by Дарина Гаврилова | 01/01/2026 |
Честита 2026 година!
Събитие е, което е ваднъж в живота, както и да го погледнем – през личното, общественото на ниво звезди дори.
Всеки е в някакъв етап от живота си допълнително го носят потоците на семейната енергия, на общонстта към която принадлежи работно, учебно, приятелски, географски, икономически, политически, етнически, верски… Каквито и да са вълните и ветровете около вас, колкото и да е дистаннцията до бряг, дъно, ниво на водата, до звездите, до нечия ръка или устни, нека имате сетивността да ги забележите, достойнството да ги оцените, зачетете и смирението да ги приемете като част от себе си и живота си. Вярвам че това носи яснота, дълбочина и сила. Знам че понякога изглежда много страшно или невъзможно до абсурд. Чувамго и го виждам в работата си с клиентите ми или разговори с нищо неподозиращи хора, почти ежедневно в лични консултации или груповите практики, по улици и срещи. Все пак съм свидетел и участник в метаморфозата на много дръзнали да проверят себе си, дали пък този път чудото няма да стане. И ето на, каква радост да преживеят изненадата да се почувства различно емоционално и физически, да отворят поглед от нова гледна точка към същите факти в живота си, да възкликнат без да се съобразяват с някоя от милионите норми на които по подразбиране са длъжни: „Боже, ама наистина ли!?“. Каква неизмерима радост ме обзема при това! Всеки път, неизменно в душата ми се разиграва буйният танц на свидетел на силата на извечната светлина.
Пожелавам си, опиянението от този танц да е богат и наситен като шампанското в новогодишните ви чаши и всеки един от вас да го изпита лично, максимално скоро и с цялата заря от емоции, осъзнавания и променяща мощ, което той носи!
Пожелавам ви чашата на живота ви да е пълна, пивка, искряща и споделена с радостен звън от сродни на душата ви създания!
Нека има и тихи моменти, за да имате време да оцените това богатство и да му се насладите по поне още един начин!
Нека всичко това ви зареди със здраве за дълъг и пълноченен живот на принос, творчество и благодат!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 01/01/2025 |
Честита Нова 2025 Година!
Когато настъпва този момент, на край на една година и изгряване на нова, има една сладка комбинация на отдъхване и същевременно тръпка на оптимизъм.
Старата година е донесла всекиму неговото, а то никога не е еднозначно само лошо или само добро. Пък и енергийната психология все ни показва как зад всяко „лошо“ стои „добро намерение“, т.е. любовта.
От любов тръгва животът ни, дори и мимолетна. От любов тръгва загрижеността ни да предадем онова, което смятаме за правилно, полезно и жизнесъхраняващо за поколението и близките ни. От любов спестяваме истини. От любов поемаме повече и чужди отговорности. От любов губим себе си увлечени в прекомерности (като хранене, спорт, работа…).
От друга страна любовта не е достатъчна, за да ни възпре да критикуваме, сравняваме, изискваме, приемем различията или спестим твърденията си на другите .
Толкова много могат да са проявленията на любовта и с толкова тежки последици и за даващия, и за получаващия, когато не са се срещнали чрез взаимното желание за обмен в подходящата форма и степен, момент. И толкова голямо може да е облекчението в края на всяка година, сякаш тя пуска желязна бариера и греховете ни, осъзнати или само чувствани, остават зад нея.
Все пак всички лелеем любов. Продължаваме да я търсим, да я раздаваме, да я споделяме. Приспали сме къде съзнателно, къде не, болката от последствията. До следващата болка. И това е тръпката на „започвам на чисто“ и надеждата, онази сляпата, че грешките са минало, че сме различни и новото е различно и то само по добър начин. Ех, да беше така просто, така безобидно и така резултатно! Тогава нямаше да е останал и грам „надежда за край и ново начало“, каквито изпитваме точно сега по Нова година най-силно, защото всичко щеше да е идеално и нямаше да ни се налага да се надяваме.
