by Дарина Гаврилова | 26/08/2016 |
„Операция“
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Пета част
„Операция“
Появил ми се е възел в жлезата и се чувствам супер гадно. Плаках.
Вече не знам дали да продължаваме да работим.
Но тогава правих ТЕС през нощта и съм заспала. Явно това е моя път и трябва да мина през него!
Убедена съм на 100% , че явно това е моят път и трябва да мина по него!
Какво ли не правя и ето, сега имам и този възел.
Майка говореше така! Точно когато беше болна. Според нея всеки човек има някакъв път, някакви несгоди и просто трябва да мине през него.
Виждам я вкъщи, в кухнята, седнала е. Тя е на този принцип, че Господ ни е отредил някаква съдба и трябва да се премине през нея! Но ме успокоява и ми казва да не обръщам толкова внимание на напрежението, на хора, които ме ядосват, че трябва да бъда малко по-различен човек.
Потупваме за този спомен заедно с Б. за да ѝ помогнем да се справи с всички деструктивни убеждения и негативни емоции, вплетени в него и даващи отражение на нейната действителност.
Майка ѝ се чувства примирена със съдбата си на болна, но разбира, че е могла да разпределя отговорностите между всички и да има повече време за себе си, за да не се стигне до болест. Защото тогава няма да има нужда да се примирява с нищо, защото ще е здрава.
Това ни отвежда към баба ѝ, майката на майка ѝ, която не е съумяла да научи дъщеря си на внимание към себе си, но пък я е натоварила с много отговорности, като за възрастен още докато е била дете.
С помощта на Техниката за емоционална свобода двете с Б. успяваме да освободим и подредим убежденията и емоциите на баба ѝ, с което целият наниз от последващи събития с майка ѝ и нея самата се изменя в полза оздравяването на Б.
Б. разбира, че ако майка ѝ е била здрава, когато тя самата е била на 10 г., е нямало да се налага, бързо да поеме отговорността като възрастен човек – да се грижи за болната си майка и семейството вместо нея. Нямало е да изгуби усещането си за свободата да се радва на детството си, като всяко едно дете. Нямало е да бъде тъжна за мама и да я боли душата. Тогава мама ще е мама, а детето Б. ще е дете.
За Б. се оказва сериозно предизвикателство да приеме факта, че има право да е дете с щастливо „безотговорно” детство и дори не желае да има контакт с онова дете, което е била преди разболяването на мама, но преодолява това предизвикателство, защото имаме техниките, които ни помагат това да стане. Така, след няколко потупвания, Б. се отваря към детето в себе си и отново се свързва с него, което донася една доволна и леко закачлива усмивка в нея.
Доволна и аз от това нейно постижение, отиваме към следващото препятствие за преодоляване – отношенията с татко. Тук отказът ѝ е категоричен :
Не искам с него да работя, просто не искам! Не че не искам да е част от мен, обичам го, имам му доверие, просто не искам да е такъв дразнител. Иска той да контролира нещата… Няма как да му се получи! Това ме дразни. Иска да е осведомен за всяко нещо всеки един момент – какво се случва и как се случва. Казвала съм му много пъти тези неща.
Хайде сега да го направим, докато се тупкаш! – подканям я.
Мога… Ама аз съм му ги казвала! Даже и по-грубо и всякак… Всичко е въпрос на миг, когато раздразнението ми е на 7, а после ми минава.
Все пак Б. си представя точно онзи миг, когато раздразнението ѝ е на 7 и се тупка. Представя си как той пак звъни и пак иска да знае всичко в подробности.
Той си няма негов живот и се е увесил на врата на мен и на брат ми. Като камък на шията, като възел в гърлото.
Просто е голям дразнител и за мен, и за майка ми, и за брат ми. Ако бях на мястото на майка щях да се разведа! Просто седи с него само защото ѝ помага и… и няма как… И съм ѝ го казвала! И на него съм му го казвала!
Прекалява! Снощи: „ Защо не си вдигаш телефона?”– това е досадно, денонощно е! Ако беше мой мъж щях да се разведа, защото е денонощно, но ми е баща и няма как, търпя го. Той не разбира от дума! За това избягах от него в София. Няма начин да се отърва от него, освен да не ми пука, но не знам как! А го обичам.
Тогава с Б. обръщаме внимание на баща ѝ за да разберем, защо постъпва така.
Б. вижда как баща ѝ има свой проблем. Обръщаме внимание и на него и го освобождаваме, при което Б. вече вижда, как баща ѝ с готовност поема ролята си на съпруг и родител, като зрял и отговорен човек. Иска прошка от близките си за поведението му и в семейството се възцаряват нови отношения на мир и разбирателство. Б. е доволна и удовлетворена, че е поискал извинение, защото никога не го е правил, а е имала нужда точно от това. Благодари му и се чувства свободна да живее, да диша, да е отговорна само за себе си.
