама ми предлага.

С потупването се успокоява и разбира, че:

Аз сама си правя тези разочарования. Иска ми се да ги изхвърля на едно голямо бунище!

Потупваме още. Точно толкова, че да се почувства:

Свободна и щастлива.

Хванати сме с мама за ръце, разказвам ѝ надълго, а тя ми отговаря: „Много интересно, но това е само в твоята глава. На средностатистическите хора им е нормално да правят такива неща”. Това отново ме разгневява, обидена съм, неразбрана съм, различна.

Продължаваме  в тази посока нашата работа.

Аз имам нужда от подкрепа!

Успява да заяви клиентката ми, докато подсмърча от вълнението да се престраши да го изрече открито. В представите си забелязва

Стандартната реакция на мама е, да се разплаче и някой друг да я утешава нея.

Продължаваме с потупването, а през това време клиентката ми продължава да забелязва нездравите закономерности в отношенията в семейството си, чиито последствия плаща с проблемите в собствения си живот.

Все още не мога да си представя, да оставя майка си, да се справи с нейните си проблеми.

Умислено споделя клиентката ми, но продължаваме  процеса. Подкрепям я в усилието ѝ да преодолее нездравословните си навици да е родител и потърпевша заради проблемите на майка си. И на двамата си родители.

Не успявам да приема идеята, че аз съм детето, а не те.

Спъва се в себе си клиентката ми. Толкова е свикнала и приела ролята на силната и отговорната.

Чувствам се донякъде виновна, защото не обичам на хората да им се случват някакви гадни неща. Чувствам се виновна за нейните проблеми.

Отново горко се разплаква. Борбата в нея е много силна. Все пак стигаме до момент, в който се поуспокоява и вижда майка си в мислите си, как става по-силна. После как и баба ѝ поема своята отговорност, а после спонтанно вижда и други предци, като всеки взима своя дял отговорност.

Почвам да навързвам някакви истории, обяснявам си откъде идва. Отказвам се да очаквам от майка ми да се държи по някакъв различен начин. Това е Ок! Тя си е такава, аз съм си такава… Отказвам се да ѝ внушавам как тя да се държи по различен начин към мен.

Междувременно излиза на яве и че баба не е дала нужната любов на дъщеря си, майка на клиентката ми. Работим за това докато не става промяната в душата ѝ. Това предизвиква разплакване този път от:

Толкова любов получавам от тях, на приливи, на вълни. Това да го видя, няма да го повярвам, а го чувствам! Като тийнейджърка се чувствам, по-щастлива отпреди!

Виждам майка си по-отворена и отговорна към мен, по-топла.

Сега се чувствам по-сигурна, по-обичана, по-подкрепена.

Мисля, че трябва да погледнем и с татко какво се случва.

Пожелава тя, усетила важността и на неговата роля в проблема си.

Виждам го по-млад и как се хващаме за ръце. Като приятели сме по-скоро, а искам той да ме учи на разни неща, да ми е родител.

Имам нужда той да проявява емоциите си. Но разбирам, че не знае как да го направи.

Объркана открива тя. Продължаваме работа със същото темпо и откриваме още от миналото на татко ѝ и как той не е получил нужната подкрепа и урок от неговия баща, как да се прояви и изрази себе си, като мъж и баща.

Виждам татко, тепърва започва да усеща как се чувства и с любопитство започва да изследва себе си.

Смутено и с леко задоволство споделя клиентката ми.

Замаян е от подкрепата на неговата майка и от тръпката на всичко хубаво, което му се случва.

Смее се развълнувана и преживяваща тази щастлива промяна в усещанията си за него.

Имам едно топло и приятно усещане за подкрепа от негова страна. Мога да се обърна и тръгна по пътя си.

Сега имам усещането за родителите си и мен, че сме равностойни възрастни. Ако имам нужда от подкрепа, то е по-скоро като фонова подкрепа.

Толкова ѝ харесва това, че ми казва:

Бих искала да усетя този поток на подкрепа и любов още по-силно.

Правим го заедно, за да може да преживее още по-плътно постигнатото здраво свързване с родители и предци и извлече силата, която ѝ е липсвала.

Очаквах, че ще изпитам по-голямо въодушевление, но сякаш стигнах до максимума който може да се зареди.

