by Дарина Гаврилова | 24/01/2016 |
Алергия към глутен
„Дъщеря ми на Н. на 7 г. има алергия към глутен. Алергията се изразява със запушване на носа, тръгване задни секрети към белите дробове и започване на кашлица.
Първото ѝ разболяване с кашлица и инхалации започна, когато беше бебе на 3 месеца, когато аз и баща ѝ я заведохме на една хижа.
Тя беше постоянно кашляща, постоянно кихаща, постоянно течаха сополи, постоянно беше на инхалации. Минахме на кортикостероиди постоянно, но в един момент реших да спра да си тровя детето. Пробвахме с хомеопатия, но не попаднахме на добър хомеопат. След 9 месеца хомеопатия детето се оказа в болница с двустранна бронхопневмония и дихателна недостатъчност. Пи 3 месеца антибиотици. Взима кортикостероидите година и половина-две. Координирано с лекар поетапно ги спряхме и след два месеца тя пак направи криза. Отидох при специалисти занимаващи се с хранителни тестове и се оказа, че Н. е с 4-та степен непоносимост към глутен и 3-та степен непоносимост към всякакви млечни и че всички сополи и кашлици са в резултат на тези алергии. По това време дъщеря ми вече беше на 5 години. Детето мина на диета. Спряхме само глутена за 1 година, защото не можехме да я оставим и без млечни. Детето веднага спря да боледува. Чувстваше се добре физически. Ходихме и на биорезонансна терапия заради непоносимостта към глутена. Но въпросната диета много я тормозеше. В детската ѝ градина спазваха диетата ѝ, но тя гледаше какво ядат другите деца и все питаше: „Кога ще спре тази диета?”. Когато мина тази 1 година, започна постепенно да яде глутенови продукти и много напълня. То даже е подуване, не пълнеене, пак като алергична реакция на глутена, но не толкова силна.
Това разказва Л. майка на две деца, едното с алергия към глутен и млечни продукти.
Много добре си спомням кога започна всичко това. Беше на една Нова година, когато с баща ѝ за първи път решихме да празнуваме като семейство. Отидохме на една хижа, и се оказа, че единственото място на което може да ни настанят с 3 месечното бебе и друго 3 годишно дете е едно мазе, което беше ледено студено, влажно и ужасно мухлясало. Преспахме само една вечер, защото беше 31 срещу 1 и на другия ден веднага си тръгнахме. Детето вдигна температура и си се разболя в същия ден в който се прибрахме.
Толкова съм гневна като се сетя за това, че получавам едно тревожно сърцебиене! Чувствам се като тъпа гъска, защото трябваше в момента в който виждам тази стая да кажа – „Довиждане, аз си тръгвам с децата!“ Чувствам се, като човек, който не може да защити нито моите, нито на децата интересите. Безпомощна, нерешителна, слаба, безволева, гадно ми е, яд ме е на себе си! Не мога да си простя, че не си тръгнах!
Майката се тупка според правилата на прилагане на ТЕС и излива емоции и мисли. Изведнъж тя заявява:
Такава страхливка съм, никога не си тръгвам когато трябва! Има стотици случай в които съм искала да си тръгна и не знам защо не съм го правила.
Това е случка която бях забравила, но ми изскача.
Да съм била на 13-14 години. Нашите непрекъснато ме караха да се гледам и се занимавам с брат ми, а той беше много досаден. Те имаха гости в кухнята – едни съседи, при което, пак заради брат ми, баща ми ужасно ми се скара. На мен наистина много ми преля чашата и това, което исках в онзи момент да направя е, да си събера сакчето и да изчезна от вкъщи. Но си дадох сметка, че съм едно 12-13-14 г. момиче. Какво като си хвана сакчето, къде ще отида!?
Почувствах се толкова безсилна в този момент. Не мога да променя нищо! Чувствам се толкова слаба, некомпетентна, неможеща, неподготвена, неспособна…ужасно слаба!
Започва да ме е яд, не може да няма начин, ама какво ще правиш на 13-14 г. на улицата? Нямаш много полезен ход, защото, колкото и да е ужасно в къщи, е по-безопасно отколкото навън.