Ох, олекна ми! Когато съм много афектирана не знам как да се освободя от негативната енергия.
Сега идва ред и на нещо друго – оказва се, че когато лекарят е преглеждал снимките на щитовидната жлеза на Б. ѝ е казал, че има псевдо възли, а тя е търсила и чела след това, че е „само въпрос на време, тези псевдо възли да станат възли”, не че лекарят го е казал.
Както го прочетох, така и стана! Не съм го изпълнила аз!
А кой? Чие е това тяло?
Ми мое… сигурно аз съм го изпълнила… Каквото прочета и това се случва!?
– осъзнава Б. докато се потупваме.
А ако сега прочетеш, че може с ТЕС да оздравееш, какво ще стане?
Ами аз му вярвах на ТЕС, че може да изчезнат възлите и мога да се оправя, но сега нещо… разколебана съм. Разочарована съм. За някой неща си ми действа, ама баш за жлезата – не! Каквато съм била напрегната и съм ТЕСала, каквото съм чувствала зле и после съм си го ТЕСала и се успокоявам и знам, че добре ми е действало.
Не знам какво пречи!?
Все така потупваме по ТЕС-точките и Б. сама стига до отговора:
– Главата ми. Мозъка. Акъла. Разумът ми пречи.
Този мой разум!
Продължаваме да тупкаме по ТЕС-точките и уравновесяваме взаимодействието между ум, душа и тяло, за да може разумът да си почине малко, а душата и тялото да си свършат работата в посока хармония и оздравяване.
Тупкаме за отношението към самата жлеза и от: „А, да се оправя там по-бързо” стигаме до „Миличката ми тя!”.
Междувременно убеждението „Това е моят път и трябва да мина през него!” от 100 е паднало на 40%.
Тоя ТЕС, като го правя и някак си се успокоявам много, някак си ми се получават нещата!?
Чувствам се 50% по-добре от когато започнахме в началото (от първата сесия до сега). По принцип не съм зле, но сега съм по-добре, по-спокойна се чувствам. Преди, дето се казва, като излезеш на улицата и… все нещо ще те подразни. Може би съм била малко по-напрегната, а сега почти нищо. Много малко неща ме напрягат.
Б. Затваря очи и поглежда в съзнанието си:
Виждам два пътя, приличат си. Единият е в една посока, другият в друга посока. Тръгвам по десния път: „Операция”.
Не знам кога съм го решила това нещо, но явно съм го направила.
Тупкаме, за да освободим тази несъзнателно програмирана насока, за да може Б. вече осъзнато да подходи към вземането на решение, за начина ѝ за балансиране на здравето и добрата функция на щитовидната ѝ жлеза, за да може да постигне целта си – второ детенце.
За два дни от три места чух това решение „Операция”. И гинеколога ми каза, че: „не би рискувал с тази болест да износим още едно дете”. Една моя позната, с абсолютно същия проблем, се оперира веднага. Вече е в 9-и месец и я чакаме да роди.
Аз не мога да си клъцна жлезата току-така. Търсила съм начин да се справя. Започнах първо с безглутеново хранене, с палео диети, с хомеопатия, до ТЕС стигнах. Опитвам се по всякакъв начин, каквото мога да правя. Стана една година. Не знам дали не ми омръзна? Обаче, ако се оперирам пак ще съм на лекарства цял живот и проследяване на състоянието, пак на диети и какво ли не.
Всъщност само отлагам, но не решавам проблема. Тъй или иначе вече съм го решила „Операция”…
Подканям Б. да си представи, как вече е опериране и тя казва:
Гадно е, отрязаха част от мен, част от мен вече я няма. Може би не направих достатъчно, трябваше да направя още малко, макар да ми е много трудно. Но ако и за това се постарая, може би няма да ми е толкова трудно.
Трябва още да се постарая!
ТЕСаме и след малко Б. заявява:
Писна ми от лекарите! Имам още време. Имам още сила – духовна сила.
Б. осъзнава и още нещо:
Не знаех, че съм поела такава отговорност върху себе си с болестта на майка ми. Явно много ме е ударило в съзнанието и идеята да не допусна да стана инвалид, като майка ми…
Отново поглеждаме какво има в съзнанието на Б. Този път тя се вижда в бъдещето си, на разходка по непознати места, с каски по скалите… Чувства се добре, не ходи на лекари, защото не изпитва необходимост от това. Тя е тази, която преценява дали да ходи. Решила е, че е правилно да не се оперира, чувства че е здрава, хормоните ѝ са в норма, щастлива е.