Все пак има вариант да се доближим до такова състояние на вътрешен баланс, в което поне да не вредим тежко с любовта си. Състояние в което да сме толкова добре в себе си, че да сме просто любов, като състояние, което не изисква, не дава, само е. Тогава всички докоснали се до нас и състоянието което излъчваме остават свободни да са себе си, такива каквито са и да проявят своята форма любов, но последствията да са си само за тях. Ако и те са просто любов – добре. Отлично! Но ако има изопачение – не толкова добре. А отговорността остава лична на всеки „крив“. Тогава големите облекчения и надежди на прага на Нова Година са минало. Тогава няма нужда от въображаеми железни бариери, които да ни спасят и окрилят. Тогава всеки ден може да е празник.
Как да го постигнем ли?
Ами огледайте се, все пак сте на страницата ми за Енергийна психология!
А сега ви прегръщам и ви желая да сте максимално близо или дълго в състоянието на баланс наречено любов!
За много години!
Дарина Гаврилова, вашият консултант Енергийна психология и специалист Неврографика
https://jivnali.net
by Дарина Гаврилова | 04/04/2024 |
Да завидиш за смъртта
Да, звучи стряскащо, вероятно непонятно. Но! Само ако не си го преживял.
Потъвайки в ежедневието след смъртта на ярка личност след години и години отношения на всякакво ниво, от всякакъв тип и характер, потъваш и в скритото усещане на нещо. Но какво нещо?
Оказва се не едно, а купища неща. Все емоционално заредени. Някой по-значими с въздействието си, други по-леки, а някой стряскащо драматични.
За пореден път водач в откриването им е болката. Физическата болка. Ако не чуем и нея, значи сме много глухи и слепи за себе си… вече почти мъртви!? Но ако поне този влак хванем, има голяма вероятност да стигнем на спирка „Здраве“, минавайки през спирка „Разбиране“, после през спирка „Приемане“, разбира се спирки „Лекота“ и „Радост“ защото през тях се стига до отклонението по линия „Живот“, която отвежда към „Здраве“.
Какво научих
Че е възможно да завидиш на чуждата смърт. И че е възможно това да те поведе право към сравнително бърз начин за умиране.
Защо ли?
Защото несъзнателно си завидял и също толкова несъзнателно си поискал същото.
Та как може, това е смърт? Една от най-плашещите теми в живота!?
Прозаичният повод е, за да „свърши този скапан живот“, което много хора в потока от оплакване на положението си изричат с лека ръка, несъзнавайки силата за сбъдване и самозаклинание, което си причиняват, а може би… напротив!?
Или тежко болните, самотните, нещастните и отчаяните, които изричат: „Да умра, че по-бързо да се отърва от тези мъки“.
Има и един такъв вариант – да бъде събудено съжаление и внимание за привличане на съпричастност, компания, разговор, грижа, желание да получат уважение и признание, зачитане и самозадоволяване на нуждата от повишаване на усещането за лична значимост – „Да умра, че да ви отърва от себе си“! И всички се втурват да спасяват.
И още подобни по-обичайни ситуации за флиртуване с темата смърт.
Но ето че се натъкнах и на неподозиран вариант – да има стремеж към смърт, заради завист, как някой е починал! А начинът е погледнат през призмата на личното изкривяване, разбира се! Когато виждайки лустрото, изпускаме подтекста, контекста, а в случая той е смърт.
Как конкретно изглежда ситуацията станала повод за превратното и саморазрушително желание
Ето как.
Човекът с ярко присъствие и проявление е на смъртния си одър. Прииждат почитатели, приятели, боязливо, но с видимо проявено уважение, висока оценка, стремеж за още малко докосване до душата и духа на умиращия. Наоколо пърхат роднини и медицински персонал, обгрижващи ежеминутно, денонощно, с месеци, умиращия. По всякакъв начин, саможертвено. Всички дават всичко от себе си с цената на много лични сили, време, здраве, средства, душевни сили, лишаване на собствените семейства от себе си и тази енергия… Е ето на, пожелаването става факт, някъде там в невидимите дълбини на несъзнаваното. Но то дава зелена светлина и влакът тръгва… Задвижва колелата все по-бързо, все по-силно и мощно… Сякаш няма спиране… Тялото започва да дава сигнали, умът отказва да забележи, душата продължава тайно да страда и зарежда с енергия влака, но същевременно да предусеща че движението се е отклонило по грешната линия… Свирката свири все по-оглушително.