Ако навън беше безопасно, щях да се махна. Щях да им покажа, че баща ми не може да се държи така с мен… и щеше да ми стане хубаво, да съм доволна от себе си, че съм отстояла позицията си. Щях да продължа по същия начин живота, да се виждам с майка, без баща ми да знае, за да не ми създава проблеми, защото той непрекъснато дудне на майка ми. Много му се ядосвам. И на него и на нея. Първо на него, че никога не ми казва на мен нещата, и второ на нея, защото тя седи, мълчи и попива като гъба и не реагира по никакъв начин.
Много съм ядосана! Много! Защото тя се оставя всички да я мачкат!
Искам да си отстоява позициите, интересите, когато нещо не ѝ харесва. Стига с това стой-мълчи-търпи-той ще разбере, защото, в крайна сметка си давам сметка, че съм точно като нея. Колкото и да ѝ се ядосвам, аз съм същата овца.“
Докато прилага ТЕС, Л. заявява през сълзи всичко това на майка си и на баба си, „която е същата”.
Какво сте се оставили всички да плюят върху вас, а вие да се правите, че нищо не се случва? Чувствам се ужасно. Когато нещо не ти харесва, трябва да можеш поне да го заявиш!
На мен не ми харесва да седя и да търпя! Искам, когато нещо не ми харесва, когато искам да направя нещо, да имам силата да го направя, и да имам силата да не си мисля кой как ще се почувства, а да обърна внимание на това, какво аз искам и как аз се чувствам!
Чувствам се приклещена, като мишка заклещена в капан. Такава несигурност, страх и безпомощност чувствам.
След малко остава само спомен за приклещеност, а след още малко и ясното усещане, че този спомен „не е мой а чужд, на някой отпреди баба ми”. На края и това бива освободено – така се случва обикновено, с техниките за емоционална свобода.
Да, на ясно съм, че това не е бил мой проблем и съм ОК!
Като поглежда пак към майка си и баба си, казва:
Ми те са си избрали така, аз се взимам в ръце и като искам да се случи нещо просто го случвам. В крайна сметка им благодаря и на двете, за грижите и подкрепата. Защото въпреки, че те не заявяваха подкрепата си, съм имала тая, мълчаливата подкрепа, че всъщност знаят, че аз мога да се справя.
Сега се чувствам силна от това. Благодарна, че от всичко това, започват да ми изскачат отговорите на въпросите. Способна съм! Хубаво ми е, много ми е хубаво!
Така Л се връща в ситуацията в която е на 13-14 г. и баща ѝ ѝ се кара заради брат ѝ, но в нея, тя вече казва каквото има на баща си, отстоявайки разбирането си. Това я кара да се чувства още по-добре – доволна.
Беше ми важно да му го кажа, да се отстоя.
След това, вече всички случки, в които не съм посмявала да се отстоя ми изглеждат смешно. А в случката, която дава начало на алергиите на дъщеря ѝ, Л. вече заявява и привежда в действие намерението си – не ѝ харесва влажното, мухлясало и студено мазе и си тръгва. Прибира се в къщи с бебето и… вижда в съзнанието си:
Здраво е! Детето расте. Няма разболяване, няма хапчета, няма инхалации, няма алергии, няма напълняване…Имам едно уверено и сигурно в себе си дете!
Смее се като една щастлива майка, освободила детето си от собствените си емоции.
Междувременно, Л., която беше споменала, че има алергия към сребърни обеци, установява, че и тази алергия е „почти освободена”, за това с още малко третиране с ТЕС за недоверието, че:
Не съм сигурна, дали няма пак да ми се подуе ухото, макар хем да знам че вече няма проблем, хем имам страх, че може да не съм изчистила всичко.
И:
Чак пък толкова бързо, само с няколко потупвания да стане!?
А и:
Малко ми е невероятно!
Накрая тя стига до казаното през смях:
Защо пък да не!?. Няма алергия, не!
Накрая ослушвайки се в себе си Л. казва:
Дъщеря ми? – Добре си е, аз наистина буквално усетих как все едно махам товар, който ѝ е от мен. Добре ми е!
Доволно и леко уморено заявява Л., майката на две чудесни деца.
А аз се надявам, сигурно и вие, в най-скоро време да разберем как е момиченцето ѝ. Разбира се, може да се наложи още малко работа с ТЕС, но може и това да е било достатъчно. Ще разберем, когато му дойде времето. Засега им пожелаваме още силна любов, весело детство и майчинство и приятно похапване на Н. на всичко, което ѝ се яде, нали!?
