by Дарина Гаврилова | 26/02/2024 |
Как е възможно
За пореден път забелязвам наличието на този феномен, ама защо никога не се сещам по-навреме!? Толкова мъка бих си спестила…
Минава се време и отново налитам на същия феномен и отново същата неочаквана развръзка съпроводена от болката на осъзнаването. А уж вече съм духала кашата, извадила съм си поуката!?
Ако имам някаква утеха, доколкото изобщо това може да е утеха, е, че и при другите е така. Явно сме склонни да повтаряме едни и същи „грешки“, докато все пак не помъдреем. А какво е мъдростта ли? Ами май е приемане на живота такъв, какъвто е, в много голяма степен. Тогава няма критика, няма учудване, но има едно кротко весело забелязване и съгласяване, че нещо е факт такова, каквото е, без оценка. Има и свободния избор да участвам ли или не в нещо, как да участвам… такива работи.
Не сте разбрали за какво говоря ли!? Точно за това – неразбирането. Онова неразбиране, което бурно сме изразили. Като „Ама как така!?“, „Как е възможно!?“. И без да се усетим пускаме една програма в системата на отдел „Вселена“ и оттам относително бързо ни отговарят. Възклицанието обикновено възниква в ситуация, в която сякаш нещо се подразбира как трябва да е, но то не е. Сякаш всички трябва да знаят онова, което ние знаем; всички трябва да имат нашия опит; всички трябва да тълкуват ситуацията по начина по който ние го тълкуваме. И ние сме безспорно правдивите…
О, Боже, пак ли съм се поставила в твоята роля!? Аз съм най-наясно, а всички останали са грешни!?
Но може да има и дълбоко скрит стремеж към още и още добиване на опитност чрез земно проявление на душите ни, тип „любопитната котка“.
И от отдел „Вселена“ ни спретват един хубав сценарий, завъртат ни главите и хоп, оказва се че живеем онова, спрямо което сме възкликнали. Ей така, да видим какво е от другата страна и за да си получим отговора от първа ръка. За да няма повече подобни въпроси от позицията на лично цункани от Господ или за да си вземем желания урок. За да можем да получим отговор и на незададените въпроси с всичката възможна изчерпателност за преживяването, трупана милиони човешки години живот и не само. И в най-силната болка и недоумение тип „защо на мен“, „какво стана“, „къде сбърках“, не изплува отговорът – защото в идентична ситуация на моята сега, някога възкликнах: „Как е възможно, как така!?“.
Какво научих
Че още не съм научила този механизъм дотолкова, че да се нарека помъдряла. Но май единствената полза от това е, че още леко младея, май! Същевременно си давам сметка, че ако скоро не помъдрея достатъчно, темата с отиващата си младост ще ми е най-малката грижа.
Какво може да се направи, за да не влизаме отново в този автокапан
Вероятно, първо да почерпим от чуждия опит.
Другото е, да осъзнаем Господ цункал ли ни е лично или само сме го сънували.
А може би, като изпаднем в удивление да се сетим, че и на нас може да ни се случи и бързичко да се смирим. При първа възможност да поговорим със себе си или онзи/онова, заради когото/ което сме се удивили. Хубаво би било и да се опитаме да го разберем, както и обстоятелствата на случилото се, предисторията… колкото може повече. Някъде там, в диалога да усетим душата си и тази на другия/ другото (да и то си има душа! – енергия, ако ви харесва повече) и колко сме едно. Че „това можеше да съм аз“, но не за да страдаме, а за да благодарим.
И да приемем, че нещата са такива, каквито са и това не е грешка, само опитност. Че тази опитност е право на другия и оспорвайки я, автоматично задействаме да стане и наша, защото явно сме проявили прекалено любопитство да разберем или прекалено високомерие да сме нещо и някой, което не сме – Вездесъщия Бог.
Е, нещо да има да споделите от ваш опит? Вярвам, че ще е не просто интересно, но и полезно.
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 14/09/2021 |
Смелост и граници
Смелостта е интересно нещо. Свикнали сме да я свързваме с големи героични постъпки, най-често в сражения, на някакъв вид бойно поле. Времето на „трудовия героизъм” свързван с „петилетката за четири години” също попремина, като проява на самоотвержено себераздаване и надскачане на някакви граници. Сега живеем в сравнително кротко време и понеже тук сме в сферата на Енергийната психология, идеята ми е за битките които се пренасят все повече в полето на собствените ни преживявания на света.
Във всяко време е имало личности и моменти с поглед към вътрешните конфликти/ противоречия/ битки, но днес има тенденция това да е по-мащабно, по-всекидневно, даже превантивно. Дошло е време вероятно да се взрем в себе си като източник на „вражески” идеи (надявам се поумнели да не водим физически битки с външни врагове) вече по-практично, не само чрез средствата на изкуството. Границите са горе-долу физически наместени, пък и има закони или договори даващи регулацията им. Но какво става с границите във вътрешния ни свят? Има ли място за такива? Те как се уреждат? Етичните норми отговарят ли на вътрешното ни усещане за справедливост, чест, принадлежност? Къде, за кого и как да ги поставим? А как се отстояват? Дали може веднъж налични да ги преместим? Това как ни се отразява на нас? Колко ни коства и какво? Ами на онези, с които общуваме? За чии граници става дума – на нашите или за чуждите? Как разпознаваме има ли някаква граница някъде и ние къде сме спрямо нея? Имаме ли смелостта да опознаем тези граници и ако трябва да ги прекрачим, в името на собственото ни, не просто психическо и емоционално оцеляване, а достойно съществуване?