Добре, че умът най-накрая, макар и сънливо, започва да допуска идеята, че вероятно е добре да забележи всичко това. Дори да предприеме действия. Започва да търси спирачката и да натиска. Търси да овладее набраната инерцията и в движение да смени посоката. Търси и приема помощ. А междувременно се е добавил още стрес от самия процес на овладяване. Но надеждата умира последна, нали така!? Особено когато желанието за живот на съзнавано, а и на несъзнавано ниво, се синхронизират.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 26/03/2024 |
Отново от нулата
Животът ни поднася изненади, дори когато си мислим че тече спокойно, еднотипно, ритмично, почти като почивка! Той е хитър, все иска да ни научи на нещо и хоп, ето ти новост, ето ти предизвикателство, ето ти нещо, което да те извади от покоя, че да не заспиш!
Дали сме го искали?
Дали сме го очаквали?
Дали ни харесва?
Уви не всякога! Иначе каква изненада ще е, какво предизвикателство ще е… а харесването, пък, е съвсем друга работа. Но точно оттам ще тръгна!
Много хубаво е да мечтаем за промяна. Едно романтично, идеално, красиво, пък от успешно по-успешно… Нали така изглежда в книгите, във филмите, в чуждите животи. Сега всички се надпреварват да покажат как се успява в стремежа си да успеят. Да, ама някой наистина успяват, а други не. И тези, другите, страдат, чудят се, не разбират. Решават, че не стават, че са каръци, че нещо им има или че са обречени някак, че някой друг е причината за неуспеха им и какво ли още не. А причината може да е много, много различна и дори да им я покажат да не могат да я разберат. Все пак, като моя публика, търсеща в света на причинно-следствените връзки в по-дълбокото, вярвам, че онова, което сега ще споделя с вас, е не просто интересно, но и разбираемо, а и можете да използвате за отправна точка на разглеждане на собствените си търсения и открития.
Какво научих
„Отново от нулата“ е фразата, която блесна в ума ми насред една великолепна изложба.
Явно в отговор на моите силни вълнения от тръгване в нова територия на професионална изява и развитие. Толкова силни, макар и някак приятни, че са явно неадекватни на ситуацията. Естествено за мен, се включва изследване, за да постигна нужния ми баланс. За да съм ефективна в делата си. Това изследване е в полуавтоматичен режим, фоново.
Съзерцавайки и радвайки се на изложбата, душицата ми се отпусна, мина в друг режим и тялото ми. Животът се върна в обръщение и точно заради това, ярката смяна на преживяване и обстановка, отговорът изведнъж се прояви! Хем точна формулировка на проблема ми, хем и развръзка за решаването му. Какво по-хубаво!?
Какво се оказа
„Отново от нулата“ бе ключът към онзи момент в миналото на предците ми, когато са бягали от земя на робство към земя на свобода, после обратно. После на едно село, следващо, следващо… докато се установят и пуснат отново корени. Започвали са все от нулата с надеждата, че душата им ще е свободна. Че няма кой да я тъпче и издевателства над свободната ѝ изява на родна земя. Че имот се оставя, но душата е една и жадна да сътворява. Не да се бие и руши. Жадна да сее и жъне, да бере плод, да отглежда челяд, да вае красота, да люби…
Но мъката да оставиш изграденото, родното, любимото и тръгнеш с една каруца деца, няколко фиданки и някаква жива стока и храна за неизвестно колко дълъг път, в неизвестни земи, при неизвестни хора… Страшно е, нали? И се помни тази мъка, страх, умора, тревоги в едно с надеждата, упованието в Бога, тръпката за живот. Всичко това се сплита в общо и многостранно преживяване и се запечатва в кръвта на рода, такава е силата му! Остава там и скрито диктува живота и на следващи от поколението.