Ако и вие търсите начин да си помогнете в справянето с алергиите, не отхвърляйте и този вариант. Може пък методите на енергийната психология да са и вашият начин за освобождение?
P.S. Ето какво съобщава майката 10 дни след сесията с ТЕС:
Веднага имаше резултат, тя нали беше още болна, т.е. със симптоми, докато работихме, дойдоха да ме вземат, тя беше заспала в колата, събуди се и вече беше друго дете, здраво!
Дарина:
Още ли няма симптоми? Всичко ли яде?
Л.
Да, абсолютно ОК. Хапва си добре.
Винаги съм се чудела защо, айде глутена добре, но и млечните, и от месата – пилешко, което най-малко ядем в къщи. Като си тръгнах, се сетих, че аз на 1 януари се събудих без капка кърма и започнах да я храня само с адаптирано мляко и пюрета, а те нали първите са с пиле. Така, че вече имам обяснение.
А вие прилагате ли нестандартни методи за справяне с вашия проблем?
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 07/12/2015 |
Детето ми се напикава и заеква
Т. е майка на 6 г. дете.
Детето ми се напикава и заеква, все още, плахо е в комуникацията с другите деца.
Т. се тревожи, че му прехвърля своите страхове.
Имам силни страхове и единият е, че ще прилича на мен. Има си няколко приятелчета, които са му любими, но не общува с други деца. Постоянно го следя, наблюдавам го, вместо да го оставя да си играе, аз седях и се ядосвах, че се прави на разсеян и не се заиграва с детенце дошло на гости. А знам, че като го оставя, ще мине време и ще се заиграят двамата.
Много често ме е страх, че нещо съм го повредила или мога да го повредя. Че има поне две травми. Едната е, като го отбивах и заминах за няколко дена, а другата, като го оставих в детската градина.
Всичко това е част от темата „справям ли се добре” на Т.
Т. се чувства виновна, уплашена, че не се е справила със своите проблеми и ги прехвърля на децата си. Срамува се от себе си, като родител.
Срам ме е пред себе си и пред детето, че го натоварвам излишно с очаквания
Т. започва от съвсем скорошна случка в ресторант, с приятели, където детето се крие под масата, вместо да си играе с другите деца. Т. вижда себе си, а чува думите на баба, че „сме диви”.
В тази случка Т. е била на 8 години. Била е в родния си град, в къщи. Имало е някакви хора, на които не е искала да отиде да каже „добър ден”. За това баба ѝ я упреква: „Какви сте такива хора, диви!?”. 8 г. Т. се почувствала зле, притеснена, „по-лоша от другите”. Объркана е:
Баба ми придава друг смисъл на поведението ми, а другите хора не, те ме приемат нормално!
Сега Т. има възможност и казва на баба си:
Бабо аз съм си съвсем наред. Не ми се говори с тези хора и толкова. Аз решавам с кого и кога да говоря.
8 г. Т. се чувства добре от това, но вижда как баба ѝ първо се сепва, а после с малко помощ осъзнава, че малката Т. я е заболяло от забележката ѝ. Осъзнава, че се е съобразявала преди всичко с впечатлението, което оставя у другите хора, а не с чувствата на внучката си. Прегръща Т. с обич. и 8 г. дете вече се чувства свободно от всичко това. Вижда как и мама идва и я прегръща.
След това, случката в ресторанта изглежда спокойна, а Т. вече си мисли: „Нека си стои колкото иска там (под масата).
Следва работа с методите на енергийната психология с детенцето скрито под масата, в представите на Т., където тя заявява своята любов и подкрепа към детето.
Това води до друг спомен, когато Т. е била наречена „инат” от майка си. Това се е случило когато е била на вилата, в градинатаq пак на 8 г.q когато нещо ѝ казват, а тя отговаря „директно както ѝ е в сърцето и мозъка”, чистосърдечно, като всяко дете. Но това не е прието като тон и начин на отговор от страна на майка ѝ и тя ѝ казва:
Еййй, нямаш предни зъби! (местен израз, означаващ „не си мълчиш, всичко пускаш да ти излезе през устата”). Все с рогата напред!
Т. е ядосана, защото си мисли „несправедливи са към мен”, иска ѝ се да крещи от тази несправедливост и яд.
Не е честно, не съм лоша, не сте справедливи с мен, не искате да ме разберете!
