Колко пъти сте си го казвали с онова тънко разяждащо гласче настояващо да сте по-старателни, по-отговорни, по-упорити, по-…, по-…, по-…? И тази мисъл се нагнетява в душата ви, в мислите ви в действията ви и каквото и да правите, колкото и да влагате от себе си, уменията и знанията си, все нещо не е както трябва, все нещо не е по вкуса ви или по мярката на някой друг. Това ви затормозява и се стараете все повече и повече. Мислите как, какво, защо да направите, за да постегнете онова недефинирано съвършенство, което съществува там някъде и все не успявате да достигнете.
Изтощително. Наистина.
А после се чудите къде изтича силата ви, защо не ви стига времето, защо нямате очаквания резултат.
Разбира се, това е придружено от обилна порция неудовлетвореност, раздразнителност, огорчение, евентуално самосъжаление или просто мъка?
Както и да отразявате модела „Не съм достатъчно добра“, не е ли време да излезете от сянката му и да заживеете собствения си свободно избран модел? Не е ли време да чуете собствения си глас и той да казва:
Браво, справи се чудесно и този път!
Толкова хубаво стана!
Така си се постарала и си личи!
Усещате ли разликата в енергията си?
Е, може значи!
Ако това не е достатъчно и излизат обяснения като:
Ама как така?
Това не е реално.
Да, да, друг път!
може би ще е добре първо да поработите със себе си, за да изчистите тези саботиращи възражения и най-накрая да си получите заслужената и дълго очаквана награда на собствената си похвала, удовлетворение и най-накрая заслужените добри резултати от положеното внимание, старание и усилие от ваша страна, в това с което се занимавате. Независимо какво е то, гарантирам ви, че ще е още по-хубаво, ако го правите от позицията на „достатъчно добра“, „превъзходна“ или „чудесно справяща се с всичко, с което се захванеш“! А още по-добре „чудесна си каквато си“.
Как ви звучи:
Еее, браво! Пак надмина себе си!
Направо си невероятна!
Ама това възможно ли е, ти ли го направи наистина!?
А вие просто да се усмихнете с най-лъчезарната си усмивка и да кажете, като че ли е най-нормалното нещо на света:
Да, аз го направих!
Благодаря, така е/ такава съм!
Е, аз пък направих това филмче за вас, защото и това умея и му се радвам. Надявам се да ви донесе онова удовлетворение, от което се нуждаете!
Сърцето ви е разбито? Чувствате се предадени, изоставени, излъгани, разочаровани?
Може би това ще облекчи страданията ви.
Видеото „ТЕС при Любовна болка“ е вариант на прилагане на Техника за емоционална свобода – ТЕС с готов текст (скрипт) с цел да ви помогне да свалите нивото на емоциите и да ви въведе, на много начално ниво, в прилагането тази елегантна техника в живота ви. За да успеете да се възползвате в максимална степен от ТЕС е добре да я научите в нейната пълнота и цялост или да потърсите услугите на консултант по прилагането ѝ.
Незнайно как, а може би, не съвсем, голяма част от българите засмукаха жадно и безкритично западната култура, веднага щом това стана безпрепятствено възможно. И с тази жадност попиха модели на поведение, които неусетно създадоха силно обострени емоционални рани.
Ако до преди 25-27 г. някоя самотна душа, на 18-23 г. възраст, все още е страдала от любовни неудачи на рамото на най-близък приятел, то сега има сериозни драми от 10 чак до 50 г., добре подклаждана от вносни празници. Ничие приятелско рамо не може да поеме толкова много. Не е и толкова вълшебно, че да се справи с абсолютно всичко натрупано в чужда душа, нали?
Чували сте навярно, че депресивните състояние се очертават особено често и ярко преди празници като Коледа, Нова година, 8 март. Ето, че сега към това време на предпразнични кризи, се прибави и св. Валентин. Един не български, не източно православен празник, но силно притегателен за мало и голямо. Истерията е различно силна. Варира от кротка неразбираща усмивка, на преглътване на „детските болести на човечеството”, заедно с чаша вино, до: „ще се самоубия ако и този път не ме покани на св. Валентин!”.
Но, както и да е! Фактът си е факт! Много хора подчертано страдат не просто заради самия проблем на липса на сродна душа, партньор, другар в живота, споделеност, но болеят още повече от това, че го нямат за парада на чувствата, за „Празника”. Контрастът на има/няма партньор драстично се увеличава, а заедно с това се увеличава и болката от липсата му. Особено ако са се хванали на това хоро – „искам и аз като другите”.
Лоша болка!
Може би сте минали през нея, може сега да я преживявате… знам ли!?
Но ако сте практичен човек като мен, ако сте разбрали, че това е проблем с който сте решили да се справите и ако допускате нестандартен подход в справянето със стандартни проблеми, това което аз знам и използвам в личния си живот и в професионалната си практика, включително за любовни исто(е)рии, със сигурност ще ви свърши доста добра работа, при това осезаемо бързо. Разбира се има една уловка! Трябва да отделите време и внимание на преживяването си. Да вникнете искрено и дълбоко в мислите си, скрити зад тези ваши чувства, които ви измъчват най-силно. Да поработите самостоятелно или с професионална насока (е, може и двете), за да имате самочувствието след това да кажете:
Аз успях, постигнах го и от това сега се чувствам по-добре! Благодаря ти!
на себе си, евентуално и на мен, както са го направили вече мнозина от клиентите ми.
Защо ли!?
Защото не само освобождават болката си, но и място за нов начин на мислене и нови преживявания, които водят да всякакви новости, включително и нов партньор. За това.
Пък св. Валентин, нека си свети, той не е виновен за нищо. Ние сме тези, които допускаме или не, да ни ослепява.
Как е хубаво да правим пожелания за здраве, успех, дълъг и щастлив живот и да получаваме такива, особено ако имаме и бъдник в камината, нали? Радост, сила, надежда, оптимизъм ни заливат и носят енергия да правим живота по-хубав за себе си и другите.
За да може тези пожелания да пуснат дълбок корен в ежедневието ни и за да се реализират по-леко ми хрумна да направя като подарък за вас едно видео-наричане с помощта на което да успеете да сте по-щастливи.
„ТЕС за сбъдване“ е кратък видео материал, с помощта на който да освободите място в ума, душата и живота си за всичко онова, към което най-силно се стремите и сърдечно наричате за себе си и близките си.
Светли празници, скъпи читатели на сайта ми!
Желая ви здраве, искреност в чувствата и намеренията! А с този подарък, който тихичко слагам в дланите ви, ви желая и сбъдване на най-светлите и искрените ви желания! Надявам се, да е точно това, от което имате нужда.