Докато не бъде разпознато, извадено на яве и почетено с благодарност.
Благодаря ви! Моите кахъри са бледа сянка на вашите, но силата, която сега идва, също ми е от вас.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 18/03/2024 |
Защо искате, каквото искате
Случвало ли се е да си мислите, че искате нещо? Ей така, без да си давате сметка защо го искате. Даже си вярвате, че го искате! Но когато ви попитат, за какво ви е това, какво ще го правите, изведнъж да разберете, че не знаете. Може да излязат обичайни отговори, някак автоматични, като заучени, но във вас да я няма убедеността, сигурността, знаенето, че е така, че е вярно. Сякаш там някъде се губи смисълът на желанието, енергията му.
В една такава ситуация, заради което пиша днес, разнищването и търсенето на коренната причина премина през лабиринта от твърдения, емоции, заучени фрази и реакции, докато не стигна до съкровения отговор, избликнал с порой от горчиви сълзи. Сълзи на болка от емоции и откриване на дълбоко забитото трънче. Сълзи на осъзнаване и облекчение.
Желание за обич и забелязване.
Какво научих
Когато майка от рода загуби едно от децата си и в мъката си се отдаде изцяло на паметта за починалото, престане да обръща внимание на живото си дете, то в съзнанието на живото може да се прояви модел „Да съм умряло, за да ми обръщат внимание. Да ме няма, за да ме обичат“.
Това съчетано с нежеланието на друга майка от рода да зачене и роди, но заела инатливата позиция, че ще го направи. Същевременно страхуваща се от аборт, но и от това да спре да се развива като професионалист, заради още едно дете.
В резултат, детето в утробата ѝ прихваща всички тези страхове и колебания. (Хваща ги заедно с множество друга информация, която се предава по рода, през поколенията опитности, разбира се! Това по принцип важи за всички хора, не само в този конкретен случай, нали знаете вече?) Тогава още с раждането, бебето е по-тихо от тревата, като мъртво, за да не създава проблеми. Не смее да шукне, за да не ощети майката, държи се като умряло, за да бъде оценено добре, да бъде поне положително погледнато. Евентуално обичано. Тогава майката си мисли и коментира: „Бебето е тихо и не ми пречи, спи си, мълчи си, кротко е, лесно се гледа и мога да си върша работата.“ А човекът, който пораства от бебе с такива програми, живее полу-живот полу-смърт. Бори се, опитва се, иска, но животът не върви, защото го няма истински живителният заряд съчетан с усещане за лична значимост и стойност.
Добре че вече има методи, които да помагат достигането на скритите спънки и освобождаването им от подсъзнанието, колкото и далече в миналото да са се породили, при когото и назад в поколенията да се е случило! Така желанията придобиват плътност, стойност и реализация, защото са заредени с любов, от онази, животворната.
Желая ви точно такава сила във вашите „искам“!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 13/03/2024 |
Предизвикателство
Приех предизвикателство… Не! Не обичам предизвикателствата. Освен, че ми е банално да се сипят предизвикателства отвсякъде. Така че, не го приех.
Но нещо се вмъкна в мен и ме загриза. Може би аз реагирам банално!? И следващото изречение достигнало до мен от гласа на водещата ми разби мислите и преподреди по неочакван за мен начин. А-ха, ето това да! Ето това си е истинско предизвикателство.
И толкова.
Едно проумяване. Зверски ценно проумяване.
Но животът си няма друга работа и явно реши да се позабавлява с мен: „Я чакай да те видя…“ – и се подсмихва любопитен.
И да, видя ме и пак се ухили. А аз желязна! Цели три пъти! В един ден! Лелее, какво ли ще стане за цял месец!?
Какво научих
Освен баналното, че за всеки предизвикателството е нещо много различно и че от всеки зависи прочита на коя да е ситуация, че всеки един момент може да проумеем нещо ценно, за което обаче или сме готови вече, или е дошъл правилният момент/ човек/ думи… сещате се, предизвикателството за мен се оказа да последвам нещо, което вече знам и мога, искам, търся, казвано ми е, но… Ами няма но! Има съвпадане на всичко това в един вълшебен ключов център на време и пространство. Познаваме го по усещането за разпознаване, мир, ред, сила, автентичност, завършеност, които се изливат от него в живота ни. Познаваме го по увереното си поведение в „предизвикателния“ момент, после в следващия, в които проявяваме новото. Някак съвсем естествено, сякаш все така е било.