Чувства се обидена, ощетена, онеправдана, нечута, неразбрана. С освобождаването на заряда на емоциите, малката Т. си мисли, че вече няма нужда да я разбират, чувства се самодостатъчна, силна, и каквото и да ѝ казват, може да реагира спокойно. Вижда как отива и хваща майка си за ръцете и ѝ помага да осъзнае себе си. Това кара мама да разбере и да ѝ се извини, да се сети, че има добро и умно дете, което знае как да се държи и как да говори, и може да говори с нея спокойно и приятелски. Прегръщат се с любов.
Когато Т. пак се връща в спомена от ресторанта, той изглежда още по-различно – Т. седи спокойно на масата с приятелите си, детето си играе и прави каквото иска, а тя няма нужда да го следи. Става все по-спокойна.
След още малко осъзнаване Т. си мисли: „Той всъщност ми отвори очите”. Мисъл отнасяща се за детето ѝ.
Аз не съм инат, а се защитавам, когато се опитат да ми наложат нещо против мен, напълно ненужно, както когато бях на 12 г. с баба, а тя ми направи забележка. Ненужно вмешателство внушаващо нейното мнение.
12 г. Т. се чувства подразнена. Все чува забележки свързани с външния ѝ вид, касаещи способността ѝ да преценява сама, оспорващи уменията и качествата ѝ. Тези забележки идват все от най-близките – мама, татко и баба. Сега, 12 г. Т. успява да събере сили и да им каже, колко подразнена, необичана и отхвърлена се чувства. Колко ѝ е обидно и самотно. Надделява усещането за досада в гърдите.
Омръзна ми да ме критикувате, омръзна ми да ме поучавате, не е това начинът!
Т. вижда как те вече я разбират, как майка ѝ идва и ѝ казва: „Извинявай, може би не го правя по най-добрия начин, но го правя от грижа и любов към теб.” Гали я и я прегръща.
Това кара Т. да се чувства още по-благодарна на сина си сега, за всичко на което я учи с това което е. Чувства как го обича още по-силно.
Страховете за детето ѝ продължават да спадат.
След работа и с този страх, който в съзнанието на Т. е „студен, черен и като фуния в гърдите“, страхът бива освободен и естествено заменен от светлина и спокойствие. Те обхващат цялото ѝ същество и Т. чувства как това е добре както за нея, така и за всички свързани с нея.
Страхът, че детето ѝ ще прилича на нея е отпаднал. Няма го и страхът, че има лоша комуникация с другите деца. По същия начин е и със страха, че го е повредила или че може да го повреди. А страхът от травмиране при отбиването и даването на градина сякаш никога не го е имало. В съзнанието ѝ детето е спокойно, таткото също.
Като поглежда към проблема със заекването на детето, Т. разбира, че детето вече не заеква, но таи съмнение в себе си: „Възможно ли е, дали наистина е така?” Прокрадва се и вина, че те със съпруга ѝ са нервни родители, които плашат детето си с тази нервност.
Т. потупква и по тези мисли и чувства.
Не успявам да се владея, нямам достатъчно контрол върху себе си.
Това оказва се, също идва още от дете, когато баща ѝ се държи по същия модел, а тя го е попила безусловно. Т. освобождава този „срамен модел” от себе си. Вината отпада. Чувства се „под контрол”. В съзнанието ѝ детето вече не заеква и ѝ казва мили думи, прегръщат се и се целуват.
Т., изпълнена с радостта на преживяното освобождение, праща намерение към всички свързани с темата, да освободят скритите емоции и мисли, ако са останали такива някъде, за да бъде напълно завършен този процес.
Две седмици по-късно Т. казва:
Детето вече 10 дни подред е сухо, по-контактно.
Два месеца по-късно Т. споделя:
Двете учителки в детската градина казват, че е много различен (променен към добро), контактен е. Няма напикаване. Няма заекване.
Не е ли хубаво за мама, за детето, за цялото семейство?
Ако Ви е харесало, споделете! Направете и други хора съпричастни на тази радост!
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 02/11/2015 |
Язва на стомаха, хемороид и емоции
Това са физическите оплаквания на Жена на около 62 г. Л.