Ще се радвам, изминалата година, чиито последни дни изтичат, да ви е донесла богат на преживявания живот, с много радост, постижения, тук -таме някоя несполука, за контраст и по-добро оценяване на хубавото, надежда, очаквани резултати и най-вече вдъхновение, да продължите – Живот За На Пред На Ли!?
А ако годината ви не е било точно така добра, то нека идващата да ви възнагради щедро, че и отгоре!
Тупкайте по ТЕС точките докато гледате и казвайте думите заедно с мен в това видео, за да има пълен ефект.
Моят проблем е баща ми. Изпитвам страх от него, страх да му покажа какво мисля, какво чувствам. Той се държи малко по-… Не ме подкрепя, не ме … Не се интересува, като цяло. Дразни ме това негово поведение, но не мога да му кажа: „Тати спри, не ми харесва!”
Не ми помага. Пренебрежителност проявява. Примерно, наумила съм си нещо да му кажа, чуем се по телефона и всичко е до там.
Всъщност майка ми и баща ми са разведени. Той си има приятелка, която има две деца. Чувствам, че той се грижи за нейните две деца повече, отколкото за мен. Мисля даже, че той не съзнава, че това ме наранява по някакъв начин. Просто казва: „Аз купих на момчето нещо.” Съответно на мен не. Може да не искам така да го чувствам, но така го чувствам. Ревнувам.
Обещава ми. И не прави. Чувствам се излъгана.
Започваме да изследваме, от кога са се зародили тези неприятни за К. емоции свързани с татко ѝ.
Исках да запиша ветеринарна медицина, но татко не ме подкрепи. Направо ми каза: „Няма да стане нищо от това.” Но аз се записах да уча. Той през цялото време казваше, че е прав, че няма да стане нищо, че не е за мен тази професия и… се оказа, че наистина не е за мен. Завърших и се отказах от това. И той много доволен: „Казах ти!”. Много ми е тъжно заради това.Чувствам се смачкана, ядосана…
К. оценява емоциите си изявени в максимална степен. Тупкаме до степен К. да каже:
Свободна съм. Все едно отдавна искам да надскоча това да се чувствам така. Сега чувствам, че може да стане.
Отново се връщаме към случката с баща ѝ и сега К. знае, че това, което той ѝ казва не е вярно. Ядосана е, че толкова време му се е „връзвала” и се дразни на себе си. Пак в максимална степен.
Продължаваме да тупкаме, за да може К. да разтовари и тази емоционална тежест от себе си. Тя преминава през емоционалната болка баща ѝ да е такъв, да е изплакала толкова много сълзи, които си е обещала да не пролива повече. Накрая К. усеща как душата ѝ се изпълва с любов. В съзнанието ѝ Баща ѝ вече казва: „Може би няма да се справиш, но ще бъда до теб и ще те подкрепям. Щом наистина го искаш, значи така трябва да бъде!” К. е благодарна, защото:
Знам, че ако съм в грешка, ще си е моята грешка. И той ще бъде там. Това ме кара да се чувствам добре. Благодарна. Усмихната.
Отпада идеята на К., че баща ѝ се грижи повече за другите деца, че е смачкана, ядосана, тъжна. Остава чувството, че е излъгана, за това насочваме внимание на там и тупкаме, разбира се!
Усещането, че е излъгана се е събрало в гърба ѝ, като скованост и горящи туптящи възелчета.
Всяко едно възелче е обещание на баща ми, с което ме е излъгал.
Тупкаме докато К. казва, че се чувства пречистена. Търсим конкретна случка, в която К. се е почувствала много излъгана. К. вижда случката, но казва:
Все едно не се е случила на мен.
Долавям емоции, въпреки заявката ѝ. Подканям я да изговори онова, което не е казала на баща си.
К. говори и се тупка. Така разбира затрудненията на баща си в онзи момент, започнали от неговото детство. Помагаме на баща ѝ, в нейното съзнание, да се справи и получи вниманието, обичта на своите родители, нямащи време за него от работа. Освобождаваме този модел на поведение на родителите, защото той съществува още при дядото, баща на баща ѝ. Дядото се освобождава и вече е способен да даде обич на сина си, а той на своята дъщеря К.
Отдъхнах си!
Но К. много отговорно казва:
Сега не искам нищо от татко, защото той няма възможности. Сякаш са му вързани ръцете.
А татко ѝ ѝ е обещал, по собствено хрумване, кола за завършването на гимназия, за да я зарадва. Но тя не иска, спира го, защото знае, че той няма да има възможност да се справи.
Разглеждаме и това нейно усещане за баща ѝ – „сякаш са му вързани ръцете“. Там татко ѝ чувства, че не може да се справи сам, че има нужда да е обгрижван.
Това пак ни връща в неговото детство, когато е бил на 10 г., в момента в който неговият баща си е купил нова кола. Бил е от първите в селото с такава.
Виждам как тати е отворил гаража, влиза в колата и се прави, че я кара. Да, но не е знаел, че наистина ще я подкара. Натиска съединителя и… забива колата в отсрещната ограда. Разплаква се. Изтичва до вкъщи и баба, дядо, го завличат там и го набиват. Него го боли, че са го набили, а той е искал само да си играе. Не е знаел как да спре колата.
Според правилата на техниката Пренареждане на матрицата, помагаме на детето-татко да се справи с емоциите си от преживяното в онзи момент, като го тупкаме по неговите ТЕС-точки, и то казва: ”Това не е за игра на малки деца, това е за големи хора!” – така като му е говорел неговият баща, докато го е биел. Тупкаме и по дядото който казва: „Казах ти!” – важно и сърдито, че отговорността е само на детето и майка му, която не го е възпитала „както трябва”.
Това ни отвежда в още по-стара случка от детството на дядото! Там дядото-дете е намерил пушка на тавана оставена от пра-дядото, негов баща. Дядото-дете решил да вземе пушката да си играе, но го дострашало и си направил пушка от пръчка да си играе в градината. Но вечерта, когато всички си легнали, дядото-дете не могъл да заспи, защото му се счували звуци от тавана. Качил се горе, взел пушката и се преструвал че стреля, а тя наистина стреляла. Тогава пра-дядо връхлетял на тавана и го набил.
Работим и с отговорността на пра-дядото, който не е заключил тавана и държал жена си отговорна за „възпитанието на детето, защото това е женска работа, а неговата е да изкарва хляба”, пък той е ходел и е пиел, докато жена му се е грижела за абсолютно всичко. Добра жена, която с малко средства е трябвало да се справи с всичко, за да вървят нещата някак си. Тя е била по-силната в случая. Неговият син, дядото на К. си е казал, че като порасне и стане голям мъж, няма да е стахливец като баща си.