Пиша и се сещам за малките деца. Както винаги те ни дават много отговори на нас големите. Лесно е, особено ако подготвим окото си, да забележим, как на практика малките постъпват в реалния живот, учейки се да го живеят и опознавайки го сред връстници. Ако не сте забелязали техните опити за наместване на границите, идете на някоя бебешка площадка и наблюдавайте. Ще ви просветне по много от въпросите и за вашите граници. Кога и как да отстъпите или настоявате, кога и как да се откажете или да се съгласите, кога и как да дадете или поискате, кога и как да питате или отговорите, дали само физически или вербално да се включите, а може би енергийно!?
(Това последното може да ви смути малко, но доколкото в сесиите с клиенти все стигаме да моменти от вътреутробния период или най-ранното детство в бебешка възраст, когато информацията се чете и записва все по енергиен път и това дава отражение на целия живот на клиентите ми, смело мога да говоря и за подобен път на общуване на всяка човешка възраст.)
След това или едновременно с това, включете методите на Енергийната психология и проверете себе си – имате ли вътрешната свобода и смелост да пресъздадете живота си, като тези невръстни опознавачи на границите при взаимодействие с външния свят, така че вътрешния им свят да е доволно запазил достойнство и самоуважение. Потупвайки се, пренесете впечатленията от видяното към себе си и реалните случки от вашия живот и взаимоотношения с роднини, колеги или приятели. Най-вече към вътрешните диалози и напрежения, които не ви дават мира дори нощем!
С кого и за какво воювате в душата си? Идея, човек, ситуация? Имате ли смелостта да си признаете или признаете на опонента, къде е границата на приемливото/неприемливото? Наистина ли е толкова страшно да заявите или отстоите себе си, идеята си, мнението си, желанието си, личността си, действията си, а така и границите си?
Вероятно е време да поставите себе си на полагащото ви се по рождение място на почит в собствената ви самооценка. Вероятно има аспекти на вашето проявление, в които са чувствате удовлетворени, но има и такива в които не. Съберете смелост най-накрая да им обърнете внимание и да се насладите на повече вътрешен покой и мир, сила и благо общуване в себе си и всичко друго. Но ако толкова много ви е страх, че се чувствате блокирани дори от идеята да започнете, то подгответе се с поне една сесия за това да пристъпите към темата. Вярвам, че ще ви се отрази градивно. Имайте смелостта да сте смели! Имайте смелостта да опознаете и евентуално преместите или надскочите границите, свои или чужди, унаследени! Имайте смелостта да живеете удовлетворени от и в себе си!
„Живот За На Пред На Ли!?“
Разкази от сесии с клиенти, които са погледнали към своите граници
by Дарина Гаврилова | 03/12/2019 |
Уверена в себе си
„Уверена в себе си“ сякаш винаги е предпоставка за успешен живот и реализация на себе си в коя да е област на живота ни. Въпросът е успяваме ли и колко? Кога и защо губим увереност? Можем ли отново да си я върнем, кога? Дали увереността е това, което си мислим за нея, четейки книги и гледайки филми или е съвсем различно изживяване, когато го почувстваме чрез тялото и душата си?
На тези, а и други незададени въпроси обръщам внимание днес в този разказ, с който искам да ви подтикна да забележите по-ясно връзката ви със самите вас и как това оказва влияние на връзката ви с другите. Надявам се да бъде като ваше огледало и да ви стимулира да предприемете онези действия, които да ви доведат до нужната ви промяна!
За мен свързването с хората е много важно. Аз много държа на отношенията си с хората. Но в момента се чувствам толкова затворена, че въобще не мога да се отворя! Депресирана съм, непрекъснато плача, ограничила съм се в общуването, защото се чувствам обидена, наранена, предадена. Това е вече повече от половин година.
Познато ли ви е това – свиваме се в черупките си и страдаме, защото не сме намерили начин да се справим в общуването, но от това ни боли повече, защото е само временен начин да се справим, не е добро трайно решение и в крайна сметка, най-много ние теглим от тази си реакция.
А това естествено влияе на всичко друго, на отношението ми с децата, а те са три, на абсолютно всичко! Отношенията с колегите ми се разпадат. Оказа се колко е важна подкрепата на колегите ми, те са ми като приятели и много близки хора за мен. Едва когато я няма осъзнах, как е било като фундамент за мен. Усещам се като в безтегловност сега.
Не съм си давала сметка, колко важно е, това да се чувствам уверена в себе си.