Проблемът ми е със стомаха – язва. Имам и язва на дванадесетопръстника и на моменти започва да се обостря и подува. Хемороид на дебелото черво, който се изсипва и напоследък се обостря. Искам да се справя с дебелото черво, защото язвата, нали се знае, зависи дали ще съм нервирана, каква храна… Може да съм спазила храната, но като имаш проблем и се бориш с него и тя реагира. Пък ти и едното и другото да съчетаеш за деня – не. Мога да го овладея, като че ли. Мога да не ям примерно, да съм нервирана през деня. Мога да го реша, мога да не го реша, да го ликвидирам до вечерта, но не съм яла цял ден. И тя си трае. Докато хемороида се появи, от къде се появи, какво стана там!? И бих искала той да се успокои, защото подпритеснението ми е…, нали?
Искам да се храня спокойно, защото имам страх от самата храна, то ми е хубаво това, ама не знам вътре как ще се резорбира и къде какво ще се случи и да не ми се подува така, да ми тежи, и най-вече дето този вътрешен… вена, кръвоносен съд, казаха, под някаква форма, как се случва да се…
Сега понеже, нали ме „нападна” от 2-3 седмици, си спомням, че бях доста млада. Не знам дали съм била на 35-6-7 г. и пътувахме за морето с децата, си спомням, че бяха още малки и пътувахме с влака и усетих така една болка ниско долу в ануса и за да притъпя тая болка, седнах на прозореца. Имаше нещо като перваз издадено, и така на по-твърдо, за да се натисна, щото като се натисна беше по-добре. И премина. Не му обърнах внимание. Що следващата година пак така се появи!? Викам сага то нормално, все пак жив човек, то…значи доста от отдавна, нооо…
Чувствам се жизнена много. Нищо че съм емоционална. Обичам хубавите хора, хубавата приказка, музиката харесвам, много ме разполага, нали, и ми разтапя душата. Дразня се, нервите ми идват от това от възмущенията на хората. Излизам навънка и вече не мога да срещна един нормален човек с който да говоря, да ме чуе, за да ми отговоря. Аз говоря едно, те ми отговарят друго и от там се дразня и спирам дори да контактувам. Само и само, за да не се дразня себе си. Обичам и хората, и животните, и цветята, дето се казва, но те до такава степен ме отблъснаха някак си, че се усамотих, удѝвих се малко. Ма не ми пречи де, пак имам дух.
След този поток от изговорени мисли и преживявания, настъпва избистряне на усещанията. Разбира се с помощта на работата ви с Техниката за емоционална свобода. Малко по малко излизат стари терзания, в които се коренят днешните ѝ проблеми.
Въртящата се болка – върти, върти, която ме притеснява – от къде се появи? И съм притеснена, и до кога?
Трябва да се организират, багажа, децата, те са малки, нещо да не забравя, а да потрябва на морето. После ще трябва да ходя до аптеката, мъжа ще ми мърмори. Както веднъж ми мърмори половин час, че съм забравила, че все нещо не съм се справила. Досадно е, нервно, потискащо… Изживявам го, че е елементарно нещо, дребно, но припомня, че нещо не съм се сетила. И потиснато ми е, в главата го усещам, помрачава ми се настроението и седя… И ставам разсеяна повече, един вид сама се обвинявам, че не съм мислила достатъчно много.
Пак съм се разсеяла. Пак забравих нещо! Защо пак забравих!?
Всичко е на мен, сандвичи, багаж, вода. Тежи ми от многото неща. Пропускам някой дребни. Губя апетита, потискам глада, за да не пропусна всичко което имам, за да свърша първо ангажимента който предстои. Предпочитам да свърша всичко, което ми е в главата, за да не ми тежи и после храненето. Може и с по-малко да се нахраня, но трябва да свърша всичко.
Нямам право да отделям внимание на храненето, първо работата, първо отговорностите. Ако не си изпълня отговорностите ще ме гризе съвестта, ще ме заболи стомаха, ще съм виновна.
Още от 17 – 18 г. станах много отговорна, защото бях много виновна. Тайна, която е между майката ми и мен – дъщерята, за мъж, който не е таткото и в последствие се получи конфликт между двете и се наложи да се каже истината на баща ми… и стана…
Чувствам се толкова уязвена от майка ми, че трябва да кажа истината! Толкова съм уязвена!
След като я освобождаваме от тази емоция на Л. ѝ олеква и е доволна вече, вместо виновна, че е казала истината.
Стигала съм до плач, от болка и обида, че майка ми така се държеше с мен. Казваше ми „Ти си проста, ти си тъпа”, а аз просто защитавах позицията си.