Сега ми е жълто-розово – радостно усещане без очаквания. Генерално се чувствам подкрепена, в частност няма особено значение. Вече нямам нужда да споделям работни теми, те е добре да си останат там където са, в работата. Нямам нужда да ги дискутирам с нея и да натоварвам обстановката. Сега си говорим за любовни неща.

След като насочвам вниманието на клиентката си отново към работата ѝ, тя ми казва настоящите си усещания:

Сега имам чувството, че мога да се справя с всичко, но точно с това не ми се занимава. Не виждам смисъл. Т.е. не виждам как. Конфликтът е прекалено дълбоко в ценностите, моите и на другите хора.

Подканвам я да продължим работата ни в тази посока, звучи прекалено категорично и дори безнадеждно едно такова изказване.

М, има някакво освобождаване, някаква лекота. Интуитивно ми е много ясно. Хората пак са същите, правят нещата по същия начин, само че аз не принадлежа там. Има някакво спокойствие. Нормално е някак.

Има ли обида, разочарование, липса на подкрепа, ядосване? – проверявам състоянието на клиентката ми.

В момента, не. Но има усещане за некоректност. Специално в единия колега. Празна обвивка е.

Тупкаме и тя осъзнава, че :

Той е един тъжен човек.

Продължаваме и тя подсмърча, вживяна в ставащото в съзнанието ѝ.

Обвивка пълна с въздух, кожа и въздух!

Тя започва да се смее на това свое виждане и заявка.

Защо въобще си хабя времето да се занимавам с него!? Та ние сме от различни светове и нямаме нищо общо един с друг! Защо въобще стоим още на тази тема!?

Безразличието ѝ стана толкова бързо, като обрат в отношението ѝ, като скок! Емоциите ѝ към него изчезнаха. Това направихме и спрямо другия ѝ колега:

Малко смешно човече. Нито ме радва, нито ме натъжава.

Тупкаме това ѝ отношение.

Не чувствам нищо в себе си, празно ми е. Изненадана съм, че нямам емоции към тях. Хубаво ми е от това.

Връщам клиентката си в училищния двор.

Радостно ми е, не мога да кажа щастлива, но има очакване за нещо хубаво, което предстои. Някои деца са в час, други си говорят отвън. По-интересно ми е бъдещето, сякаш съм надраснала това около мен. По-добре ми е. Ок е да имам фонова подкрепа малко повече.

Работим за това. Появява се болка в главата ѝ:

Типична за мен.

Това е ясен сигнал за мен, като консултант, особено когато усеща и странно присъствие. Тук излиза липсата на някого, комуто служи с живота си. Не е ясно, но е отчетливо физически и с потупването ѝ олеква, вътрешното ѝ състояние се донамества и болката си отива. Делово и вече ведро заявява:

Благодаря!

Някаква обвивка, все едно, е паднала. Беше хубаво като усещане. Почти само положителни емоции, въпреки някои… Аз обичам да си плача, така че .. не че обичам, но това ме освобождава.

Усещам, че ми е достатъчно фоновата подкрепа и единственото, което остава е да правя някакви неща. Работни неща, които биха ме направили по-успешна…

Пф, малко странно би било сега да кажа, че вече си вярвам на 100% , но да, мога да кажа, че вече вървя в посоката да стана по-уверена в себе си!

Тук излиза нейният страх да приема бързо настъпилата промяна в самооценката ѝ поради току що случилата се съвместна работа. Разпитвам я отново по първоначално дадената заявка за проблем. Ето как ми отговори:

Преди време установих, че ми е много трудно да отговарям на прости въпроси.

Все пак настоявам да намери отговорите си.

Не, не ми е трудно.

Вече не ми пука от онези хора.

Имам някаква защита, макар да не съм съвсем имунизирана. Все още ми е малко гадно.

Парите нямат връзка вече с моята реална стойност.

Има усещане за още нещо за доизчистване, някаква бариера.

Склонна съм да пробвам да получавам заслуженото възнаграждение.

Искам направеното да улегне в мен с времето и да се реализира.

Потупваме за тази нейна несигурност, доизчистваме остатъчните негативи, бариерата. Тя леко се разтреперва, защото нещо е заседнало в гърлото ѝ, емоция, неизказаност…

Изчезна!

Наблюдава себе си и ставащото с нея с интерес. Притихва.