И е хубаво. Много хубаво.
Имате ли си такова предизвикателство, подреждащо без усилие живота ви по нов начин?
Все още ли името му е „предизвикателство“? Защото за мен май не е. Май е поредното узряване.
В какво тогава се състои предизвикателството? За мен явно бе да преодолея неприязънта си към баналното и да чуя. И това ми се изплати хилядократно още в следващия миг. За пореден път разбирам, че каквото си направим сами, друг не може да стори за нас. Както за лошото, така и за доброто… Пак баналности, нали? В крайна сметка, животът ни е низ от баналности, но си ги търсим, обичаме, даже им се възхищаваме и затова ги мечтаем (всеки неговите си).
Моята бе…
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 07/03/2024 |
Застиване
Все идва един момент в живота, когато изпадаш в задънена улица. Ни да се предадеш, ни да се бориш. Не знаеш какво още да направиш, кого да потърсиш, какво има да става… Пълна мъгла и неведение. Умора. Униние. Правеното не дава особени резултати, макар да има подобрение. Неправенето дава почивка и носи полза, но не и решение. Четенето сякаш носи разбиране или надежда, но и това не е достатъчно. Някой специалист помага, но…
Стигаш границите си във всички посоки и все едно нищо. Застинал си.
Тръгвайки от едно такова положение, ето на какво се натъкнах.
На предизвикателството да затвориш очи и да си представиш, че напълно се предаваш, отказваш от борбата и застанал на ръба скачаш в дълбокото на водопада.
Онова, което последва бе неколкократно раздвояване на съзнанието.
Едната част стои на ръба и не смее, застинала в нерешителност, другата скача.
Скочилата се съзнава в безкрайно падане. Пак застинала в нищото.
Онази която цопва в дълбокото също се дели на две. Едната изскача на повърхността ухилена, като в реклама за козметика. Другата безкрайно потъва, застинала в това.
Застиналата осъзнава, че има два варианта – да се предаде и стигне дъното, евентуално оттласне или да се бори да изплува още преди това. Да, и в двата отива нагоре и живее. Но се случи отново пак да се носи без енергия, в застиналост, ни жива, ни умряла, някъде надолу и надолу.
И тогава изскача едно по-дълбоко ниво на осъзнаване на проблем за съществуване на границата живот-смърт. Шокът на една душа, която се бори за своя Бог, но е убита от Бог в същия момент. Изненадата ѝ и неспособността да осъзнае ставащото са толкова големи, че е застинала в момента на смъртта си и тази памет се е съхранила и възпроизвежда, на ниво душа, а оттам и на ниво биология търсейки да бъде разпозната и освободена от това безизходно състояние.
Заради клюката, ще разкажа обстоятелствата на тази душа!
Има племе с вожд, който е и божество/ носител на божественото, който „коли и беси“, а останалите се подчиняват и служат. Има друго племе, което дава лице на вярата си и божественото чрез тотеми. Мирни, благи, задружни, равнопоставени по права и спазващи уважение според йерархията на биологията – стари-млади. Душата е на един от първото племе – човечец, който за да съществува е част от тази структура на подчинение на вожда-богоравен. А вождът не приема другото племе с неговите вярвания и го напада. В битката, човечецът се бори за своя вожд-Бог, но три от тотемите на мирното племе, последователно падат върху него и изненадващо го убиват. Убит от Бог в боя за Бог… Застиването на душата в недоумение от очертания конфликт на ума е факт и е запечатан в своята неразрешимост. Това става програма на душата, която си върви като част от нея в различните превъплъщения. Търси да бъде проявена, разрешена и освободена.