Тук и сега, Б. е склонна да допусне това, което се промени на духовен план вследствие на общата ни работа, да се прояви реално в живота ѝ.
Как се чувстваш сега?
Добре!
Благодаря ти! Не беше лесно. Много се чудех дали да дойда и дадох много от себе си, за да се справя.
И аз ти благодаря за доверието, Б.!
P.S. Четири месеца след последната ни среща се чуваме с Б. по телефона. Пътува по света със семейството си, сменила е работата си и се чувства чудесно. Няма нужда от операции.
А днес, точно един ден преди да публикувам тази последна част от ТЕС-историята на Б., получих и това щастливо писмо:
Дари, скоро не съм ти писала. Искам да ти се похваля, че след смяната на работа разбрах, че съм бременна и на 17.07 родих прекрасно момиченце 5 дни преди термин. Благодаря ти на теб и на ТЕС! Сега като нещо ме тревожи или съм изнервена, си правя ТЕС – и на мен, и на децата.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 15/03/2016 |
Да имаме дете!
Б. млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание е: „“Да имаме дете“, второ детенце, но и проблеми с щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Част първа
Когато решихме да имаме дете.
Леля, дъщеря ѝ, баба, майка и аз от 1 година – всички по женска линия имаме заболяване на щитовидната жлеза. Аз съм на поддържаща доза таблетки от тази 1 година. А мъжете в рода са с диабет – пак автоимунно заболяване.
Чувствам се леко напрегната по принцип. Майка ми, когато съм била на 10 г. се разболява от шарка и прави енцефалит на мозъка и съответно цялата ѝ лява половина е парализирана и е инвалид. Тя е супер като дух, с психиката всичко ѝ е ОК, много ми помага за детето. Като дете изцяло съм била винаги до майка ми. Трудно е да се каже, че съм имала някакво детство, като дете което да е било свободно без предразсъдъци и такива неща, без ангажименти. Едно време с майка ми, по времето на комунизма имаше предразсъдъци към хората инвалиди, мен това винаги много ме притесняваше, спрямо децата, спрямо учителите. Но майка ми е страхотен човек! Това да си на 33 г. и да ти се случи такова нещо, да го преживееш (имам и брат, който е по-малък от мен)…
Чета книгата на Иван Петърнишки, много добре е написана, много рабираемо, и се опитвам сама да правя ТЕС.
Целта ми е да имам дете.
Още миналата година, когато решихме да имаме дете аз бях убедена, че нещата няма да се случат. Не знам защо. Още го има това – че нещата няма да се случат. За първото дете бях убедена, че ще се случи и то се случи! И то от първия път, дето се казва, и то супер лесно. Може би фактът, че синът ми е роден преждевременно (аз много го преживях тогава), роди се малък 2 кг беше, после ходихме на операция в чужбина…
Започваме с дълбокото убеждение, че „нещата няма да се получат”. Реакцията в тялото веднага се появява в щитовидната жлеза, като бучка, която задушава в гърлото. Страх от загубата на човек – починал братовчед, преди 2 години.
Беше голяма травма за всички, за цялото ми семейство.
С помощта на ТЕС, болката отпада, Б. се чувства добре, всичко е наред, спокойна е и страхът, че „нещата няма да се получат” вече не съществува. Казва:
Може би ще се случат! Даже се виждам с две деца и количка, щастлива. Няма базедова болест.
От това усещането за бучката в гърлото е намаляла чувствително.
Не очаквах, че имам болка от смъртта на този човек! Но аз не исках да ходя при леля си, защото ми действа много натоварващо, защото само за това говори.
Обръщаме внимание на лелята. Оказва се, че е тъжна, за това ѝ даваме възможност да се сбогува със сина си, да приеме случилото се и да продължи да живее. Б. вижда, как тя вече е спокойна, грижи се за внучката си, по-ведра е.
С това бучката в гърлото е намаляла още повече. А с още малко внимание за бучката, тя съвсем се стапя и изчезва в усещанията ѝ.
Б. е още по-сигурна, че е напълно възможно да има второ дете, но остава идеята, че има базедова болест, защото:
Няма как така, с една сесия, проблемът да бъде решен, още повече че няколко поколения имаме проблем със щитовидната жлеза! И съм свикнала винаги да има някакъв проблем. Трябва да има някакъв проблем, да го виждам, така съм по-сигурна, иначе си го създавам, както например да се дразня на свекъра и свекървата, за глупости. Например че не искат да ми гледат детето. Как така на зълва ми ще гледа детето, а на мен не!? Чувствам се пренебрегната!