По принцип цял живот съм имала самочувствието, че съм уверена в себе си и, че аз се справям. Колкото и да е трудно, аз знам, че мога да се оправя. А сега и това усещане ми изчезна. Все едно, че буксувам. Още малко и ще ревна, не се притеснявам от това да плача, но се чувствам просто толкова извън себе си, толкова нецентрирана, че някак си от най-малкото външно нещо, аз съм ей така, плача! Докато преди никога не съм се чувствала толкова зависима от нещо извън мен, от отношението на другите, приемането или неприемането, оценяването или неоценяването. Винаги съм имала някаква увереност вътре в себе си, която ме е държала независима от това какво става около мен. Докато сега съм абсолютно… Каквото става в контекст, каквото става отвън, аз веднага го отразявам и може да ме захлупи на пода и да рева.
Започна се с непосредственото ми обкръжение от хора, приятелки, а преди това с майка ми – загубих контакт с нея и се почувствах много наранена и предадена, после това започна да се репродуцира с други хора около мен. Така вече около година. Сега плача, имам ниско самочувствие и нямам онова „уверена в себе си”. Дори спрях да карам кола.
Искам да съм уверена в себе си, вътрешно стабилна!
Тя е работила, за да се справи с обидата и предателството, но ѝ стоят недовършени.
Аз го искам, но не го усещам, мисля, че съм го отработила, но съм затворена.
И да, доста често се случва, устремени към справяне и жадни за бърз добър изход, да скрием проблема, добре да го натъпчем в някое ъгълче в подсъзнанието и да живеем, уж сме се справили, но не би! (За ваше успокоение да напомня, че го правим абсолютно несъзнателно!!! Просто инстинкт за самосъхранение и реакция на любов към себеси!!!) Само сме сложили капака, бутнали зад вратата, стъпили върху купчинката под килима… но, проблемът си стои там в тъмното и излъчва ли излъчва своите сигнали. А ние се чудим какво ни е криво, ревливо, без енергия, сприхаво, без късмет… такива нещица. Затова подхващам процеса и клиента, както аз си знам, а някой от вас също, и постигаме онова, което може да се нарече сериозен прогрес, промяна, осъзнаване, търсен и получен положителен резултат.
Водя я търпеливо и внимателно. Така стигаме до първото ѝ справяне:
Мога да не съм винаги големия и силния възрастен. Все едно съм свалила нещо огромно от гърба си.
После следват още и още осъзнавания и промени към по-добро:
По-цяла съм, сякаш се връщам към себе си.
Приемам красотата на даването и се чувствам все едно си спомням забравено усещане. Защото даването и получаването са балансират не по начина който знаем, а по друг начин. Леле, колко съм била глупава! Аз го знаех това нещо, но после го загубих, а сега се спомних, че го знам, все едно си го върнах! Балансът на вселенско равнище се пази!
Припомням си колко свързана се усещам с майка ми. Когато тя може да се справи значи и аз мога.
Ако обичаш няма как да те е страх. Ако те е страх, няма как да обичаш. Всъщност ако обичаш, няма значение дали могат да се върнат стари отношения или не могат. Това ме води към някакво приемане – мои са изборът и решението, какво аз правя и това чувство на очакване, че трябва да направя нещо. Или правя нещо, за да се махне чувството и не ме е страх, какво ще стане като го махна, или правя нещо, за да удовлетворя чувството!
Получавам разбирането, че ако майка ми не иска да е свързана с мен, това не означава, че аз не го заслужавам. Виждам, че ми е важно свързването, но ако се втурна прекалено много към него, губя себе си. Когато съм свързана със себе си, аз определям, колко да отдам внимание на свързването.
Сега усещам неща, които теоретично знам, но сега преживявам през тялото си и е много различно.
Все едно си казвам – ей, аз съм тук, обърни се към мен! И ако аз съм наясно със себе си, нещата по един или друг начин се наместват. Имам усещането, че трябва да тръгна да се преоткривам, както сега, в това.
Не бива човек да се приема толкова насериозно, радостно ми е. Даже съм способна спокойно да изслушам уроците по пиано на децата!
Колко е хубаво да си с изпразнена глава! Чувствам се като надишана с хелий и онзи глас. Като някой да е смъкнал нещо много тежко от мен и да го е махнал, така леко. Не съм спала през нощта, а имам нужда и заради умората, и заради възрастта, но сега съм пълна с енергия!
И ето така, нейната увереност в себе си бе възкресена, задействана, а промяната на емоционално, интелектуално и физическо ниво, веднага бе усетена! Тя много отчетливо видя разликата в края на работата ни спрямо началото и трезво отсъди мястото си и значението си в собствения ѝ живот, силата си и границите си.
За да се случи и с вас, ще се наложи да се срещнете или вие със себе си и непоколебимата решителност да преодолеете всяка видима и невидима спънка, или пак същото, но чрез мен, като по-безстрашна спрямо вашите страхове и достатъчно опитна, за да не им се дам, като вас понякога, когато ги видя. За целта на последното, спестете време и разочарования, като ми се обадите и заявите среща-разговор за съвместна работа!
„Живот За На Пред На Ли!?“