Оказва се, че пра-дядото вероятно не е имал майка и баща и не е знаел, какво е да си обичан и подкрепян. В съзнанието на К. влиза онази сила, наречена Бог, която дава топлотата и подкрепата на детето-пра-дядо, необходими му, за да порасне силно и способно да обича и подкрепя на свой ред децата си. Вече не се чувства само и е готово да поема отговорност за живота и действията си, за семейството си. Чувства се пораснал отговорен и силен мъж и баща.
К. вижда в съзнанието си, как възрастният и отговорен пра-дядо маха патроните от пушката, прибира я както трябва в кутия, скрива я и заключва тавана. При това детето-дядо няма инцидент с пушка, а само игри в двора.
К. вижда и как дядото вече е пораснал и станал също отговорен родител – маха ключовете от таблото на колата, прибира я и заключва гаража. Разговаря със сина си и му казва да не се качва сам, защото на следващия ден ще го направят заедно. Момченцето вече е гордо да е в колата с татко си, който му обяснява всичко за нея. Мисли си, как като порасне ще е същият добър пример за децата си.
Връщаме се в живота на К. където баща ѝ вече има ново отношение към темата „кола”. Мисли си, че е време да покаже на К. каквото знае за автомобилите.
К. казва:
Горда, така се чувствам. Много по-добре съм. Направо летя!
Няма повод да се чувства излъгана, подведена. Чувства, че го обича и му го казва. В съзнанието ѝ неговият отговор е същият – на обич и подкрепа. Обажда ѝ се по-често, за да я попита как е, горд е с нея и каквото и да направи тя, той я подкрепя. К. знае, че няма нужда вече от това, но също така знае, че той е тук!
Трябва ли ѝ още нещо на К. за да се чувства още по-добре?
Защо да не. Срещаме се по-често, баща ми иска да изградим по-добра връзка.
К. е по-разбираща и приемаща.
И тате е човек! Мога да си отворя очите за проблемите на татко. Добре ми е. Чувствам се значима, че знам, че и аз мога да му помогна с нещо, да споделя.
Това води и до един друг извод за К.
То и аз така малко деля – работа за жени, работа за мъже, общо взето, но не трябва да е така!
Вижда промяна в отношението си към мъжката половина от човечеството.
Хубаво е, не е толкова натоварващо. Радват се, чувстват се повече мъже сега.
По принцип ме привличат (привличаха) по-възрастни момчета и мъже, които се държат по-закрилнически, по-бащински. Които ми помагат и ме закрилят и могат да ми дадат съвет, когато искам. А сега вече не изпитвам такава нужда! Чувствам се свободна да съм с връстници. Да, така съм по-освободена. Не съм свикнала да общувам с връстници, като цяло, а сега – удобно, спокойно ми е.
Друга промяна настъпила току-що за К. е:
Това, че вече нямам нужда някой да ме поощрява, да ми каже „браво”. Сама си казвам „браво”! Мога да си кажа сама „браво”.
Я да чуя как го правиш! – подканям я аз.
Браво, моето момиче, браво!
С К. се смеем весело. Цялата грее.
Няма вече страх да изразява чувствата си пред баща си. Няма го и усещането, че не я подкрепя. Няма го дразненето заради него. Няма го и усещането, че е пренебрегната. Ревността е сведена до минимум и тя избира да се справи сама с остатъка от нея и новият лесен начин който усвои в тази сесия – ТЕС. Отпаднало е и усещането, че е излъгана, подведена с неизпълнени обещания. Няма го и усещането за смачкана, тъжна или ядосана.
Да!? С потупване е много просто!…
Спи ми се.
Не е учудващо че това е така, защото напрежението което я е стягало от дълго време, поради негативните емоции, сега е освободено и усеща умората от това. Но с К. се потупкваме и за тази умора от дългото напрежение. Освежена и весела, с цялата тази енергия която нахлува в тялото и живота ѝ, тя се чувства:
Добре, много добре! Спокойна, в мир със себе си.
Ето как изтече водата – не като сълзи!
Благодаря за доверието, К.!
Радвам се да помогна и на всеки друг, решил да се справи с неудобствата в живота си и предприел първата крачка – да ме потърси.
След последната ни сесия (част трета), си правих сама ТЕС и ревах и ругах щитовидната жлеза, успокоих се и съм заспала, а преди това се въртях…
Вече не вися и не чета всичко в онзи Форум, а само приятни и полезни неща – екскурзии, такива неща и съм престанала да следя едни групи във Фб – само с гадни снимки на болни!
Пуснах си нови изследвания вчера. Антителата са се увеличили малко, другите неща са в норма и пия по 1 поддържаща таблетка. В началото преди година, като си пуснах изследвания септември месец едното антитяло беше 650 при норма от 150, а другото беше 11, при норма до 34. Февруари месец пак ги пусках. И това от 650 беше стигнало на 230. Сега е 388, а другото 8. Поддържащата таблетка, дето я пия всеки ден и тя прави някакви неща… държи да не избухне жлезата.
Да избухне!?
Ми да, тя такива неща прави. Тя дори и да избухне, какво – най-много да я клъцнем и готово!…Ако се наложи, защо не!? Цял живот ще пия хормони, които ще заместват. В крайна сметка, не мога цял живот да пия някакви отрови, които вредят още повече…
Не знам, не ми пука. За какво да ми пука? Да, тя е част от мен, ама когато искам нещо да се случи – няма друг начин! В смисъл такъв, че в крайна сметка дори и да се излекува, вероятността да се получи пак е 50 %. Не, че няма излекуване, но има вероятност да се върне.
Някой се излекуват…но при мен, не знам. Тези антитела, ако продължат да се увеличават, ще ме ударят в очите – изпъкват. Страх ме е! И ще трябва операция на очите. Отвратително е. Братовчедка ми е с такива очи и гушата…не го искам това! В никакъв случай! Ужасно е, гадно е, страшно е. Като жаба. Дори не искам да си го представя как изглеждам. Грозно е, според мен боли от това нещо. Не искам да ме боли.
Не знам дали се справям правилно! Като в университета, много трудно ми беше. Някаква безумна математика. Въобще не съм очаквала, в училище ми беше много по-лесно.
Сетих се! В гимназията имах едно гадже, първото, и ми каза, че от мен нищо няма да стане. Така той се чувстваше силен, а аз смачкана. Много трудно приех всичко – първа любов, ученическа…
Не може така да ми говори! Голям простак!
Не стига, че ти давам да преписваш всички задачи и …, ми се държиш като олигофрен! Толкова съм обидена! Гневна. Толкова гневна, че съм готова да набия някого, да блъскам…
Ето на това му се казват живи емоции! Тупкаме, а те продължават да изригват, като дълго задържан вулкан, но явно е дошъл моментът да бъдат освободени напрежението на негативното преживяване.