Какво научих
Не е новост за мен, че има проявяване на феномена превъплъщение на душа в различни животи. Не е новост и това, че се съхраняват необработени програми, станали такива, заради липсата на ресурси някъде, някога, да бъдат преработени от личността проявяваща душата.
Но постановката „убит от Бог в борбата за Бог“ e твърде любопитна. Тя демонстрира, че когато вярата се отнася към личност, присвоила си божественото, това носи борба за надмощие, за власт, контрол, налагане на лични правила. Потвърждава правилото, че когато отнемаш чужда роля, нарушаваш естествения ред и потока на живота. Дори, ако си само служител на властимащия, ти реализираш неговата програма и споделяш и неговата отговорност, съответно наказанието. Целта е да бъде поправена грешката и всеки да си гледа неговата работа. В случая вожда да не се прави на Бог. Да приеме човешката си позиция и естествения ред на водачество. Или онова, което наблюдаваме в другото племе, като илюстрация на по-добра форма на естествения йерархичен ред. Първо е Божестеното, после биологичното, а в него старейшината, после членовете на племето по реда им на раждане.
Какво последва
Героят на разказа – душата, се разплака, разбра откъде е дошло объркването, потърси опрощение от Божественото и се сдоби с онзи мир, който донесе мир и на човека носител на проблема със състоянието на застиване.
Какво вие ще си вземете от разказаното, ще преподредите в собствената си душа и ум, зависи само от вас. Моето свърших, веднъж като намерих развръзката и втори път, като споделих с вас този опит. Ползвайте го със здраве и споделете нататък!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 26/02/2024 |
Как е възможно
За пореден път забелязвам наличието на този феномен, ама защо никога не се сещам по-навреме!? Толкова мъка бих си спестила…
Минава се време и отново налитам на същия феномен и отново същата неочаквана развръзка съпроводена от болката на осъзнаването. А уж вече съм духала кашата, извадила съм си поуката!?
Ако имам някаква утеха, доколкото изобщо това може да е утеха, е, че и при другите е така. Явно сме склонни да повтаряме едни и същи „грешки“, докато все пак не помъдреем. А какво е мъдростта ли? Ами май е приемане на живота такъв, какъвто е, в много голяма степен. Тогава няма критика, няма учудване, но има едно кротко весело забелязване и съгласяване, че нещо е факт такова, каквото е, без оценка. Има и свободния избор да участвам ли или не в нещо, как да участвам… такива работи.
Не сте разбрали за какво говоря ли!? Точно за това – неразбирането. Онова неразбиране, което бурно сме изразили. Като „Ама как така!?“, „Как е възможно!?“. И без да се усетим пускаме една програма в системата на отдел „Вселена“ и оттам относително бързо ни отговарят. Възклицанието обикновено възниква в ситуация, в която сякаш нещо се подразбира как трябва да е, но то не е. Сякаш всички трябва да знаят онова, което ние знаем; всички трябва да имат нашия опит; всички трябва да тълкуват ситуацията по начина по който ние го тълкуваме. И ние сме безспорно правдивите…
О, Боже, пак ли съм се поставила в твоята роля!? Аз съм най-наясно, а всички останали са грешни!?
Но може да има и дълбоко скрит стремеж към още и още добиване на опитност чрез земно проявление на душите ни, тип „любопитната котка“.
И от отдел „Вселена“ ни спретват един хубав сценарий, завъртат ни главите и хоп, оказва се че живеем онова, спрямо което сме възкликнали. Ей така, да видим какво е от другата страна и за да си получим отговора от първа ръка. За да няма повече подобни въпроси от позицията на лично цункани от Господ или за да си вземем желания урок. За да можем да получим отговор и на незададените въпроси с всичката възможна изчерпателност за преживяването, трупана милиони човешки години живот и не само. И в най-силната болка и недоумение тип „защо на мен“, „какво стана“, „къде сбърках“, не изплува отговорът – защото в идентична ситуация на моята сега, някога възкликнах: „Как е възможно, как така!?“.
Какво научих
Че още не съм научила този механизъм дотолкова, че да се нарека помъдряла. Но май единствената полза от това е, че още леко младея, май! Същевременно си давам сметка, че ако скоро не помъдрея достатъчно, темата с отиващата си младост ще ми е най-малката грижа.