Ох, пак го усещам в гърлото! Откакто ми откриха базедовата болест, всичко усещам в гърлото. Преди това не беше така.
Връщаме се в момента, когато ѝ съобщават, че има проблем – една лаборатория. Там е:
Супер изненадана. Защо това се случва? Не го очаквах.
Усеща изненадата в корема си, като напрежение. Освобождаваме я и тя вече е спокойна.
Б. се учудва:
Как може да съм толкова спокойна?
Разбира, че:
Всичко е наред. Просто не е дошло времето на бебето, няма за какво да се безпокоя, няма нужда да форсирам нещата – това е грешка, никой не изиска това от мен. Просто трябва да намаля темпото и да се радвам на малките неща, които имам, на детето, на мъжа ми, на игрите с детето ми.
Толкова съм щастлива.
Б. се разплаква.
Бях майка на майка ми, а тя е силна и може да се справя сама, вече мога да съм себе си и да съм спокойна и щастлива. Да живея своя живот. Така, като съм спокойна и щастлива, и другите край мен ще са спокойни и щастливи.
Вижда цялото си семейства усмихнато, прегърнато, даже усеща радостта на бъдещото си детенце. Усеща подкрепата и обичта на мъжа си и своята към него.
Споменът на Б. за резултатите от изследването сякаш се е изпарил. Тя усеща, как дори и баба ѝ, която е на онзи свят, вече е по-спокойна.
Излиза безпокойство свързано и с баща ѝ.
Това е споменът когато е била малка, само на 10 години и майка ѝ се разболява тежко. В болницата са баща ѝ и братчето ѝ. Той е притеснен и загрижен, дали ще се справи, как? Изплашен, объркан, смълчан. Безсилен, виновен, шокиран… с болна жена и две малки деца – „какво ще правя сега?”
Добре, че техниките от енергийната психология вършат чудесна работа тъкмо в такива ситуации. С прилагането им емоциите биват освободени меко и деликатно. Изказват се неизказаните думи, страхове и мисли, задават се незададените въпроси, взимат се невзетите решения, намират се търсени отговори, осъзнават се лични истини. А това носи толкова много спокойствие, обич и сила.
Така и сега. С прилагате на техниките героите в спомена стигат до взаимно разбиране, прегръдки, спокойствие. Всичко става от хубаво по-хубаво. Б. прелива от обич към татко си, на когото до скоро се е сърдила, макар и неосъзнато. Смее се отърсена от неприятните емоции и озарена от вътрешния прилив на любов.
Не знаех, че съм изпитвала толкова много неща тогава. Вече не е страшно. Даже, този спомен вече не ми трябва. Не го искам. Изхвърлям го. Искам други спомени, различни, с детето, с цветя, със светлина.
Темата за щитовидната жлеза, сякаш е най-странната тема сега. Та защо изобщо я споменаваме?
Целта за бебе вече е:
А, ще има дете! То това… глупости, само в моя акъл са. Ох, не знам. Чувствам се по различен начин – хубаво е. Дойдох толкова напрегната, а сега съм толкова спокойна. А, животът не е никак зле, даже е много добре.
И вие мислите, че има Живот За На Пред На Ли!?
Ако е така, споделете и помогнете на близките си хора, окуражете ги и бъдете щастливи!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 09/03/2016 |
Раждането като спомен
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за раждане на второ детенце, но и проблеми с щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Част втора
Б. вече е майка на малко детенце. Споделя тревогите си с него.
Дразня се от малките неща.
За детето е хем дразнене, хем притеснение, величина, която не мога и няма как да променя!
Най-вече е притеснението нещо да не му се случи. Може би защото се роди много малък, много рано – края на 35 г.с. Изобщо не го очаквах, че ще се роди тогава!
Когато е на 28 г. и е бременна, Б. работи от вкъщи и усеща болки в корема, лошо ѝ е, притеснява се. Болките се увеличават и отива в спешно отделение, в болница, за преглед. Оказва се с 4 см разкритие. Чувства се много зле емоционално и физически, притеснена защото не е очаквала това. Приемат я в патологично отделение за задържане, слагат я на системи. Болките постепенно утихват, но системата не капе добре и независимо от забележката за това, не ѝ обръщат внимание.
На следващия ден, уж всичко е на ред, няма конракции, тоновете на бебето са добре, теглото му също, и ми изтекоха водите. Разкритието ми беше много по-голямо и започнаха контракции много на често. Слязохме в предродилна зала. Бях много притеснена за детето, страшно много притеснена и непрекъснато се молех на Богородичка тогава. Тоновете на бебето вече се губеха, а лекарката беше супер спокойна, четеше си вестник и аз вече не знаех къде се намирам… Не знам!