Не стига, че си пропилях 2 години да го чакам… а накрая се оказа, че си има друга и искал да сме приятели. Чувствам се излъгана! Вързах се на някакъв дрисльо! Чувствам се унижена. Чувствам се измамена, вързах му се. Прекалено силни чувства имах. Прецаках се. Яд ме е на себе си. А майка ми ми казваше, приятелите също. Ама пубертетска любов… Подигра се с мен. Толкова ме е яд на себе си!
Емоциите биват освободени и за Б. настъпва омиротворяващо спокойствие.
Тя осъзнава мотивите за поведението му и му прощава. Прощава и на себе си, че се е влюбила в него и е минала през всички последствия от това. Усеща и неговото извинение.
Б. усеща благодарност в себе си. Чувства се щастлива и как прошката се излива от душата ѝ.
Добре съм, няма промени… То наистина всяка връзка има две страни. ОК!
А, това не е възможно „от мен нищо няма да стане”.
Аз ще ти докажа, че пък ще стане!
Б. се чувства по-силна. Самочувствието ѝ е по-високо. Заявява, че животът си е неин и той не може да определя кой какъв ще стане и какво ще стане от нея. Чувства как слага край на тази връзка още там и тогава.
Б. се приема все повече като добър човек, който може да постигне много. Умна, знаеща, упорита, целеустремена. Постигаща.
Усеща как вече се справя с висшата математика и даже я обича. „Мога да я преоткрия, честно казано”– смее се тя.
Сега си мисли:
Мога да се справя, мога да оздравея, но ме е страх! Не знам от какво ме е страх…
О!? – не искам пак да се разболея! Сега се чувствам добре. Трудно е. Не искам да изпадам в някакви дупки, да се чувствам зле. Както миналата година – не можех да заспя, чувствах се зле, събуждах се в 3 през нощта и не можех да заспя до 5-6 ч. и се въртях. Не искам да изпадам в такава дупка! Не издържам, изтощена съм, притеснена от болестта, какво и как ще се случи.
Тупкаме.
Б. усеща как напрежението от спомена се стапя и изчезва. Настъпва поредната положителна промяна за нея. Спокойна е, добре ѝ е. Вижда се наспана.
Остава усещането за навик на мислене и действие. Разбира се обръщаме внимание и на него, няма да оставяме работата недовършена, я!
Туп-туп по точките и Б. усеща голямата промяна в нагласата си. Вижда в съзнанието си как лекарят ѝ казва, че показателите ѝ са добри и може постепенно да спре хапчетата.
След това освобождаваме и страха ѝ, че ако не проверява показателите непрекъснато до края на живота си, може нещо да се случи.
Естествено продължаваме да тупкаме и на Б. ѝ се прояснява, че:
Няма смисъл толкова да се притеснявам, защото прекалено много се притеснявам за всичко и така няма да мога да изкарам до 77 години, да си имам градина и да си отглеждам домати, и … други неща!
Ох, много ми е трудно! Това притеснение в главата ми! Мислите ми са! – като нещо закотвено в главата, което ме спира.
Е, освобождаваме го и Б. постига поредната лична победа по пътя към целта си – да е здрава и да си има още едно детенце.
Отново поглеждаме към представата за „жаба”. Страховете, съмненията, образа ги няма. Има само
Отпуснато спокойствие.
Отново поглеждаме какво става в съзнанието ѝ с нейните изследвания и мнението на лекуващия ѝ лекар. Б. се вижда как свободно изразява емоциите си, до степен вече да не я вълнува темата.
Проверяваме и мнението ѝ за това дали може трайно да се излекува, без рецидиви.
30 – 40 % само… Не е задължително, всъщност!
Майната му!
Според мен аз може и преди да съм имала леки отклонения, и въобще да не съм си давала сметка. Ако имам проблем, то е по-скоро страхът!
Дааа, на това се казва „пробив“!…
Следва пета последна част. Очаквайте! А до тогава защо не опитате ТЕС за нещо простичко от ежедневието? Проверете и споделете какъв е ефектът при вас. Похвалете ми се.
Б. – млада жена на 32 г. Генералната заявка е желание за раждане на второ детенце, но и проблеми с щитовидната жлеза, които явно пречат за случването му.
Част втора
Б. вече е майка на малко детенце. Споделя тревогите си с него.
Дразня се от малките неща.
За детето е хем дразнене, хем притеснение, величина, която не мога и няма как да променя!
Най-вече е притеснението нещо да не му се случи. Може би защото се роди много малък, много рано – края на 35 г.с. Изобщо не го очаквах, че ще се роди тогава!
Когато е на 28 г. и е бременна, Б. работи от вкъщи и усеща болки в корема, лошо ѝ е, притеснява се. Болките се увеличават и отива в спешно отделение, в болница, за преглед. Оказва се с 4 см разкритие. Чувства се много зле емоционално и физически, притеснена защото не е очаквала това. Приемат я в патологично отделение за задържане, слагат я на системи. Болките постепенно утихват, но системата не капе добре и независимо от забележката за това, не ѝ обръщат внимание.
На следващия ден, уж всичко е на ред, няма конракции, тоновете на бебето са добре, теглото му също, и ми изтекоха водите. Разкритието ми беше много по-голямо и започнаха контракции много на често. Слязохме в предродилна зала. Бях много притеснена за детето, страшно много притеснена и непрекъснато се молех на Богородичка тогава. Тоновете на бебето вече се губеха, а лекарката беше супер спокойна, четеше си вестник и аз вече не знаех къде се намирам… Не знам!
– Колко беше притеснена?
– На 10* (всички цифри и числа със * илюстрират силата на емоциите по скалата прилагана в ТЕС, според която 10 е максимума)
Всичко много набързо стана, за 2-3 часа имах 10 см разкритие. С 1-2 напъвания. Беше много трудно напъването, страшно много ме заболя главата и им казах, че вдигам кръвно. И те ми викат „спокойно, още малко”! Резнаха ме. Без никакви епидурални упойки, без никакви окситоцини… Нищо! Преди това не ми бяха направили никаква клизма и от това ми стана още по-гадно ( на 6*), защото от напъните се изходих, а не исках.
Бебето излезе, но не проплака и аз само: „Защо не плаче, защо не плаче?” Такова чувство на тревога! ( 9 – 10*) Само ми го показаха и казаха, че го вкарват в кувьоз. Тогава им казах :”Мерете ми кръвното, много ме боли главата, високо ми е кръвното!” Никога преди това не ми е било високо кръвното. И наистина беше високо. Дадоха ми някакво хапче и ме оставиха отвън.
Другото, освен това, беше че имаше супер много студенти. И това ми беше много неприятно (7–8*). Чувството ти да си така и някой да те наблюдава отстрани е неприязън (7–8*). Не искаш да те гледат. Гняв, погнуса. Това е някакъв такъв момент, в който не искам да ме гледат! Искам всичко да е наред! Явно някъде съм се подписала, че могат да ме гледат, на всичките тея един куп документи, но не исках да са там!