Какво може да се направи, за да не влизаме отново в този автокапан
Вероятно, първо да почерпим от чуждия опит.
Другото е, да осъзнаем Господ цункал ли ни е лично или само сме го сънували.
А може би, като изпаднем в удивление да се сетим, че и на нас може да ни се случи и бързичко да се смирим. При първа възможност да поговорим със себе си или онзи/онова, заради когото/ което сме се удивили. Хубаво би било и да се опитаме да го разберем, както и обстоятелствата на случилото се, предисторията… колкото може повече. Някъде там, в диалога да усетим душата си и тази на другия/ другото (да и то си има душа! – енергия, ако ви харесва повече) и колко сме едно. Че „това можеше да съм аз“, но не за да страдаме, а за да благодарим.
И да приемем, че нещата са такива, каквито са и това не е грешка, само опитност. Че тази опитност е право на другия и оспорвайки я, автоматично задействаме да стане и наша, защото явно сме проявили прекалено любопитство да разберем или прекалено високомерие да сме нещо и някой, което не сме – Вездесъщия Бог.
Е, нещо да има да споделите от ваш опит? Вярвам, че ще е не просто интересно, но и полезно.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 22/02/2024 |
Вината и Бог
На пръв поглед изглежда странно, ако директно заявя, че има пряка връзка между двете в живота ни. Да, философски съждения винаги и навсякъде могат да се направят, но идеята е, дали забелязваме в собственото си проявление механизма на зависимост между двете?
Дали когато чувстваме вина, заради нещо казано или сторено от нас? Дали когато чувстваме вина, заради нещо ненаправено (неказано и несторено)? Дали когато чувстваме вина заради някой друг и неговото поведение? При това вина по отношение на приятели или роднини, които не са нашите непълнолетни деца!!! Може да е и вина заради организация към която се числим – семейството, населеното място, държавата, фирмата, етноса, религиозната общност, общност по интереси и много други, които не ние сме създали!!!
Защо така настойчиво подчертавам обстоятелствата, които ви давам? Ето тук е ключът към важния отговор, който свлича непоносимия товар от чувство за вина от душата.
Какво научих?
Ако чувстваш вина по отношение на родител, партньор, приятел, общност, нещо или някой, несъздадено от теб, включително себе си, то ти се поставяш в позицията на по-старши, на родител, на създател, в крайна сметка на създателят на всичкото, на когото присвояваме името Бог. Т.е. „аз създадох това и отговорността е моя“.
Например – чувствам се виновна, че съседката си изхвърля боклуците през прозореца. Явно се поставям в ролята на неин родител/ възпитател/ учител/ еко полиция…, който не е успял да я научи/ превъзпита. А всъщност не съм!
Или – чувствам се виновна, че не спасих живота на майка си и тя почина след продължително боледуване. Явно се поставям в позицията на родител или Бог, от когото зависи съществуванетоq добруването и смъртта на човека. А всъщност не съм!
Или – чувствам се виновна, че не казах НЕ на вкусната торта, след всичко друго изядено. Ако се поразровим в причината за тази невъзможност да поставяме границите желано-възможно, току-виж излязло, че се е наложило някога да избираме между мама и татко при развода им, караницата им или неуместния въпрос на някоя лелка: „Ти кого обичаш повече, мама или татко?“. Явното тук е, че за да има избор, се налага заставане в ролята на родител, на съдник, на Бог. На някой по-голям от мама и татко, който да поеме отговорността за проявлението им и отсъди. Но детето не е по-голямо от тях, не ги е създало, не ги е възпитало то. Тогава тази невъзможност да се разкъса на две, защото природно му е заложено да е тяхно производно при това по равно, го изпълва с вина. Невъзможността за избор и отграничаване се запечатват, като програма. А тя си работи докато не я открием и освободим напрежението в нея.
И много други ситуации ми хрумват, дори сама споря със себе си и още проверявам тази находка за връзката вина-Бог, но спирам дотук с примерите.