– Колко беше притеснена?
– На 10* (всички цифри и числа със * илюстрират силата на емоциите по скалата прилагана в ТЕС, според която 10 е максимума)
Всичко много набързо стана, за 2-3 часа имах 10 см разкритие. С 1-2 напъвания. Беше много трудно напъването, страшно много ме заболя главата и им казах, че вдигам кръвно. И те ми викат „спокойно, още малко”! Резнаха ме. Без никакви епидурални упойки, без никакви окситоцини… Нищо! Преди това не ми бяха направили никаква клизма и от това ми стана още по-гадно ( на 6*), защото от напъните се изходих, а не исках.
Бебето излезе, но не проплака и аз само: „Защо не плаче, защо не плаче?” Такова чувство на тревога! ( 9 – 10*) Само ми го показаха и казаха, че го вкарват в кувьоз. Тогава им казах :”Мерете ми кръвното, много ме боли главата, високо ми е кръвното!” Никога преди това не ми е било високо кръвното. И наистина беше високо. Дадоха ми някакво хапче и ме оставиха отвън.
Другото, освен това, беше че имаше супер много студенти. И това ми беше много неприятно (7–8*). Чувството ти да си така и някой да те наблюдава отстрани е неприязън (7–8*). Не искаш да те гледат. Гняв, погнуса. Това е някакъв такъв момент, в който не искам да ме гледат! Искам всичко да е наред! Явно някъде съм се подписала, че могат да ме гледат, на всичките тея един куп документи, но не исках да са там!
На мъжа ми, бебето, не го показаха въобще. То беше вече във кувьоз. Не му го показаха изобщо. Почувствах такава болка от това, такова безсилие! (10*) Качиха ме горе, а бебето беше долу, никой не дадоха да се качи при мен и бях толкова самотна (6–7*).
След това много трудно ми даваха да го виждам – само веднъж на ден, за половин, един час. На мъжа ми въобще не даваха да влезе да го види в отделението. Толкова е безумно, безумно е! (10*). Това в чужбина никъде го няма. Не заслужавам това! Ти нищо не можеш да направиш, подвластен на институцията. Такова безсилие! (10*)
Бебето не искаше да яде адаптирано мляко. Непрекъснато се цедях и като им казах, че имам кърма, те не можаха да повярват. Чак на седмия ден ми го дадоха. А детето без проблем си засука. Въобще не очаквах, толкова добре се почувствах!
Непрекъснато плачех, непрекъснато. Защото лекарите казваха: „То не се знае, то може да има инфекции, може с някакви други неща да има проблеми…” Но слава на Бога, нямаше нищо.
– Като погледнеш всичко това от дистанцията на времето, как се чувстваш сега?
Чувствам се виновна, че не съм успяла да го задържа. Тогава нямаше да е толкова малък – 2 кг. Нямаше да е в кувьоз. Щеше да си е при мен. Щеше баща му да го види веднага. Нямаше да има тази инфекция и да го тъпчат с антибиотици. Освен това детето ми има хитоспайгия (кожичката прави специфична качулка на пениса и каналът е изместен). Това става през втория – третия месец от бременността, а точно тогава ни беше сватбата и правих фото сесия на морето и се чувствам виновна за това и всеки път се чудя, дали и тогава нещо не сгреших? А когато попитам лекарите от какво се получава, нямат еднозначен отговор за нещото. Казват, че все повече деца имат нещото и казват, че се дължи на всичко – на препарати, на хормоните, които са навсякъде. Лекарите тука в България дори не знаеха какво е това.
Благодарение на един форум, се свързах с чужбина – на една крачка разстояние в Сърбия, в Белград. Направиха му една операция, успешна Тук правят по 3-4 операция за това. Въпреки това има едно притеснение, дали всичко е наред, дали като е голям всичко ще е наред, дали ще има поколение. Много теми са и това всичко е – детето.
Най-силен е моментът на безсилие в сцената, в която Б. вижда бебенцето си в кувьоза на средата на светла стая и един апарат, който пищи. Мисълта „Наистина нищо не можеш да направиш!” и всеки път казват : „Не плачете”. Голяма болка…
Тялото още пази едно напрежение в щитовидната жлеза и учестен пулс.
След прилагане на техники от енергийната психология болката от този конкретен момент спада на 2-3*. След още малко работа, болката бива освободена и на нейно място Б. се изпълва с топлина и спокойствие.