Зле ми е, неразбрана съм, ядосана, мъчно ми е, че тя не ме разбира. Тя никога не ме е разбирала! Душата ме боли.
С още потупване постепенно болката отслабва, огорчението също. Л. разбира, че и майка ѝ не е издържала на напрежението на живота, че е имала своите проблеми, бори се сама в живота. Л. успява да прости на майка си и да получи и нейното извинение. След това Л. усеща как двете с майка ѝ са помирени и лошото е зад гърба им. Чувства се спокойна, освободена. Сближена. Обгръща ги хармония. Но това е за кратко, защото трайното убеждение на Л. е: „Майка ми е студен и лош човек, властен, контролираш, обиждащ”. А това убеждение се оказва, че е още от 10 годишната ѝ възраст, когато малката Л. е взела страна на баща си, в караница между родителите, а майка ѝ я нахоква, че се намесва.
На Л. и е болно и криво, че двамата родители не се разбират и тя се чувства неприятно, свива се в себе си и в стомаха, уплашена.
Постепенно с употребата на техниките от енергийната психология, 10 г. момиченце чувства облекчение от страха и свиването в стомаха, особено след като заявява на родителите си, как се чувства заради тях. Настъпва успокояване. Придобива усещането, за възможност да се справя и конфликтите на хората не са заради нея. Разбира, че всичко може да се промени. Но, тогава изплува:
„Тя (майката) ни има за роби! Та разпорежда, тя командва и тя прави конфликтите, а ние с баща ми трябва да слушаме. С другите хора е добра, по принцип не е лош човек, но с близките се държи така.
Когато с Л. обръщаме внимание на тази специфика на майка ѝ, излиза, че майката се чувства виновна заради нещо, което остава скрито в миналото, но Л . успява да освободи и тази вина от душата си и тази от душата на мака си, при което двете вече са свободни, близки, простени напълно. Вижда как отношенията между майка ѝ и баща ѝ са мирни, топли, близки, а детенцето Л. е щастливо и сигурно, че занапред ще бъде все така – мирно, тихо, кротко и щастливо.
Живота и на 17 -18 г. Л. вече изглежда в съзнанието ѝ по-спокоен и комуникацията с майка ѝ по-добра, защото майка ѝ вече е по-спокойна. Липсата на бащата в дома е споделена и отношенията тихи, нормални, дори изпълнени с разбиране, взаимност и обич. Другият мъж вече не е необходим на мама и сякаш никога не е съществувал.
Л. се вижда и на 35-7 г. още притеснена.
Мъжа ми си оправя само неговия багаж, а аз всичко останало.
Това започнало още когато то Л. е на 24 г. Мъжа ѝ все забравя да си вземе нещо от багажа и тя се нагърбва да се оправя с всичко, за да не пропусне нещо дребно, но важно и после да се ядосва. Защото си мисли:
Не съм съвършена, не съм перфектна.
Бях будно дете всичко предвиждах, много разсъждавах, но на 19 г. трябваше да подготвя всичко сама, да сготвя да ошетам, да приготвя масата, за посрещане на баща ми, и нещо не се справих. Бях пропуснала нещо… Бях отчаяна и оставих цялата маса, ей тъй, всичко да повехне… Имаше осуетяване на кацането, пустинни ветрове и на нашето летище буря…Той се забави…
Отчаяна съм, провалих се, не успях да предвидя всичко!
Върнах се и хляба изсъхнал, цветята увехнали.
Отчаяна съм. Провалих се. Не мисля достатъчно! Трябва още повече да мисля! Провалих се!…
След малко с прилагането на енергийната психология Л. вече заявява:
Мога да мисля! Достатъчно мисля. Трудно, но може да се предвидят нещата. Не чак всичко, но достатъчно. Достатъчно добра съм, даже мисля много добре. Дадох максимума на който съм способна в този момент!
Л. вече се чувства удовлетворена, реализирана, спокойна, организирана. Леко ѝ е. Вече няма да има такова напрежение за подготовка и всичко ще бъде по-леко и по-добре.