На мъжа ми, бебето, не го показаха въобще. То беше вече във кувьоз. Не му го показаха изобщо. Почувствах такава болка от това, такова безсилие! (10*) Качиха ме горе, а бебето беше долу, никой не дадоха да се качи при мен и бях толкова самотна (6–7*).
След това много трудно ми даваха да го виждам – само веднъж на ден, за половин, един час. На мъжа ми въобще не даваха да влезе да го види в отделението. Толкова е безумно, безумно е! (10*). Това в чужбина никъде го няма. Не заслужавам това! Ти нищо не можеш да направиш, подвластен на институцията. Такова безсилие! (10*)
Бебето не искаше да яде адаптирано мляко. Непрекъснато се цедях и като им казах, че имам кърма, те не можаха да повярват. Чак на седмия ден ми го дадоха. А детето без проблем си засука. Въобще не очаквах, толкова добре се почувствах!
Непрекъснато плачех, непрекъснато. Защото лекарите казваха: „То не се знае, то може да има инфекции, може с някакви други неща да има проблеми…” Но слава на Бога, нямаше нищо.
– Като погледнеш всичко това от дистанцията на времето, как се чувстваш сега?
Чувствам се виновна, че не съм успяла да го задържа. Тогава нямаше да е толкова малък – 2 кг. Нямаше да е в кувьоз. Щеше да си е при мен. Щеше баща му да го види веднага. Нямаше да има тази инфекция и да го тъпчат с антибиотици. Освен това детето ми има хитоспайгия (кожичката прави специфична качулка на пениса и каналът е изместен). Това става през втория – третия месец от бременността, а точно тогава ни беше сватбата и правих фото сесия на морето и се чувствам виновна за това и всеки път се чудя, дали и тогава нещо не сгреших? А когато попитам лекарите от какво се получава, нямат еднозначен отговор за нещото. Казват, че все повече деца имат нещото и казват, че се дължи на всичко – на препарати, на хормоните, които са навсякъде. Лекарите тука в България дори не знаеха какво е това.
Благодарение на един форум, се свързах с чужбина – на една крачка разстояние в Сърбия, в Белград. Направиха му една операция, успешна Тук правят по 3-4 операция за това. Въпреки това има едно притеснение, дали всичко е наред, дали като е голям всичко ще е наред, дали ще има поколение. Много теми са и това всичко е – детето.
Най-силен е моментът на безсилие в сцената, в която Б. вижда бебенцето си в кувьоза на средата на светла стая и един апарат, който пищи. Мисълта „Наистина нищо не можеш да направиш!” и всеки път казват : „Не плачете”. Голяма болка…
Тялото още пази едно напрежение в щитовидната жлеза и учестен пулс.
След прилагане на техники от енергийната психология болката от този конкретен момент спада на 2-3*. След още малко работа, болката бива освободена и на нейно място Б. се изпълва с топлина и спокойствие.
След това болката в спомена от раждането е спаднала на 2*. Болката от разкритието също вече е на 2*. Притеснението от загуба тоновете на бебето е спаднала на 3*. Раздразнението, че лекарката спокойно си чете вестник е изчезнало – „нека си чете!”– даже казва Б. Вече няма спомен за високо кръвно и боляща глава. Гадното от момента с ненаправената клизма вече е 1*. Тревогата, когато бебето не проплаква е спаднала на 3*. Неприязънта да бъде гледана от много студенти е спаднала на 2*. Възмущението, че не показват бебето на мъжа ѝ е спаднало на 2*. Усещането за самотност е паднало на 3*. Безсилието да не може да види бебето си и да е с него е спаднало на 4*.
Ужас!
Б. е шокирана от промяната и още не може да повярва!
Това е супер нетипично за мен, толкова странно. Все едно избледня спомена, все едно въобще да не го чувствам! Да не чувствам неща, които до преди малко съм чувствала!? Странно ми е.
Макар чувствата да са били нежелани, това се оказва предизвикателство за Б.
Но и това бива освободено, нали е емоция, а ние работим с техники за емоционална свобода! Настъпва спокойствие, а от там изскача:
Толкова е странно, не може да няма проблеми и трудности. Ако няма проблем, ще си го създам. Трудностите ме карат да се чувствам жива! Дават ми усещането за сила.
Хоп – ето на това му се казва убеждение. Цяла програма. Добре, че с техниките и това може сравнително лесно да се отработи.
В процеса на изследване, се оказва, че умът е този, който има нужда от проблеми, душата няма. Но в течение на процеса, се стига до партньорство и разбиране между ум, душа и тяло, а с това и освобождаване от борбата на ума да води и съответно да си създава проблеми. За Б. настъпва едно усещане за свобода, хармония, баланс.
В края на тази сесия, Б. заявява, че вече няма дразнене по темата за детето, няма притеснение.
Само едно пълно спокойствие. Всички събития от дните на раждането и след това са просто един празен от чувства филм. Това вече просто е денят в който отивам да раждам сина ми и ми е добре.
О, това е различно чувство! Няма го напрежението!? Има щастие, чувствам трепет, чувствам нетърпение, че ще си видя детето!
Б. чувства как се гушкат, а детето е освободено от проблемите и преживяванията на мама, щастливо. За да е всичко още по-добре, в тази щастлива сцена влиза и таткото и хармонията, любовта, целостта се разливат и в тримата.
Сега Б. говори с друг тон, с друг глас, с друго темпо – меко, спокойно, топло.
Толкова съм доволна от постижението ѝ. Беше смело, отново да извика болезнените спомени и да ги трансформира в ново градивно отношение към живота.
Ако и на вас е харесало и можете да помогнете на някого да погледне на негативната страна на живота, като потенциал за начало на ново мислене и живот, като вариант за справяне, споделете!
„Дъщеря ми на Н. на 7 г. има алергия към глутен. Алергията се изразява със запушване на носа, тръгване задни секрети към белите дробове и започване на кашлица.
Първото ѝ разболяване с кашлица и инхалации започна, когато беше бебе на 3 месеца, когато аз и баща ѝ я заведохме на една хижа.