След това болката в спомена от раждането е спаднала на 2*. Болката от разкритието също вече е на 2*. Притеснението от загуба тоновете на бебето е спаднала на 3*. Раздразнението, че лекарката спокойно си чете вестник е изчезнало – „нека си чете!”– даже казва Б. Вече няма спомен за високо кръвно и боляща глава. Гадното от момента с ненаправената клизма вече е 1*. Тревогата, когато бебето не проплаква е спаднала на 3*. Неприязънта да бъде гледана от много студенти е спаднала на 2*. Възмущението, че не показват бебето на мъжа ѝ е спаднало на 2*. Усещането за самотност е паднало на 3*. Безсилието да не може да види бебето си и да е с него е спаднало на 4*.
Ужас!
Б. е шокирана от промяната и още не може да повярва!
Това е супер нетипично за мен, толкова странно. Все едно избледня спомена, все едно въобще да не го чувствам! Да не чувствам неща, които до преди малко съм чувствала!? Странно ми е.
Макар чувствата да са били нежелани, това се оказва предизвикателство за Б.
Но и това бива освободено, нали е емоция, а ние работим с техники за емоционална свобода! Настъпва спокойствие, а от там изскача:
Толкова е странно, не може да няма проблеми и трудности. Ако няма проблем, ще си го създам. Трудностите ме карат да се чувствам жива! Дават ми усещането за сила.
Хоп – ето на това му се казва убеждение. Цяла програма. Добре, че с техниките и това може сравнително лесно да се отработи.
В процеса на изследване, се оказва, че умът е този, който има нужда от проблеми, душата няма. Но в течение на процеса, се стига до партньорство и разбиране между ум, душа и тяло, а с това и освобождаване от борбата на ума да води и съответно да си създава проблеми. За Б. настъпва едно усещане за свобода, хармония, баланс.
В края на тази сесия, Б. заявява, че вече няма дразнене по темата за детето, няма притеснение.
Само едно пълно спокойствие. Всички събития от дните на раждането и след това са просто един празен от чувства филм. Това вече просто е денят в който отивам да раждам сина ми и ми е добре.
О, това е различно чувство! Няма го напрежението!? Има щастие, чувствам трепет, чувствам нетърпение, че ще си видя детето!
Б. чувства как се гушкат, а детето е освободено от проблемите и преживяванията на мама, щастливо. За да е всичко още по-добре, в тази щастлива сцена влиза и таткото и хармонията, любовта, целостта се разливат и в тримата.
Сега Б. говори с друг тон, с друг глас, с друго темпо – меко, спокойно, топло.
Толкова съм доволна от постижението ѝ. Беше смело, отново да извика болезнените спомени и да ги трансформира в ново градивно отношение към живота.
Ако и на вас е харесало и можете да помогнете на някого да погледне на негативната страна на живота, като потенциал за начало на ново мислене и живот, като вариант за справяне, споделете!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 04/03/2016 |
Провалих се
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за второ детенце, но и проблеми със щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Трета част
Провалих се. Другите успяват, а аз не.
Катастрофата. Миналата година. Отключи много неща. Една неувереност започнах да имам. От тогава нещата някак си тръгнаха по-надолу.
Аз я направих. Аз шофирах колата. Синът ми беше на задната седалка. Чувствах се много виновна! Треперех. Вече се уморих от това. Не е силно както тогава, по-слабо е, но е силно.
Като се сетя, чувствам притеснение, напрягам се. Притеснението е като тежест в гърлото, стяга ме. Като буца е.
С няколко потупвания според правилата на техниките за емоционална свобода, общото напрежение спада и става възможно да погледнем случката по-отблизо, сякаш сме там. Б. се вижда как цялата трепери от притеснение там до колата, емоцията се насища до максимума си.
Какво стана!?
Има усещане за скованост, шок в тялото.
Шокът отстъпва на притеснението:
Как ще се справя сега, не мога да шофирам!?
А после, не толкова притеснена, казва:
Живи сме, важното е, че всичко е наред! И аз съм жива, и детето е живо, и сме здрави.
Вече е спокойна и иска да се прибере в къщи.
Преди това обаче, се връща в момента преди катастрофата, когато така се обърква от насрещно движещата се кола, че въпреки, че знае какво трябва да направи, не успява да реагира.
Виждам, че идва колата, но не се изтеглих, а тя се движеше точно срещу мен. Не знам защо не натиснах газта и не се изтеглих по-бързо. Объркана съм, знаех какво ще се случи и нищо не направих! Не знам защо! Шокирана съм, объркана съм…
Справяме се и с това, и Б. се възползва от шанса сега да направи в съзнанието си това, което тогава не е успяла да направи. Вижда се как успява да изтегли колата и няма катастрофа. Прибира се в къщи, както обикновено и всичко е наред. Добре ѝ е у дома.
Затвърждаваме способността ѝ съзнателно, навреме и адекватно да решава и реагира.