Спокойно ми е. Чисто ми е.

В момента се чувствам като светещ таралеж, който е свалил килограми.

Смеем се, а тя наистина свети с поглед и усмивка.

След свалени двеста килограма, вече няма какво да ми тежи. Виждам се като гуру върху лотос. В мир със себе си съм. С много последователи съм, което е най-важното за мен.

Разказва ми виц за психолози и се смеем заедно. Сменила е настроението си.

Връщам я към нашата задача.

Мисля, че ми трябва време. Още не мога да повярвам, че това което направихме може токова бързо да заличи някакъв период в миналото, в който са се наслагвали някакви неща, за да стигна дотук.

Каня я да повтори това, но докато се потупва. Предизвиквам я и излизат предубежденията ѝ:

Поне аз сам убедена, сигурна съм, няма как да бъдат заличени и заменени с други модели. Аз мисля, че друг начин няма. Това е начинът. За мен е така. Знаейки това, което знам и за да сработи това при мен, трябва да мине време. Не очаквам бомбастични промени.

Да, потупваме тази умствена съпротива, а тя е силна! Не че тя не познава себе си, но досега не е опитвала този тип работа и наистина бързата промяна е изненадваща, дори шокираща мнозина.

Накрая ме гледа с очакване и задава въпроси, какво предстои, кога, как, какви са знаците, как те се разпознават. Спокойна, любопитна.

Да имам още да работя по това, че нещата трябва да са мисловни и сложни!

После се заговаряме, като колеги, защото тя вече проектира подобно бъдеще с творческа насоченост и най-хубавото е, че в този разговор, тя започна без да се усети, да говори за своите достойнства и ценни качества, съвсем естествено и как те са толкова ценни и полезни в новата ѝ професионална изява…

Още разкази от сесии с клиенти

 

Дарина Гаврилова консултант Енергийна психология и специалист Неврографика

„Живот За На Пред На Ли!?“

jivnali.net

Консултации


 

НАРИСУВАЙ МИ… Лято в буркан

НАРИСУВАЙ МИ… Лято в буркан

НАРИСУВАЙ МИ… Лято в буркан?

Лято е, почивка е, разхождате се по уличките и зървате онези грейнали на слънцето бурканчета с малини, смокини и мед, красиво подредени от някоя жена, преглъщате зареяли поглед нанякъде, вдъхвате ароматите на лятото, наслаждавате се на безвремието… Вероятно много ви се приисква да запазите прекрасните си усещанията по-дълго, за да им се радвате още и още. После се размечтавате за още почивка, лятна топлина и веселие или спокойствие и тишина, за нежния звук на вълнички и ветрец в листата и още много много неща… Това ме подтикна да подходя с шега към себе си и моите желания, сезона и гледките и да си консервирам преживяванията по типично българския начин – в буркан, но по-модерно, чрез Неврографика!

Сетила съм се да си взема моливите с мен и един скицник, примъквам ги на плажа и започвам. Наричам си няколко ценни за мен неща и ги изобразявам. Разработвам енергията чрез средствата на Неврографиката и усещам, как лекотата, веселостта и радостта ми нарастват. Откривам още ценни детайли в преживяванията си, които не съм осъзнавала и това ме зарежда още повече. Толкова е хубаво в пълнота да преживявам настоящето, сякаш се сливам още повече с всичкото и живея него, не само себе си. Губя представа за времето, леко изгарям, но това няма значение, душата ми е пълна, грея и ми е толкова пълноценно, вълшебно и необятно…

Искате ли и вие?

Рисувайте с „НАРИСУВАЙ МИ…“ за своята добра цел!

 
 

Още за Неврографиката (Нейрографика на руски)

 

 

 

 

 


 

Добре си, ще живееш

Добре си, ще живееш

Добре си, ще живееш!