Тя беше постоянно кашляща, постоянно кихаща, постоянно течаха сополи, постоянно беше на инхалации. Минахме на кортикостероиди постоянно, но в един момент реших да спра да си тровя детето. Пробвахме с хомеопатия, но не попаднахме на добър хомеопат. След 9 месеца хомеопатия детето се оказа в болница с двустранна бронхопневмония и дихателна недостатъчност. Пи 3 месеца антибиотици. Взима кортикостероидите година и половина-две. Координирано с лекар поетапно ги спряхме и след два месеца тя пак направи криза. Отидох при специалисти занимаващи се с хранителни тестове и се оказа, че Н. е с 4-та степен непоносимост към глутен и 3-та степен непоносимост към всякакви млечни и че всички сополи и кашлици са в резултат на тези алергии. По това време дъщеря ми вече беше на 5 години. Детето мина на диета. Спряхме само глутена за 1 година, защото не можехме да я оставим и без млечни. Детето веднага спря да боледува. Чувстваше се добре физически. Ходихме и на биорезонансна терапия заради непоносимостта към глутена. Но въпросната диета много я тормозеше. В детската ѝ градина спазваха диетата ѝ, но тя гледаше какво ядат другите деца и все питаше: „Кога ще спре тази диета?”. Когато мина тази 1 година, започна постепенно да яде глутенови продукти и много напълня. То даже е подуване, не пълнеене, пак като алергична реакция на глутена, но не толкова силна.
Това разказва Л. майка на две деца, едното с алергия към глутен и млечни продукти.
Много добре си спомням кога започна всичко това. Беше на една Нова година, когато с баща ѝ за първи път решихме да празнуваме като семейство. Отидохме на една хижа, и се оказа, че единственото място на което може да ни настанят с 3 месечното бебе и друго 3 годишно дете е едно мазе, което беше ледено студено, влажно и ужасно мухлясало. Преспахме само една вечер, защото беше 31 срещу 1 и на другия ден веднага си тръгнахме. Детето вдигна температура и си се разболя в същия ден в който се прибрахме.
Толкова съм гневна като се сетя за това, че получавам едно тревожно сърцебиене! Чувствам се като тъпа гъска, защото трябваше в момента в който виждам тази стая да кажа – „Довиждане, аз си тръгвам с децата!“ Чувствам се, като човек, който не може да защити нито моите, нито на децата интересите. Безпомощна, нерешителна, слаба, безволева, гадно ми е, яд ме е на себе си! Не мога да си простя, че не си тръгнах!
Такава страхливка съм, никога не си тръгвам когато трябва! Има стотици случай в които съм искала да си тръгна и не знам защо не съм го правила.
Това е случка която бях забравила, но ми изскача.
Да съм била на 13-14 години. Нашите непрекъснато ме караха да се гледам и се занимавам с брат ми, а той беше много досаден. Те имаха гости в кухнята – едни съседи, при което, пак заради брат ми, баща ми ужасно ми се скара. На мен наистина много ми преля чашата и това, което исках в онзи момент да направя е, да си събера сакчето и да изчезна от вкъщи. Но си дадох сметка, че съм едно 12-13-14 г. момиче. Какво като си хвана сакчето, къде ще отида!?
Почувствах се толкова безсилна в този момент. Не мога да променя нищо! Чувствам се толкова слаба, некомпетентна, неможеща, неподготвена, неспособна…ужасно слаба!
Започва да ме е яд, не може да няма начин, ама какво ще правиш на 13-14 г. на улицата? Нямаш много полезен ход, защото, колкото и да е ужасно в къщи, е по-безопасно отколкото навън.
Ако навън беше безопасно, щях да се махна. Щях да им покажа, че баща ми не може да се държи така с мен… и щеше да ми стане хубаво, да съм доволна от себе си, че съм отстояла позицията си. Щях да продължа по същия начин живота, да се виждам с майка, без баща ми да знае, за да не ми създава проблеми, защото той непрекъснато дудне на майка ми. Много му се ядосвам. И на него и на нея. Първо на него, че никога не ми казва на мен нещата, и второ на нея, защото тя седи, мълчи и попива като гъба и не реагира по никакъв начин.
Много съм ядосана! Много! Защото тя се оставя всички да я мачкат!
Искам да си отстоява позициите, интересите, когато нещо не ѝ харесва. Стига с това стой-мълчи-търпи-той ще разбере, защото, в крайна сметка си давам сметка, че съм точно като нея. Колкото и да ѝ се ядосвам, аз съм същата овца.“
Докато прилага ТЕС, Л. заявява през сълзи всичко това на майка си и на баба си, „която е същата”.
Какво сте се оставили всички да плюят върху вас, а вие да се правите, че нищо не се случва? Чувствам се ужасно. Когато нещо не ти харесва, трябва да можеш поне да го заявиш!
На мен не ми харесва да седя и да търпя! Искам, когато нещо не ми харесва, когато искам да направя нещо, да имам силата да го направя, и да имам силата да не си мисля кой как ще се почувства, а да обърна внимание на това, какво аз искам и как аз се чувствам!
Чувствам се приклещена, като мишка заклещена в капан. Такава несигурност, страх и безпомощност чувствам.
След малко остава само спомен за приклещеност, а след още малко и ясното усещане, че този спомен „не е мой а чужд, на някой отпреди баба ми”. На края и това бива освободено – така се случва обикновено, с техниките за емоционална свобода.
Да, на ясно съм, че това не е бил мой проблем и съм ОК!
Като поглежда пак към майка си и баба си, казва:
Ми те са си избрали така, аз се взимам в ръце и като искам да се случи нещо просто го случвам. В крайна сметка им благодаря и на двете, за грижите и подкрепата. Защото въпреки, че те не заявяваха подкрепата си, съм имала тая, мълчаливата подкрепа, че всъщност знаят, че аз мога да се справя.
Сега се чувствам силна от това. Благодарна, че от всичко това, започват да ми изскачат отговорите на въпросите. Способна съм! Хубаво ми е, много ми е хубаво!
Така Л се връща в ситуацията в която е на 13-14 г. и баща ѝ ѝ се кара заради брат ѝ, но в нея, тя вече казва каквото има на баща си, отстоявайки разбирането си. Това я кара да се чувства още по-добре – доволна.
Беше ми важно да му го кажа, да се отстоя.
След това, вече всички случки, в които не съм посмявала да се отстоя ми изглеждат смешно. А в случката, която дава начало на алергиите на дъщеря ѝ, Л. вече заявява и привежда в действие намерението си – не ѝ харесва влажното, мухлясало и студено мазе и си тръгва. Прибира се в къщи с бебето и… вижда в съзнанието си:
Здраво е! Детето расте. Няма разболяване, няма хапчета, няма инхалации, няма алергии, няма напълняване…Имам едно уверено и сигурно в себе си дете!
Смее се като една щастлива майка, освободила детето си от собствените си емоции.
Междувременно, Л., която беше споменала, че има алергия към сребърни обеци, установява, че и тази алергия е „почти освободена”, за това с още малко третиране с ТЕС за недоверието, че:
Не съм сигурна, дали няма пак да ми се подуе ухото, макар хем да знам че вече няма проблем, хем имам страх, че може да не съм изчистила всичко.
И:
Чак пък толкова бързо, само с няколко потупвания да стане!?