Случката до толкова губи емоционален заряд, че сякаш не я е имало. Б. се усмихва спокойна и ведра. Вече не се стъписва от този ефект при работа с техниките от енергийната психология.
Обръщаме внимание и на другия участник в катастрофата – детенцето ѝ, което е било уплашено и не е искало да се качва в колата един месец след катастрофата. Вживявайки се в неговото преживяване излиза въпросът:
Защо мама удари колата? Как ще се приберем?
С няколко потупвания по точките Б. усеща как детенцето ѝ бързо се успокоява, даже развеселява, виждайки се как се возят на буксир.
Пак поглеждаме случката, този път отстрани. Реакцията е ката за нечия друга катастрофа. Освобождаваме и тази гледна точка от емоционалните акценти и обичайни мисли при такава гледка. Споменът до толкова е различен, че вече се вижда в съзнанието просто едно право свободно кръстовище и… Нищо!
Пристъпваме към следващо притеснение в живота на Б. в стремежа ѝ да постигне справяне с възела в щитовидната ѝ жлеза, пречещ на мечтата ѝ за второ детенце. Това се оказват притесненията ѝ с мъжа ѝ. Спермограмата му, деликатна тема, която:
ме „изправя на нокти” заради липсата му на реакция. Нищо не казва. Нищо не споделя.
Притеснява ме. Не мога нищо да му кажа. Съобразявам се. Но аз си имам план, а това може да ми обърка плановете!
Те в един сайт са виновни! Чета ги и ми обърква главата! Те всяват смут за всяко нещо! Само ми създават проблеми! Въобще нямаше да ги прочета, защо трябваше да знам? От много акъл си патя, хората които по-незнаят са по-щастливи! Така и за детето – четях и следях за всякакви безумни неща и ги преживявам, но това не значи, че ще ми се случат точно същите! Ох, това стягане и задушаване в гърдите – притеснена съм. Толкова съм притеснена!
Тупкаме, да, и това дава своя ефект. Стягането намалява. Появилата се тежест, породена от въпроса – „Дали детето ми ще се развие нормално?” – също.
Появява се репликата впечатлила по един „гаден” начин Б.: „Може да стане човек, може и да не стане.” – изтърсена от една лекарка за детето ѝ.
Как може да ми каже такова нещо!?
А след малко тупкане:
А, глупости, разбира се, че ще стане!
И за какво ги чета тези в сайта, ъм, разбира се, че трябва да се чете! Трябва да съм информирана. Трябва да знам какво да правя. Ама тези вече какво да им чета, направо са ми досадни вече?
Не ми трябват.
Ама тези медици, толкова съм разочарована. Тази отвратителна система, тези задръстени, неинформирани, нечетящи най-новите неща, знаещи си нещо отпреди 30 години, такива…
И тук ще премълча конкретните думи.
Такава отврат! Толкова съм разочарована! Толкова са задръстени. Не могат да направят едно нормално раждане като хората! Разочарована съм от всичко, от цялата система – не ти дават да се движиш, като раждаш, не те питат дали имаш кърма, дават му веднага адаптирано мляко, никой не е дошъл да ти помогне, да ти каже как да кърмиш, даже направо дойде и ме стисна за гърдата… Никакво естествено раждане няма в цялото нещо. Вързан си на някакви апарати. Има някакви хора, дето въобще не ги познаваш. Никаква комуникация с никой… Въобще много, цялото раждане, много…
Възмутена съм! Много съм възмутена.
Никаква кенгуру грижа – в чужбина като има недоносени деца, веднага ги дават на майката или на бащата да ги гушкат кожа в кожа. Тука никакви! Тук не ти дават да го пипнеш даже!
Живот и здраве, като имам второ дете много ще ги избирам! Ако имам възможност да ги избирам…
Тупкаме интензивно, емоциите ни водят, до тази нова картина в съзнанието ѝ:
Виждам как чувствам контракциите, ставам и се движа. Добре се чувствам. Една от лекарките ме подкрепя, насърчава ме, пита ме. Добре ми е. Лягам, мерят тоновете, ставам, разхождам се. Всичко е наред. Кърменето е без проблем, казват ми, чувствам се нормално – така трябва да бъде. По-спокойна съм. Ходя нагоре-надолу… болница, какво толкова!?
Дават ми детето!?… А, какво ми става!? Такава промяна, все едно някаква приказка! Дават ми детето и се гушкаме! Много добре се чувствам! Много е хубаво, толкова, че нямам думи. В такива случаи просто рева.
И сега какво си мислиш за болниците и за раждането?