Чакам и аз да чуя: „Добре си”, „Ще живееш”.
С тази тревога идва да русува с мен и „НАРИСУВАЙ МИ…“ моя редовна клиентка. Когато ми се обади за първи път, бе в навечерието на операция с тежка диагноза. След нея работихме и тя постигна желаната от нея промяна. Заживя с усмивка, отворено сърце за живота и радостта със семейството си. И ето:
Мина една година, чувствам се добре, но добре ли съм!? Мисля го тези дни, имам сънища, пак предстоят прегледи… Натоварващо е. Чакам  да чуя: „Добре си, ще живееш”.
Развиваме според правилата на Неврографиката, темата, като лекуваме страхове и стари рани, изграждаме нови здрави устои за живота и накрая берем плодовете на усилието. Работи тихо, отдадено, с удоволствие. Времето неусетно минава, докато тя се спъва в забравени вълнения, неосъзнати досега програми, направляващи поведението ѝ и изправя с нова сила, разбиране и решения. Благодарен процес. Както обичайно се случва – дълбок, пречистващ и подреждащ.

Рисувайте с „НАРИСУВАЙ МИ…“ за своята добра цел!

 

Още за Неврографиката (Нейрографика на руски)

 

 

 

Болка в стомаха, татко и мъжете

Болка в стомаха, татко и мъжете

Болка в стомаха, татко и мъжете

Болка в стомаха е причината да започна да работя с ТЕС. Много е силна, извън скалата! Много режеща. Като се прояви, направо на две ме свива!

Като започнах да потупвам и взеха да излизат и излизат едни неща… Един рицар, дето не можа със сила да се справи, а с похват. Той ми даде куче, аз бях дете и с това куче трябваше да оцелявам и да съм гъвкава, като тръстика, която се навежда при най-лекия полъх… После заспах. Главата ме боля и ми беше тежко. Не успях да довърша това. Помагай!

Винаги приветствам самостоятелната ви работа, насърчавам я и съм готова да я подпомогна, ако не успявате докрай. Нали затова съм консултант. Вашият консултант. Но когато се стигне до реплики като:

Отново се сблъсках челно със себе си!

Леко изправям гръб, готова да поема част от удара ви и да го отиграя професионално.

Ето какво още разказа клиентката ми за този свой случай.

Тема, която още имам да работя е. Установих, че хем имам голямо желание да дам на мъж, да споделя интимност, енергия да дам. В същото време, след това имам огромното усещане за ограбване, за празнота, за отблъскване, за отхвърляне.

Като се върна назад излиза един спомен с татко. Била съм 5-6 годишна. Минавам край него и го прегръщам откъм гърба с много нежност, а той ме отблъсква много силно, така че се удрям отзад в стената, на перваза на прозореца. Много силна болка!

И добавя подробност от настоящето си:

В момента в живота ми са се завихрили толкова много мъже около мен, че чак свят ми се завива. Не мога да съчетая емоционално и сексуално да съм удовлетворена едновременно в един мъж. И желанието за споделяне е съпроводено от страх.

Слушам много внимателно разказа ѝ, вметките, поправките. Констатирам къде точно, в кой момент от самостоятелната ѝ работа процесът е спрял и се включвам там. Започваме поправката и разгръщането на процеса ѝ в правилната посока, този път. Ето какво се разиграва в съзнанието ѝ:

Битка е. Има враг, жена, майка, които са наранили рицаря физически и емоционално. Майката на рицаря има много силен страх, пазен дълго в нея. Тя успява сега да се справи с този страх, че ще бъде наранена, погълната от една тъмна дупка, защото така е била заплашена когато е била мъничка. Заплашила я е една стара жена, която я е гледала, а тогава такъв е бил начинът ѝ да усмирява момиченцето.

Потупваме за всичко това и ето какво се получава:

Старата жена оплита топли ръкавици, които да изчистват страховете от хората. Дава ги на момиченцето и на него му става хубаво. Съответно майката на рицаря, вече е променена към добро. Прегръща сина си рицаря, с тези ръкавици, и го изчиства. Той много плаче, чак става малко дете. Но става усмихнато, щастливо и доволно дете. Това дете пораства и става много благ мъж, усмихнат. Той ми подава ръка и ме прегръща продължително. Чувствам се като дете. Все едно съм негово дете. Казва ми: „Аз винаги ще съм тук, без значение, какво става и все ще съм такъв (усмихнат, добър, добронамерен, много любвеобилен, много нежен )”.

Детето има нужда да се насити на този момент в прегръдките на любящия баща. Затова давам необходимото време на клиентката ми да преживее в дълбочина емоцията и да я осъзнае с всичките си сетива.

Аз, като това дете, имам страх да пусна баща си, да спра да го прегръщам, за да не изчезне.