на 35-7. г. Л. се вижда вече как спокойно оправя багажа, своя и на децата. Децата са облечени. Пътуват. Седнала е в купето. Добре ѝ е. Мисли си кога ще пристигнат, как сутринта ще видят морето. Няма и спомен от мисли за болка или болка в стомаха и ануса. Вижда се на брега на морето, как вдишва слънцето и бриза, аромата на водорасли, мазут и колко ѝ е приятно…
О, толкова съм спокойна в момента. Чувствам се добре, въобще не ми е до лекар! Аз съм един здрав човек! Мога да карам доста дълги години така здрава и бодра. Искам да ходя някъде!
О, ако излезе нещо ненадейно, мога веднага да го парирам, имам сили веднага да се справя! Хич не ми пука, кой какво си мисли.
Л. е толкова енергизирана! Изригва обзета от възторг, ентусиазъм и добро настроение.
Връщайки се към процеса, през който току що е преминала Л. казва:
Ама аз се преборих наново с тях и като че съм победител!? Преосмислих всичко. И вече ми олекна.
Стомаха – нищо ми няма.
Ануса, тука имаше нещо към крака и към мускула, а сега вече не го усещам. Вече чувствам, че се случва нещо. Има промяна!
А вие желаете ли да преживеете подобна развръзка за себе си и вашата ситуация?
„Живот За На Пред На Ли!?“
by Дарина Гаврилова | 10/09/2015 |
Склерозата не прощава!
Притеснена жена на около 45 г. Р.– сесия с ТЕС – Техника за емоционална свобода.
Р. разказва:
Забравила съм фурната включена и тя е гряла цяла нощ!
Ето как се развива вълнението ѝ докато потупваме по правилата на ТЕС:
Губя си акъла! Поредното забравяне, толкова съм разсеяна. Толкова ме е страх! Свършено е с мен! Страх ме е, мъчно ми е, объркана съм… Така и леля Янка, ходеше из двора, говореше несвързано, пищеше като малко дете за някаква кифла. Беше толкова отнесена, чорлава, нещастна…”Склерозата не прощава!”- Чух някой възрастен да казва. ”Склерозата не прощава!”, ”Склерозата не прощава!”, ”Склерозата не прощава!”… Свършено е с мен, ужас, изгубих си акъла. Толкова ми е мъчно за нея, страх ме е, говори така странно, държи се странно, плаче сякаш е малко и нещастно момиченце (за тази кифла). Страх ме е за мен. Толкова е объркана и нещастна. Мъчно ми е за нея. „Склерозата на никого не прощава!” Обречена съм! Ужас!
Докато излива всичко това в неспирен поток, напрежението ѝ започва да намалява и мисълта ѝ да се прояснява вече освободена от бушуващия страх:
Ъм!? Че защо!? – Страх ме е от нея – от реакциите ѝ, от отнесеното ѝ и несвързано говорене, звука на скимтенето ѝ…
Хм! Вече всичко е наред. – Спомням си мига в който реших да не завъртя до край копчето за изключване – „Да видим какво ще стане” – сякаш друго мое аз.
Благодаря ти че ми отвори очите за това, благодаря ти че ме научи! – Виждам как се прегръщаме с моето аз, но толкова ме е страх! Страх ме е да успея.
Виждам сцена в която съм успяла и се разтрепервам – страх ме е! Страшно е да успееш, успяват добрите и умните хора, интелектуалците – тях ги малтретират, бутат в затворите и концлагерите, бият ги, подлагат ги на непосилен физически труд, изтезават ги, „разкатават им фамилията”…
Изниква спомен за чути разговори от времето на комунизма и сталинизма. Такъв ужас от представата за несправедливо отношение, такова възмущение, огромна мъка с идеята за „разкатаване на фамилията” .
Ами какво става с всички, с децата!? – Оставам сираче! Оставам сираче! Оставам сираче! Отново ужас – „свършено е с мен”! Отнасям го към себе си – и двамата ми родители са творци, добри хора, значи мога да остана без тях…сираче.
Страх, мъка, възмущение… успокояване, освобождаване, лекота. Усмивка.
Пак сцената в която успявам – толкова добре се справям, с три различни проблема едновременно и се получава, как няма да ме харесат!?. Доволна съм, вътрешно уверена.
Фурна!? Изобщо не се стига до там, просто няма почва за случване на такова нещо.
Сесията приключва и Р. се чувства центрирана, спокойна и сякаш всичко винаги е било наред в живота ѝ.
Вие искате ли да освободите и вашето съзнание от потулени спомени и страхове?
„Живот За На Пред На Ли!?“