А и:
Малко ми е невероятно!
Накрая тя стига до казаното през смях:
Защо пък да не!?. Няма алергия, не!
Накрая ослушвайки се в себе си Л. казва:
Дъщеря ми? – Добре си е, аз наистина буквално усетих как все едно махам товар, който ѝ е от мен. Добре ми е!
Доволно и леко уморено заявява Л., майката на две чудесни деца.
А аз се надявам, сигурно и вие, в най-скоро време да разберем как е момиченцето ѝ. Разбира се, може да се наложи още малко работа с ТЕС, но може и това да е било достатъчно. Ще разберем, когато му дойде времето. Засега им пожелаваме още силна любов, весело детство и майчинство и приятно похапване на Н. на всичко, което ѝ се яде, нали!?
Ако и вие търсите начин да си помогнете в справянето с алергиите, не отхвърляйте и този вариант. Може пък методите на енергийната психология да са и вашият начин за освобождение?
P.S. Ето какво съобщава майката 10 дни след сесията с ТЕС:
Веднага имаше резултат, тя нали беше още болна, т.е. със симптоми, докато работихме, дойдоха да ме вземат, тя беше заспала в колата, събуди се и вече беше друго дете, здраво!
Дарина:
Още ли няма симптоми? Всичко ли яде?
Л.
Да, абсолютно ОК. Хапва си добре.
Винаги съм се чудела защо, айде глутена добре, но и млечните, и от месата – пилешко, което най-малко ядем в къщи. Като си тръгнах, се сетих, че аз на 1 януари се събудих без капка кърма и започнах да я храня само с адаптирано мляко и пюрета, а те нали първите са с пиле. Така, че вече имам обяснение.
А вие прилагате ли нестандартни методи за справяне с вашия проблем?
„…почти всеки ден ме тормозеха, а учителите не обърнаха внимание, точно когато най-много имах нужда…“
М. тинейджърка на 15 г. По думите на майка ѝ е от „хиперактивните” деца.
Учителката ѝ я предпазва дълго време, но напуска и идва друга учителка, която не ѝ обръща внимание. Овладяваните до тогава съученици, безпрепятствено изригват емоциите си към нея и ѝ се налага да смени училището.
През изминалите 4-5 години, в училище ми се подиграваха и аз почти нямах приятели. Всъщност имах само 1 приятелка в класа.
Имаше хора в класа, които почти всеки ден ме тормозеха и това най-много ми пречеше. Винаги, когато ме обиждаха с глупави забележки, имах чувството, че нищо не мога да свърша както трябва сама и ми беше толкова отвратително! Подиграваха ми се.
Учителите изобщо не обърнаха внимание, че това се случва. Изобщо.
Това бяха деца, за които винаги като мисля, имам желанието да ги убия! По-конкретно едно момиче – П.
Смених училището тази година и този клас е по-добре, но и той има лоши страни.
Емоциите са силни, макар и много тихо и кротко поднесени от М. Едно мило, хубаво, но объркано дете. В съзнанието ѝ се разиграват сцени на насилие породени от безсилието ѝ да се справи с поведението на съученичката ѝ П. Има омраза, гняв, дори само като си я представи как изглежда. Иска да я разпарчетоса, да крещи, да обижда…Докато М. говори и излива потиснатите емоции, прилага ТЕС и само след минути казва:
„Вече нищо не виждам, чувствам се празна, равно ми е.“
Няма емоции към съученичката ѝ П. Спокойна е. Смее се весело заради станалото току-що освобождаване.
Другият проблем, който излиза е, че всички деца са подражавали на П. и са се водели от нейното отношение към М. като са увеличавали проблема ѝ. Това извежда на повърхността чувство на омраза, ненавист, раздразнение, объркване, яд… М. се обръща в съзнанието си към тези деца и излива тази река от емоции. След малко, макар и вече спокойна и усмихната М. си мисли:
„Знам че никога няма да мога да им простя напълно.“
„Не го заслужавате! Толкова много ме наранихте! Толкова много ме боли заради вас! Знам, че никога няма да успея да ви простя! Няма да ви простя! Не го заслужавате!…Толкова съм обидена, отвратена, презирам ви!“
М. грейва в усмивка. Душата ѝ е все по-свободна от крайните емоции и тежки спомени.
Доплаква ѝ се.
Изведнъж мислите ѝ вече са за оценките ѝ в момента. Лоши са. Притеснява се, че са ниски и няма да успее да продължи добре учебната година. Че няма да успее да се справи. Чувства как това притеснение стяга гърлото ѝ. Скоро обаче, с малко потупване по аку-точките, нещата се обръщат към едно спокойно и уверено „Ще успея!”.
Друго притеснение на М. е, че учителите не я харесват, не я обичат и за това нарочно ще ѝ намалят оценките, че не я уважават, не я зачитат, не отчитат старанието и усилията, които полага въпреки всичко с цената на много повече усилия при създадените обстоятелства. Мисли, че те са сформирали мнение за нея и е 100% убедена, че няма начин да го променят.
И ей-така, докато изговаря тези свои ученически вълнения и прилага ТЕС, М. казва: „Е някой ще си го променят!”, а по-късно и: „Ъм, вече няма значение!”. Това я подсеща и за учителите, които в старото училище не са обърнали внимание на тормоза, на който е била подложена от съучениците ѝ, точно когато е имала най-много нужда от това. Огорчението, разочарованието са големи. Усещането за липса на подкрепа и разбиране, също. Но и тези емоции и спомените свързани с тях биват разтоварени от душата и ума ѝ!
После М. се сеща, как първия час, когато са я видели в новото училище, тя е прочела в погледа им, как са си помислили „Тази пък каква е!?”. Но и това „прочитане” на ситуацията с няколко потупвания се превръща във веселото подхилкване и пълна липса на подобни тълкования.
Когато М. отново поглежда назад към всички емоции и случки които бяха натежали в душата ѝ и пообъркали живота ѝ, тя, вече весела и лека, пречистена, окрилена, точно както би трябвало да се чувства всяко 15 годишно дете, се смее с глас. Прегръща майка си сякаш прегръща целия свят и живота наново. Говори оживено, закача се, коментира папагалите си и … е себе си, с обичайните момичешки вълнения на 15 годишните.
Колко хубаво, нали?
Споделете с децата си, с учителите, с приятелите си – окрилете ги! Заслужават го.
Детето ми се напикава и заеква, все още, плахо е в комуникацията с другите деца.
Т. се тревожи, че му прехвърля своите страхове.
Имам силни страхове и единият е, че ще прилича на мен. Има си няколко приятелчета, които са му любими, но не общува с други деца. Постоянно го следя, наблюдавам го, вместо да го оставя да си играе, аз седях и се ядосвах, че се прави на разсеян и не се заиграва с детенце дошло на гости. А знам, че като го оставя, ще мине време и ще се заиграят двамата.