Ъм, някакви институции. Все ми е тая, честно казано. Щом не ми се налага да ги посещавам. Но ще намеря начин, най-добрия начин – има и други варианти, има дула (нова за България професия в подкрепа на раждащите жени, осигуряваща комфорт за психическото състояние и информираността – бел. Дарина) има болници в които естественото раждане е напълно възможно вече! Добре се чувствам. Това ще ми е най-малкия проблем мисля!
А кой е най-големият?
Най-големият ми проблем ще е да стигна до раждането. Не знам дали ще забременея заради щитовидната жлеза.
Аз се доверих на един светец, но не му се доверявам много. Пак се притеснявам и не знам защо!? – Форумът е виновен! Пристрастена съм, не мога да престана да го чета! Все едно ме задържа там.
Много неща получавам там – много информация, всякаква. Животите на хората – пътувания, разкази, блогове. Толкова ми харесва. Пътувам, не само чета, но не само това. Чета за забременели над 35 г, хора преминели през много трудности. Незнам защо ги чета, аз съм на 32!?
Как така няма да чета? Цялата изтръпвам от възмущение. Мозъка ми се нуждае да вижда как хората успяват!
Да имам нужда от успех, от успяване! Явно се съмнявам, че аз мога…Не съм сигурна в себе си.
Толкова поколения преди мен не успяха да се преборят, дали аз ще успея?
Продължаваме с тупкането, последователно и целенасочено и ето, че скоро стигаме до:
А, ще успея, имам силите, имам знанията! Вече не ми трябва Форума. Не искам компютър, за Форума, ще изляза навън. С всичко мога да се справя… Само със щитовидната жлеза не съм успяла – просто не очаквах, изненада ме. Разочарована съм някак, че трябва да се боря с още нещо. То няма друго с какво да се боря…
Неуморно продължаваме с осъзнаването и освобождаването на проблемните състояния, мисли, спомени.
По-скоро вече не ми пречи. Незнам. То и да има проблем, някак си … примирена ли съм? Чувството е съвсем различно спрямо миналата година.
Нямам необходимост да проверявам както по-рано пулса, например. В началото на годината беше 90 – 100. Той показва хипер функция на щитовидната жлеза. Но по едно време спрях да си го меря, явно реших, че няма да си го меря. И онзи ден ми беше любопитно (минали са 2 сесии с техниките за емоционална свобода). Викам – я да си го видя и беше само 65! Бях супер изненадана, това беше… Хареса ми!
А можеш ли така и със щитовидната жлеза, да забравиш за нея и след време да се изненадаш супер приятно?
Не знам. Аз само си я пипам и си я усещам. Аз просто си знам! Трябва да проверя!
Продължаваме с потупването за недоверието, необходимостта от гаранция, сигурност, страха от нови разочарования…
Не мисля, че трябва да се чувствам зле заради някой друг. Като се погледна в огледалото и винаги се сещам за нея (жлезата). Разочарова ме! Чувствам се толкова предадена. Много съм ѝ сърдита, преобърна ми живата, можеше да изчака някоя и друга година! Разваля ми плановете. Исках да имам още едно дете, за да има детето ми другарче и за да даря живот. За да се чувствам реализирана пълноценна жена, майка. Аз съм реализирана като майка, имам едно дете, но самото чувство да дариш живот, да гледаш как расте, говори, разсъждава. Самото чувство е невероятно! Дори не едно дете, две, три, в смисъл такъв дори и повече деца да имаш, усещането е невероятно. Тогава съм щастлива! Себе си съм. Искам да го дам на още едно същество.
След кратка пауза и потупване:
Сякаш съм си навила нещо на пръста… дали защото приятелите ми имат по две деца и някак си се чувствам като прецакана, задмината… Защото идеята беше първите ни деца да са заедно, вторите да са заедно и сега някак си…гадно е. Явно съм свикнала винаги да правя, да побеждавам, да успявам. А сега другите успяват, а аз не. Провалих се. Провал! Не очаквах, че така ще стане. Непълноценна, все едно се чувствам, толкова непълноценна! Гадно ми е, разочарована съм, мъчно ми е.
Това успех ли е… това не е успех, това е реализация. Много е странно, някой хора се реализират в работата, а аз искам… Не знам, дали е задължително вече?
Вече нямам нужда да си опипвам жлезата, огледалото е за да се гримирам.
По-скоро се усъмних в тялото си! Дали може да се справи? Това не може лесно да се пусне. Дали няма да се случи същото нещо, дали няма да се повтори и второто ми детенце да се роди с проблеми?
Тупкаме и отговорът идва сам:
По-скоро е малшанс.
А жлезата?
Няма ден в който да не мисля за нея!…
Очаквайте продължение.
До тогава защо не потупкате?
„Живот За На Пред На Ли!?“