Тук влизаме в друга приказка. В нея се оказва, че:

Страхът е като лястовица, която ако пусна си отива завинаги! Но и лястовичката, макар да иска да отлети, не може, от многото стискане в ръцете на детето. Други лястовички ѝ носят храна и накрая тя успява да политне. Отива при другите лястовички. Аз съм щастлива, но и озадачена. Харесва ми да видя, че лястовичката отлетя заедно с другите, а те все едно са я търсили и намерили. От благодарност дават на детето кал и слама и то си прави фигурка-играчка на лястовичка. Щастливо е. Още повече, че когато счупи играчката може да я намокри и залепи с още кал и слама. Че можа тази играчка да стане и нещо друго, друга фигурка. Много съм щастлива, защото е нещо, което не може окончателно да се счупи. Има нов живот и дава усещането за „завинаги” – винаги ще е с мен, винаги ще ми служи, винаги ще си играя, винаги ще ми е сигурно.

В следствие на тази вътрешна промяна, настъпва и промяна в първата ѝ приказка и вече се чувства:

Щастлива, доволна. Ходя, тичам, играя, връщам се прегръщам рицаря и пак играя. Мога всеки път да се върна и да го прегърна, но и да го пусна.

Остава голяма тъга и самосъжаление в детето, че бащата-рицар, го е нямало дълго време. Това ни води към трета приказка. И друго скрито убеждение.

Една млада жена стои покрай река и повтаря: „За мен все е лошото”. Тогава идва една баба и отрязва напълно косата ѝ, едва ли не до кожата! Бабата ѝ казва ухилена: „Ето, реших ти проблема, сега си друга, нова си! Вече може да не стоиш тука”. Сякаш тази коса я е държала там. Сега е щастлива, доволна. Тръгва нанякъде.

Клиентката ми въздъхва някак плитко и отсечено.

Получавам кураж. Чувствам се някак уверена.

Тогава детето на рицаря се чувства още по-свободно да играе, но има нещо, чакай да го определя!… Все едно зад сърцето съм закачена за гърба ми с пирон на някаква стена и ако мръдна това ме опъва. Спира ме.

Така влязохме в четвърта приказка, показваща още спотаени страхове. Затова продължаваме с любопитния процес по разкриването и освобождаването им. Макар да се опитвам да извадя клиентката ми от света на тези приказки, пълни с детайли и емоции, тя, подвластна на силния си натюрел, отново се потапя в тях.

Тъжно е. Аз съм жена прикована на клада. Детето ми е срещу мен, аз искам да отида да го прегърна, но не мога.

Тук успявам да я извадя от приказката. Тогава процесът тръгва по-леко и бързо. При това стигаме до реалността на една нейна

Пра-баба, която не е видяла едно от децата си при раждането. Нещо е станало. Сега успява да го види и вече е доволна. Гали и нежно милва бебето. То е щастливо. Това е първият, най-силният миг на майка и дете, първият изблик на нежност, на привързаност…

Да добавя, че това е известно на съвременната публика вече, като мигът на влюбването на майка и бебе важен и предопределящ психическото здраве и на двете, подреждащ по най-добър начин физеологичните процеси и на двете, съответно жизненото развитие по най-добър начин. За това може да прочетете много от съответната литература за детско развитие.

За мен е много зареждащо, много! Озарява ми се цялото същество. Дава ми много сила. Лекота! Щастлива съм. Много доволна!

Но долавям още нещо, недоизказано. То е свързано с бащата на клиентката ми.

Всъщност даже не е негово. Идва от майка му. Тя гледа с тъга към една черна забрадка. После осъзнава, че няма смисъл и полза от нея, хвърля я и слага друга, някаква цветна такава, шарена, бяла с нещо везана. Щастлива е и някак си окрилена. Прегръща дядо, радва му се. И той е щастлив. Играе с него, смеят се. А той пък играе със сина им, татко  ми. И той се смее доволен и щастлив. Преизпълнен е с радост.

Тогава и татко си играе с мен, смеем се, закачаме се.

Моделът на общуване родител-дете е почти поправен, след това важно откриване на загуба и блокирана любов.

Връщаме към началото на историята на клиентката ми, когато си спомнила, как татко и я избутва силно, стреснат от прегръдката ѝ, като дете.

Сега излиза още едно мое убеждение от детството ми!