Какво правим оттук нататък?
Например да експериментирате и разберете дали тази връзка вина-Бог е валидна и при вас, и дава същия резултат на облекчение, който аз констатирах? Току виж свалите дългогодишно бреме от плещите си и животът ви стане някак по-лек и приятен!
Как да подходите?
- Направете си списък със ситуациите в които изпитвате вина.
- Започнете с една ситуация от списъка и вижте дали вие сте създател на човека/действието? Поровете по-назад във времето ако трябва. Запишете си до каква находка стигнахте.
- Направете го с всички ситуации от списъка.
- Е, какъв е отговорът в повечето случаи? Вие ли сте причината или някой по-голям, Бог?
- Споделете ми и да обменим опит!
Може да ми пишете в коментар, точно тук, където четете публикацията.
А сега прегърнете себе си и нека Животът продължи!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 13/02/2024 |
В търсене на смисъла
Дали вече е намерен или още го търсим? Дали става от само себе си или трябва да се направи нещо специално, за да го разберем? Ако става от само себе си, ще го разбера ли, като се случи? Ако трябва да направя нещо специално, то какво трябва да е и кога? Защо някои сякаш се раждат с усещането за смисъл, а други дори с търсене, целенасочена работа по въпроса все не успяват да го формулират или разберат в какво за тях е той, големият смисъл!?
Ето какво научих
Понякога без да се усетим, смисъл на живота ни става това да оздравеем. Веднъж оздравели и почувствали доброто в това, става така, че пак се разболяваме. Пак оздравяваме и пак ни е добре. Но после пак се разболяваме при това по-тежко. Защо, защо защо? Защото това ни е дало смисъл. Живея, за да си докажа, че мога да се преборя, значи съм голямата работа и с това се чувствам значима, успяла, удовлетворена. Хубаво е нали!? Ама не съвсем, когато това е станало скритият смисъл на живота ни и всъщност пречи да го живеем пълноценно.
Понякога учим едно, после второ, после трето и като се обърнем назад в живота си излиза, че не спираме да учим в университети, курсове, професии. Не че използваме наученото, макар сами да сме го поискали, харесали, то да ни е накарало да се чувстваме прекрасно докато учим, взимаме изпити и дипломи, храним ум и душа, запознаваме се с нови области от живота и откриваме цял нов свят от опитност. Да, харчим доста ресурси, времето е кът, енергията също, липсваме на близките си. Но, това сякаш е по-силно от нас. Явно ученето е станало фокус и смисъл на живота ни. Но и капан, спиращ живота.
Понякога животът ни минава в търсенето на смисъла му. Търсим го в човек, среда, дейност, място, учение, практики за самоусъвършенстване и къде, и как ли още не. Междувременно попадаме в такива невероятни приключения, опознаваме живота от всички страни, сблъскваме се с чудеса, макар не всички да са от приятните… Но продължаваме и продължаваме и все нещо не е „тамън“. А какво се оказва? Че смисъл на живота ни е станало търсенето на смисъл.
Какво ли да направим?
Ето какво предлагам – кратка ретроспекция, кои са нещата, които най-много мислим, най-много вършим, най-много чувстваме в собствените си 24 часа през всички години, които помним досега, където сме. Какво се откроява? Дали това не е скритият ни смисъл да сме живи?
И о, изненада! Смисъл може да се окаже всичко!
Да спасявам.
Да ме обслужват.
Да остана център на внимание.
Да мога все да се забавлявам.
Да се отърва от отговорности.
Да докажа, че съм добра и заслужавам обич.
Да превъзпитам мама.
Да накажа света за злините му.
Да…
Да не скучая в този живот! Затова по-добре с проблеми, предизвикателства, съпротиви, всичко друго само не и скука! Убийствена е.
Е, открихте ли своя смисъл вече? Ама честно.
Смятате ли да си го обслужвате и занапред?
А от вас ли идва или е унаследен по подразбиране този смисъл?
Споделете с мен и нека помогнем на Живота да продължи!
„Живот За На Пред На Ли!?“