Много често ме е страх, че нещо съм го повредила или мога да го повредя. Че има поне две травми. Едната е, като го отбивах и заминах за няколко дена, а другата, като го оставих в детската градина.
Всичко това е част от темата „справям ли се добре” на Т.
Т. се чувства виновна, уплашена, че не се е справила със своите проблеми и ги прехвърля на децата си. Срамува се от себе си, като родител.
Срам ме е пред себе си и пред детето, че го натоварвам излишно с очаквания
Т. започва от съвсем скорошна случка в ресторант, с приятели, където детето се крие под масата, вместо да си играе с другите деца. Т. вижда себе си, а чува думите на баба, че „сме диви”.
В тази случка Т. е била на 8 години. Била е в родния си град, в къщи. Имало е някакви хора, на които не е искала да отиде да каже „добър ден”. За това баба ѝ я упреква: „Какви сте такива хора, диви!?”. 8 г. Т. се почувствала зле, притеснена, „по-лоша от другите”. Объркана е:
Баба ми придава друг смисъл на поведението ми, а другите хора не, те ме приемат нормално!
Сега Т. има възможност и казва на баба си:
Бабо аз съм си съвсем наред. Не ми се говори с тези хора и толкова. Аз решавам с кого и кога да говоря.
8 г. Т. се чувства добре от това, но вижда как баба ѝ първо се сепва, а после с малко помощ осъзнава, че малката Т. я е заболяло от забележката ѝ. Осъзнава, че се е съобразявала преди всичко с впечатлението, което оставя у другите хора, а не с чувствата на внучката си. Прегръща Т. с обич. и 8 г. дете вече се чувства свободно от всичко това. Вижда как и мама идва и я прегръща.
След това, случката в ресторанта изглежда спокойна, а Т. вече си мисли: „Нека си стои колкото иска там (под масата).
Следва работа с методите на енергийната психология с детенцето скрито под масата, в представите на Т., където тя заявява своята любов и подкрепа към детето.
Това води до друг спомен, когато Т. е била наречена „инат” от майка си. Това се е случило когато е била на вилата, в градинатаq пак на 8 г.q когато нещо ѝ казват, а тя отговаря „директно както ѝ е в сърцето и мозъка”, чистосърдечно, като всяко дете. Но това не е прието като тон и начин на отговор от страна на майка ѝ и тя ѝ казва:
Еййй, нямаш предни зъби! (местен израз, означаващ „не си мълчиш, всичко пускаш да ти излезе през устата”). Все с рогата напред!
Т. е ядосана, защото си мисли „несправедливи са към мен”, иска ѝ се да крещи от тази несправедливост и яд.
Не е честно, не съм лоша, не сте справедливи с мен, не искате да ме разберете!
Чувства се обидена, ощетена, онеправдана, нечута, неразбрана. С освобождаването на заряда на емоциите, малката Т. си мисли, че вече няма нужда да я разбират, чувства се самодостатъчна, силна, и каквото и да ѝ казват, може да реагира спокойно. Вижда как отива и хваща майка си за ръцете и ѝ помага да осъзнае себе си. Това кара мама да разбере и да ѝ се извини, да се сети, че има добро и умно дете, което знае как да се държи и как да говори, и може да говори с нея спокойно и приятелски. Прегръщат се с любов.
Когато Т. пак се връща в спомена от ресторанта, той изглежда още по-различно – Т. седи спокойно на масата с приятелите си, детето си играе и прави каквото иска, а тя няма нужда да го следи. Става все по-спокойна.
След още малко осъзнаване Т. си мисли: „Той всъщност ми отвори очите”. Мисъл отнасяща се за детето ѝ.
Аз не съм инат, а се защитавам, когато се опитат да ми наложат нещо против мен, напълно ненужно, както когато бях на 12 г. с баба, а тя ми направи забележка. Ненужно вмешателство внушаващо нейното мнение.
12 г. Т. се чувства подразнена. Все чува забележки свързани с външния ѝ вид, касаещи способността ѝ да преценява сама, оспорващи уменията и качествата ѝ. Тези забележки идват все от най-близките – мама, татко и баба. Сега, 12 г. Т. успява да събере сили и да им каже, колко подразнена, необичана и отхвърлена се чувства. Колко ѝ е обидно и самотно. Надделява усещането за досада в гърдите.
Омръзна ми да ме критикувате, омръзна ми да ме поучавате, не е това начинът!
Т. вижда как те вече я разбират, как майка ѝ идва и ѝ казва: „Извинявай, може би не го правя по най-добрия начин, но го правя от грижа и любов към теб.” Гали я и я прегръща.
Това кара Т. да се чувства още по-благодарна на сина си сега, за всичко на което я учи с това което е. Чувства как го обича още по-силно.
Страховете за детето ѝ продължават да спадат.
След работа и с този страх, който в съзнанието на Т. е „студен, черен и като фуния в гърдите“, страхът бива освободен и естествено заменен от светлина и спокойствие. Те обхващат цялото ѝ същество и Т. чувства как това е добре както за нея, така и за всички свързани с нея.
Страхът, че детето ѝ ще прилича на нея е отпаднал. Няма го и страхът, че има лоша комуникация с другите деца. По същия начин е и със страха, че го е повредила или че може да го повреди. А страхът от травмиране при отбиването и даването на градина сякаш никога не го е имало. В съзнанието ѝ детето е спокойно, таткото също.
Като поглежда към проблема със заекването на детето, Т. разбира, че детето вече не заеква, но таи съмнение в себе си: „Възможно ли е, дали наистина е така?” Прокрадва се и вина, че те със съпруга ѝ са нервни родители, които плашат детето си с тази нервност.
Не успявам да се владея, нямам достатъчно контрол върху себе си.
Това оказва се, също идва още от дете, когато баща ѝ се държи по същия модел, а тя го е попила безусловно. Т. освобождава този „срамен модел” от себе си. Вината отпада. Чувства се „под контрол”. В съзнанието ѝ детето вече не заеква и ѝ казва мили думи, прегръщат се и се целуват.
Т., изпълнена с радостта на преживяното освобождение, праща намерение към всички свързани с темата, да освободят скритите емоции и мисли, ако са останали такива някъде, за да бъде напълно завършен този процес.
Две седмици по-късно Т. казва:
Детето вече 10 дни подред е сухо, по-контактно.
Два месеца по-късно Т. споделя:
Двете учителки в детската градина казват, че е много различен (променен към добро), контактен е. Няма напикаване. Няма заекване.
Не е ли хубаво за мама, за детето, за цялото семейство?
Ако Ви е харесало, споделете! Направете и други хора съпричастни на тази радост!