Отбелязва клиентката ми.

Че не съм толкова, не достойна, ами… не заслужавам, не мога, винаги правя нещо грешно, нещо не както трябва, не както той иска.

В процеса на изследване на причината това убеждение да живее и да ѝ диктува живота, разбираме, че то идва от:

Пра-дядо, негово е. Доволен е, че може вече да се справи и се справя. Аз съм много горда и щастлива.

Хубаво е, сега може да е двупосочно отношението с татко – може и аз да съм инициатор и той. Весело е. Можем да играем, да се закачаме.

Така е отблокиран още един поток на любовта родител-дете. Това веднага дава своя резултат и когато я питам за първоначалния ѝ проблем – болка в стомаха, ми казва:

Чувствам се много пластична във всичко – като материя, като енергия и като емоция съм пластична. Много е хубаво! Вече не усещам нуждата да задържам. Усещам го като енергийни петна и е като танц. Докосване, минаване едно през друго, едно около друго, но нямам желанието да хвана и да държа. Чувствам се свободна и много весела, много щастлива. Няма болка в стомаха!

За да съм сигурна, проверявам отново. Излиза още една история, но и тя е с положителен обрат.

Получавам усещане за спокойствие в обикновеното… много е странно… За ценното в обикновеното. Харесва ми!

След поредна проверка за причини за режеща болка в стомаха, тя отсича, вече категорично:

Няма!

Осен това има и обрат във взаимоотношенията с мъжете.

Не съм ограбена. Искам да дам, но не на всеки. Имам избор „с кого да играя”. Доволна, щастлива и спокойна съм. Пак има мъже, там някъде, общувам с тях, но това не ми създава напрежение или дискомфорт. Има си ги, аз съм си спокойна. Няма го онзи стремеж да давам. Не!

А да искаш хем да споделиш, хем да те е страх?

Не, вече не!

Празнотата, когато дам на мъж – също не!

Усещане за отблъскване – не!

За отхвърляне – не!

За челен сблъсък със себе си – не!

Давам ѝ още някакви хипотетични предизвикателства, а тя ми казва:

Има нещо, като прилив на енергия, като смесване, навлизане на чужда енергия в моята, хем навлиза, хем се смесва, хем не я променя. Моята енергия си е моя, мъжката енергия си е мъжка, хубаво е да са двете. Реално няма нищо, което да пречи, и може да се отделят, събират, няма проблем в това. Като на вълни е. Моята енергия я виждам по-синкаво-лилавичкава, мъжката по-жълтеникаво-златна. Има различно преплитане, по много начини и е различно усещане всеки път, но хубаво. Силно е, като доверие. Нямам никакъв страх!

Понеже все търся позитивния изказ за позитивни състояния, тя го изразява в този дух:

Има много топлина, много върхови емоции, като силна енергия, има и спадове, но е много приятно това цялото нещо. Не ме изтощава, напротив – много ме зарежда, много е красиво, много е интересно!

Много обогатена се чувствам.

Мъжката енергия също е добре, става мека, при контакта с моята. Не е като сблъсък и върхове-спадове, върхове-спадове, а вълна, която харесва на мъжкото начало. Все едно моята енергия танцува в пространството и увлича мъжката енергия в това. И двете енергии са доволни.

Тогава се появява:

Нещо като тъга, че „и това ще отмине”.

Работим с това убеждение, прието от нечия терапия и сега в ролята на спъващо я. Докато не се обръща в насърчително.

Чувам: „Не се кахъри, танцувай!” – освобождаващо ми е.

Тогава клиентката ми се чувства напълно свободна във взаимодействието си с мъжката енергия.

Промени се! Все едно имам свободата някъде да съм само аз, другаде преплетено, другаде само той. Фигурите се промениха. Вече не е хомогенно смесване, а на петна, пластове, динамично движещо се. Много ми харесва, дава голяма свобода на творене, на идеи, на реализация на всичко.

Благодаря, благодаря! Беше ми така тежко на сърцето, така свито, а сега…

А след това весело и жизнерадостно минаваме към бъбрене по току-що преживяното, осъзнатото и надраснатото.

Още интересни разкази от сесии с клиенти

 

Дарина Гаврилова консултант Енергийна психология и специалист Неврографика

„Живот За На Пред На Ли!?“

jivnali.net

Консултации